— А какво става после? — запитах аз.

— Ами когато тялото ти е умряло, ати си все още целия там, просто се измъкваш от кожата си и оставяш тялото. А като напуснеш тялото си, напускаш и килията. Каменните стени железните врати са, за да задържат телата. Те не могат да задържат духа. Ще видиш, че си го доказал. Ти си дух извън тялото си. Можеш да гледаш тялото си отвънка. Казвам ти, че го зная, защото съм го правил три пъти: гледал съм тялото си, като съм бил извън него.

— Ха! Ха! Ха! — изчука смеха си Джейк Опънхаймър от тринадесета килия.

— Виждаш ли, там му е бедата на Джейк — продължи Морел — Той не може да повярва. Единственият път, когато го е опитал, беше много силен и се провали. И сега мисли, че аз си правя майтап.

— Когато умреш, ти си мъртъв, а мъртвите си остават мъртви. — отсече Опънхаймър.

— Казвам ти, че съм бил мъртъв три пъти — възрази Морел.

— И си доживял да ни го разкажеш — подигра го Опънхаймър.

— Но да не забравяш едно нещо, Даръл — изчука ми Морел — Това е много тънка работа. През цялото време ти се струва, че си позволяваш волности. Не мога да го обясня. Все ми се е струвало, че ако не съм там, когато дойдат да освободят от усмирителната риза тялото ми, не ще мога вече да се върна в това тяло. Искам да кажа, че тялото ми ще си остане мъртво завинаги. Пък аз не исках да е мъртво. Не исках да направя удоволствие на капитан Джейми и другите. Но ти казвам, Даръл, ако можеш да го направиш тоя номер, ще можеш да му се смееш на директора. Накараш ли веднъж тялото ти да умре по тоя начин, няма да има значение, ако щат да те държат в ризата цял месец. Ти никак не страдаш, пък и тялото ти не страда. Нали знаеш за случаи, когато някой са спали цяла година без да се събудят. Ето така ще е с твоето тяло. То си стои там в ризата, нито те боли, нито нищо, само те чака да се върнеш. Опитай го. Казвам ти го честно и почтено.

— Ами ако не се върне? — попита Опънхаймър.

— Предполагам, че тогава глупакът ще е той, Джейк — отговори Морел — Или пък може би ние, дето висим в тая мръсна дупка, като можем да се измъкнем толкова лесно.

И тук разговорът беше прекъснат, защото Джоунс тестяното лице, събудил се кисел от тайното подремване, заплаши Морел и Опънхаймър, че ще ги доложи сутринта, което щеше да значи усмирителна риза за тях. Мен не ме заплаши, понеже знаеше, че мен, така или иначе, ме чака усмирителна риза.

Аз дълго лежах там в тъмнината, забравил страданията на тялото си, и размишлявах за предложението, направено от Морел. Както ви обясних, вече бях се опитвал чрез механична самохипноза да проникна назад през времето в предишни съществувания. В това бях отчасти сполучил и го знаех; но единственото, което бях постигнал, бяха трепкащи безредно разбъркани видения, без всякаква последователност.

Обаче методът на Морел беше явно толкова противоположен на моя метод за самохипноза, че аз бях възхитен. С моя метод преди всичко се губеше съзнанието. С неговия метод съзнанието оставаше до край и когато тялото съвсем отмираше, преминаваше в толкова възвишено състояние, че напускаше тялото, напускаше затвора сан Куентин, заминаваше далеч и пак си оставаше съзнание.

Както и да е, заслужаваше си да го опитам, заключих аз. И въпреки скептичното си отношение на учен, вярвах. Не се и съмнявах, че ще мога да направя това, което Морел каза, че е направил три пъти. Може би тази вяра, която ме облада толкова лесно, се дължеше на крайната ми слабост. Може би не бях достатъчно силен, за да се отнеса скептично. Това беше хипотеза, подсказана вече от Морел. Това беше чисто емпирично заключение и аз, както ще видите, го демонстрирах емпирично.

