Ето на, вижте. Този мой пръст, тъй бърз спрямо усещания, толкова чувствителен към външни влияния, толкова точен в многообразните си умения, толкова твърд и силен при свиване, огъване и сковаване, с помощта на хитроумните лостове — този пръст не съм аз. Отрежете го. Аз оставам жив. Тялото е осакатено. Аз не съм осакатен. Духът, който съм аз е здрав.

Добре. Отрежете всичките ми пръсти. Аз съм си аз. Духът е цял. Отрежете двете ми ръце до китките, отрежете двете ръце до раменната става. Отрежете двата крака до хълбоците. И аз непокоримият и неунищожимият, аз ще остана жив. Ставам ли нещо по-малко от тези осакатявания, от това смаляване на плътта? Положително не! Острижете ми косата. Отрежете с остри бръсначи устните ми, ушите, носа, изтръгнете от корен очите и там, запрян в този обезличен череп, прикачен към изпокълцано и обезобразено туловище, там — в тази килия от химическа плът — все още ще бъда аз, необезобразен, ненамален.

О, сърцето още бие. Прекрасно. Изрежете сърцето или, по-добре хвърлете останките от плътта в машина с хиляди остриета и ги направете на кайма… и аз, аз — не ме ли разбирате — целият дух, и мистерия, и жизненият огън, и самият ми живот — аз се отделям и излитам. Аз не съм загинал. Само тялото е загинало, а тялото не съм аз.

Струва ми се полковник дьо Роша е бил прав, когато е твъдял, че с принудата на своята воля е изпратил момичето Жозефин, докато е била в хипнотичен транс, назад през осемнадесетте години, които бе изживяла, назад през мълчанието и мрака преди да е била родена, назад през светлината на предишно съществувание, когато е била прикован на легло старец, бившият артилерист Жан-Клод Бурдон. И аз вярвам, че полковник дьо Роша наистина е хипнотизирал възкресената сянка на стареца и с принудата на волята си го е изпратил назад през седемдесетте години на неговия живот, обратно в мрака и през мрака исветлината на деня, когато той е бил порочната стара жена Филомен Картерон.

Не ти ли показах вече, читателю, че в отминали времена съм обитавал различни бучки натрупана материя и съм бил Граф Гийом дьо Сент Мор, мизерен и безименен отшелник в Египет и момчето Джеси, чийто баща е бил капитан на четиридесет фургона по времето на великото преселение на запад? А сега, не съм ли сега, докато пиша тези редове, Даръл Стандинг, осъдения на смърт в затвора Фолсъм и някогашен професор по агрономия във факултета по селскостопански науки на Калифорнийския университет?

Материята е велика илюзия. Тоест материята се появява в дадена форма, а външната форма е привидна. Къде са сега трошливите скали на древния Египет, където някога съм живял в леговиче като див звяр и съм бленувал за божието царство? Къде е сега тялото Гийом дьо Сент Мор, който толкова отдавна е бил промушен на осветената от луна трева от червенокосия Вилардуен? Къде са сега четиридесетте огромни фургона, наредени в кръг в Нефи, и всичките мъже, жени и деца, и мършавия добитък, подслонил се вътре в този кръг? Всички тези неща отдавна ги няма, защото те са били външни форми, прояви на променяща се материя, преди да се превърнат отново в топилка. Те са отминали и не съществуват.

И сега моите доводи стават ясни. Духът е реалността, която пебъдва. Аз съм дух и аз пребъдвам. Аз, Даръл Стандинг, временен обитател на много обиталища от плът, ще напиша още няколко реда за тези спомени и след това ще продължа по своя път. Външната ми форма, която е моето тяло, ще се разпадне, когато ще бъде умъртвена чрез обесване, и нищо от нея не ще остане в целия материален свят. В духовния свят ще остане спомен за него. Материята няма памет, понеже формите й са преходни и онова, което е врязаяно във формите й, загива заедно с формите.

