Морел, винаги верен другар, също обладаваше прекрасен ум. Всъщност и аз, който съм на път да умра, имам право да го кажа, без да си навлека обвинение в нескромност, че трите най-добри умове в Сан Куентин, от директора надоло, бяха трите, които гниеха там, в единочките. А тука, в края на моите дни, като хвърлям поглед върху всичко, което съм познал в живота, принуден съм да изрека заключението, че силните умове никога не са покорни. Глупавите, страхливите, ненадарените със страстна справедливост и безстрашен стремеж към борба — те са примерните затворници. Благодаря на всички богове, че Джейк Опънхаймър, Ед Морел и аз не сме били примерни затворници.

Има повече от зърно истина в погрешните схващания на детското определение за паметта, като нещо което човек забравя. Да можеш да забравяш — това е здрав разсъдък. Непрекъснато да си спомняш — това е смахнатост, лудост. И така проблемата, пред която бях изправен в единочката килия, където се мъчеше да ме обладае неспирното спомняне, беше проблемата за забравянето. Когато играех с мухите или играех сам със себе си на шах, или приказвах чрез почукване с кокалчетата на пръстите си, аз отчаси забравях. Това, което желаех, бе да забравя съвсем.

Да вземем момчешките спомени за други времена и места — тези „проточили се облаци на слава“ на Уърдзуърт. Щом едно момче е имало тези спомени, дали те безвъзвратно се загубват, когато то порасне и стане мъж? Може ли тази част на момчешкия му ум напълно да се затрие? Или тези спомени за други времена и места все още остават заспали, зазидани в единични клетки на мозъка по същия начин, както аз бях зазидан в една от килиите на Сан Куентин?

Известни са случаи, когато осъдени на доживотен затвор в единочка са възкръсвали и виждали отново слънчевия лик. Тогава защо не биха могли да възкръснат тези момчешки спомени за друг свят?

Но как? Според мен чрез постигане на пълна забрава, за настоящето и за зрелия си живот.

И все пак как? Би трябвало да може чрез хипноза. Ако чрез хипноза може да се приспи съзнателния ум и да се събуди подсъзнателния, тогава това нещо би се постигнало, тогава всички тъмнични врати на мозъка биха се отворили широко, тогава затворниците биха излезли на слънчевия сяй.

Така разсъждавах — с какъв резултат, ще узнаете. Но първо трябва да ви разкажа, как като момче съм имал тези спомени от друг свят. Аз бях горял в облаците на слава, проточили се от предишни съществувания. Като момче съм бил спохождан от другите същества, които съм бил през други времена. Това е било през време на процеса на оформянето, преди непрекъснато променящия се дух на всичко онова, което съм бил някога, да бе застинало в калъпа на тази едничка личност, която хората щяха да знаят за няколко години като Даръл Стандинг.

Да ви разправя само един случай. Беше горе в минесота, на старото ни стопанство. Бях към шест годишен. Един мисионер, завърнал се в Съединените щати от Китай и изпратен от съвета на мисиите да събира средства от земеделските стопани, беше останал да преспи у нас. Това стана в кухнята веднага след вечеря, докато майка ми ми помагаше да се съблека за спане, а мисионерът показваше снимки от Светата земя.

И това, което се каня да ви разкажа, щях отдавна да съм забравил, ако не бях чувал баща ми да го повтаря на учудени слушатели толкова много пъти през детството ми.

Аз извиках при вида на една от снимките и я загледах първо с любопитство, а сетне с разочарование. Беше ми се видяла изведнъж извънредно позната, горе-доло както би ми се видяла и снимка на бащиния ми хамбар. После ми се стори съвсем непозната. Но като продължих да я гледам, преследващото ме чувство на познатост се завърна.

Кулата на Давид — каза мисионерът на майка ми.

Не! — извиках аз с голяма сигурност.

Искаш да кажеш че това не е правилното име? — попита мисионерът. Аз кимнах.

Тогава как се казва, мойто момче?

Казва се… — започнах аз и добавих неуверено — Не помня.

Не изглежда съшата сега — продължих аз, след като помълчах — Страшно много са я оправяли.