Отгоре на всичко друго на следващото утро директорът Атъртън дойде в килията ми с намерението да ми види сметката. С него бяха капитан Джейми, доктор Джаксън, Джоунс тестяното лице и Ал Хъчинс. Ал Хъчинс излежаваше четиридесет годишна присъда и хранеше надежди да бъде помилван. От четири години беше главен отговорник в Сан Куентин. Че тази служба му даваше големи права, ще разберете, когато ви кажа, че само възнаграждението на главния отговорник възлизаше на три хиляди долара годишно. Поради това Ал Хъчинс, който притежаваше десет или дванадесет хиляди долара и му бе обещано помилване, можеха да се осланят, че ще изпълнява всичко, каквото поиска от него директорът.

Току-що казах, влезе в килията с намерението да ми види сметката. То бе изписано на лицето му. Постъпките му го доказваха.

— Прегледайте го — заповяда той на доктор Джаксън.

Това нещастно подобие на човешко същество смъкна от гърба ми вкоравилата се от мръсотия риза, която носех, откакто бях в единочката, и разголи бедната ми, изпосталяла снага с кожа, набрала се като кафяв пергамент по ребрата и осеяна с язви от многото продължителни престои в усмирителна риза. Прегледът беше безсрамно формален.

— Ще издържи ли? — попита директорът.

— Да — отговори доктор Джаксън.

— Как е сърцето?

— Великолепно.

— Мислите ли, че ще издържи десет дена докторе?

— Положително.

— Аз не го вярвам — свирепо заяви директорът — Но въпреки това ще опитаме… Лягай Стандинг.

Аз се подчиних и се изтегнах по лице върху разсланата усмирителна риза. За миг директорът като че ли се бореше вътрешно със себе си.

— Обърни се.

Направих няколко опита, но бях твърде изнемощял, за да сполуча, можех само да се извивам и гърча в своята безпомощност.

— Преструва се — забеляза Джаксън.

— Е, няма да има защо да се преструва, когато свърша с него — каза директорът — Помогнете му. Не мога да хабя повече време за него.

Тогава ме претърколиха по гръб така, че можех да гледам директора право в лизето.

— Стандинг — заговори той бавно — дадох ти достатъчно възможност до сега. Твоята упоритост ми е дошла до гуша. Търпението ми свърши. Доктор Джаксън каза, че си в състояние да издържиш десет дена в усмирителна риза. Направи си сам сметката дали че можеш. Но аз ще ти дам сега последна възможност. Признай си за динамита. В същия миг, когато сложа ръка на него, ще те измъкна оттука. Ще можеш да се изкъпеш, да се обръснеш и да получиш чисти дрехи. Ще те оставя шест месеца да безделничиш на болнична храна и след това ще те направя отговорник на библиотеката. Не можеш да поискаш от мен повече. Освен това ти не издаваш никой друг. Ти си единствения човек в Сан Куентин, който знае къде е динамитът. Няма да оскърбиш никого, ако се предадеш и всичко ще тръгне на добре за теб от момента, когато се предадеш. А ако не се предадеш…

Той замълча и многозначително сви рамене.

— Да, ако не се предадеш, още сега ще те сложим в ризата за десет дни.

Перспективата беше ужасяваща. Както бях изтощен, бях толкова сигурен, колкото и директорът, че това ще да е смърт в усмирителната риза. И тогава си спомних за номера на Морел. Сега или никога бе времето да проверя колко е верен. Аз се усмихнах в лицето на Атъртън. И вложих увереност в тази усмивка и увереност в предложението, което му направих.

— Господин директоре — казах аз — виждате ли как се усмихвам? Добре, ако в края на десетте дни, когато ме развържете, ви се усмихвам по същия начин, ще дадете ли по пакетче тютюн и пакетче книжки на Морел и Опънхаймър?

— И те ако не щури типове, тия университетски чешити! — изсумтя капитан Джейми.

Директорът Атъртън беше холеричен човек и взе моето искане за оскърбително самохвалство.

— Само за това ще те заклещят още по-яко — осведоми ме той.

— Аз ви направих честно предложение, господин директоре — казах тихо аз — Можете да ме заклещите колкото си щете стегнато, но ако ви се усмихна сле десет дена, ще дадете ли тютюн на Морел и Опънхаймър?

— Много си сигурен в себе си — отвърна той.

— Затова правя предложението — отговорих аз.

— Ставаш религиозен? — подигра ме той.

— Не — гласеше моя отговор — Просто случайно в мене има повече живот, отколкото вие можете някога да изчерпите. Направете го сто дена ако щете, и аз ще ви се усмихна, когато ме развържете.