Още една дума, преди да се върна към разказа си. През всичките ми пътувания през мрака в дугите изживени мои съществувания никога не съм успял да насоча пътя си към дадена определена цел. Така аз натрупах много нови преживелици от стари съществувания, преди да ми се случи да се завърна при момчето Джеси в Нефи. Вероятно едно на друго, съм изживял случилото се на Джеси двдесетина пъти: понякога съм тръгвал по неговия път, когато е бил съвсем малък в селищата на Арканзас, и поне десетина пъти след деня, когато го оставих в Нефи. Би било загуба на време да разкажа всичките подробности и затова, без да лиша с нещо разказа си от неговата достоверност, ще пропусна много неща, които са неясни или се повтарят, и ще изложа фактите, както съм ги сглобил от различните епизоди, взети изцяло или на части, тъй като съм ги изживял наново.

Дълго преди да се зазори, станът в Нефи се беше раздвижил. Добитъкът бе изкаран на водопой и паша. Докато мъжете сваляха веригите от колелата и разделяха фургоните, готови за запрягане, жените готвеха четиридесет закуски на четиридесет огньове. В утринния хлад децата се трупаха около огньовете и тук-там деляха местата с последната смяна на нощната стража, която сънливо чакаше кафе.

Трябва време, за да се вдигне на крак такъв голям керван като нашия, защото бързината му е от най-бавните. И тъй, слънцето се бе вдигнало вече от един час и денят беше вече неприятно горещ, когато потеглихме от Нефи в песъчливата пустош. Никой от местните жители не ни изпрати. Всички бяха предпочели да останат вътре и така да направят тръгването ни толкова зловещо, колкото и пристигането ни предишната вечер.

И пак се проточиха дълги часове палеща жега, и задавящ прах, пелин и пясък, и прокълнатата земя. Никакви хорски жилища, нито добитък и огради, нито някакъв признак на човешко същество видяхме ние през този ден, а привечер направихме нашия кръг от фугони край безводен поток; във влажния му пясък изкопахме дупки, в които бавно се просмука вода.

Пътуването ни след това остана за мен една разпокъсана преживелица. Станувахме толкова много пъти, винаги с фургоните, събрани в кръг, че за детския ми ум след Нефи времето се проточи бавно и отегчително. Но през цялото време всичките ние бяхме завладени от чувството, че бавно се приближаваме към заплашваща ни сигурна гибел.

На ден минавахме средно по петнадесет мили. Зная го, защото баща ми беше казал, че до Филмор, следващото мормонско селище, имало шестдесет мили, а ние станувахме до там три нощи. Това означаваше четири дена път. От Нефи до последния стан, за който нещо си спомням, трябва да сме вървели две седмици или малко по-малко.

Във Филмор жителите се държаха враждебно, както и всичките след Соленото езеро. Смееха ни се, когато се опитвахме да си купим храна, а дори ни и дразнеха, че сме били мисурийци.

Когато навлязохме в селището, пред най-голямата от десетината къщи стояха вързани два ездитни коня, прашни и оклюмали. Старецът, за когото бях споменал, този с дългата обгоряла от слънцето коса и риза от еленова кожа и който беше нещо като помощник или адютант на баща ми, дойде с коня си близо до нашия фургон и с едно кимване посочи изморените оседлани коне.

— Не жалят конете, капитане — промърмори той полугласно — И защо ли, да ги вземат мътните, препускат толкова, ако не зарад нас?

Но баща ми вече беше забелязал състоянието на двата коня, а моите любопитни очи бяха забелязали него. И бях видял очите му да блясват, устните да се стискат и дълбоки бръчки да се врязват в прашното му лице. Това беше всичко. Но аз се досетих за какво става дума и разбрах, че двата уморени оседлани коня са оче една зловеща подробност, добавила се към нашето положение.

— Чини ми се, че те ни следят, Лабан — забеляза баща ми.

Именно във Филмор видях човека, когото ми предстоеше да видя пак. Беше висок, плещест мъж, в доста напреднала средна възраст, явно с цъфтящо здраве и огромна сила — не само физическа но и на волята. За разлика от повечето мъже, които бях свикнал да виждам наоколо си, беше обръснат. Няколкодневната брада издаваше, че е вече доста побелял. Имаше необикновено голяма уста с тънко устни, малко стиснати, сякаш му липсваха много предни зъби. Носът беше голям, ъгловат и дебел. Лицето също беше ъгловато, широко между скулите, с масивни челюсти доло и завършваше с високо интелигентно чело. А очите, сравнително малки, раздалечени малко повече от ширината на едно око — по-сини от най-сините, които бях виждал.