В този момент мисионерът подаде на майка ми друга избрана от него снимка.

— Сам аз бях тука точно преди шест месеца, госпожо Стандинг. — Той посочи с пръст. — Това е Яфската порта, през която влязох и отидох направо при кулата на Давид ей тука в дъното на снимката, където е пръстът ми. Специалистите са единодушни по тези въпроси. Ел Кула, както е била известна на…

Но тук аз отново го прекъснах и посочих купищата парчетии от разрушена зидария в левия ъгъл на снимката.

— Някъде там — казах аз — това име дето сега го казахте, евреите така я наричаха. Ама ние я наричахме някак другояче. Наричахме я…Забравих.

— Чуйте го малкия — засмя се баща ми — човек ще рече че е бил там.

Аз кимнах, защото в този миг знаех, че съм бил там, макар всичко да ми изглеждаше странно по-друго. Баща ми се изссмя по силно, но мисионерът си помисли, че аз си правя шега с него. Той ми подаде друга снимка. Беше гледка на гола пустош, без дървета и растителност, плитък пролом със сипеи по полегатите склонове. Някъде към средата имаше купчина жалки колиби с плоски покриви.

— Хайде моето момче, къде е това? — попита ме мисионерът. И аз се сетих за името.

— Самария — казах без да се забавя.

Баща ми, развеселен плесна с ръце, майка ми беше озадачена от странното ми държане, а мисионера прояви раздразнение.

— Момчето е право — каза той — Това е село в Самария. Аз минах през него. Затова купих картичката. И по това личи, че момчето е виждало подобни снимки и друг път.

Баша ми и майка ми го отекоха.

— Но то е друго на картинката — обадих се аз, докато паметта ми беше заета да възстанови предишния вид на снимката. Общите черти на гледката и линиите на далечните възвишения бяха същите. Разликите аз отбелязвах на глас и сочех с пръст.

— Къщите бяха ей тука, а там имаше повече дървета, много дървета и много трева, и много кози. Аз ги виждам и сега, и две момчета ги караха. А ей тука имаше много мъже, които вървяха подир един мъж. А тук — аз посочих мястото, за което бях казал, че там имало село — има много скитници. И те нямат никакви дрехи, само дрипи. И те са болни. Лицата и ръцете, и краката им са целите в рани.

— Той е чул тия истории от черква, или някаде…нали си спомняте изцелението на прокажените в евангелието от Лука — с усмивка на задоволство рече мисионерът — Колко болни скитници има, мойто момче?

Бях се научил да броя до сто на пет годишна възраст, затова се вгледах внимателно в групата и заявих:

— Десет. Те всички размахват ръце и крещят срещу другите хора.

— Но не се доближават? — беше въпросът.

Аз поклатих глава.

— Те само стоят ей там и все крещят, сякаш нещо им има.

— Продължавай — подкани ме мисионерът — Какво става после? Какво прави мъжът, който е пред другата тълпа, за която каза, че вървяла?

— Те всички са спрели и той казва нещо на болните. И момчетата с козите са спрели да гледат. Всички гледат.

— И после?

— Това е всичко. Болните мъже са се запътили към къщите. Те вече не викат и не изглеждат болни. А аз си седя на коня си и гледам.

При тези думи и тримата ми слушатели прихнаха да се смеят.

— И аз съм голям! — ядно викнах аз — И имам голяма сабя!

— Десетте прокажени, които Христос изцели, преди да мине през Ерихон на път за Ерусалим — обясни мисионерът на родителите ми — Момчето е видяло снимки на прочути картини някъде с магически фенер4.

— Опитаите с друга снимка — предложи баща ми.

— Тука всичко е друго — заговорих недоволно аз, като разгледах подадената ми от мисионера снимка — Тука няма нищо, освен тоя хълм и тия другите хълмове. Това тук трябва да бъде главен път. А ей там трябва да има градини и къщи зад големи каменни стени. А пък там, на другата страна, в тези дупки в скалите трябва да са погребвали умрелите хора…Виждаш ли това място?…Тука са замервали хора с камъни, докато ги убият. Никога не съм ги виждал да го правят. Само ми разправяха за това.