Аз се чудех защо се сбогува, когато един бял на кон влезе в лагера. Той каза, че майор Хигби го пратил да ни каже да побързаме, защото индианците можели да ни атакуват всеки миг.

Така изтеглянето ни започна, фургоните отпред. Лий вървеше напред с жените и пешите деца. След нас, след като изчакаха да изминем стотина двеста фута напред, тръгнаха нашите мъже. Когато излязохме от корала, видяхме милицията на малко разстояние пред нас. Мъжете стояха облегнати на пушките си в дълга редица по на шест фута един от друг. Когато минавахме край тях, неволно ми направи впечатление колко строги бяха лицата им. Изглеждаха като хора на погребение. Същото забелязоха и жените и някои от тях се разплакаха.

Аз вървях точно зад майка си. Бях избрал това място, за да не зърне скалповете ми. След мен идваха трите сестри Демдайк, две от тях крепяха старата си майка. Чувах през цялото време Лий да подвиква на мъжете, които караха фургоните, да не бързат толкова много. Един мъж на кон ни наблюдаваше как минаваме и една от сестрите Демдайк каза, че трябва да е майор Хигби. Не се виждаше нито един индианец.

Всичко стана, когато нашите мъже се изравниха с милицията и аз тъкмо се бях обърнал да видя къде е Джед Дънам. Чух майор Хигби да се провиква на висок глас: „Изпълнете дълга си!“. Всичките поушки на милицията сякаш изгърмяха изведнъж и нашите мъже паднаха един подир друг. Трите сестри Демдайк паднаха едновременно. Обърнах се да видя как е майка ми, тя също беше на земята. Точно срещу нас от храстите изскочиха стотици индианци — всичките стреляха. Видях сестрите Дънлап да побягват през пясъка и се втурнах подире им, защото и белите и индианците, всичките ни избиваха. Когато тичах, видях коларят на единия от фургоните да застрелва двамата ранени. Конете на другия фургон се мятаха и вдигаха на задните крака и коларят се мъчеше да ги задържи.

Точно тогава, когато момченцето, което бях аз, тичаше подир сестрите Дънлап, тогава го настигна тъмата. Всички спомени спират там, защото там спира съществуването на Джеси Фанчър и Джеси Фанчър изчезна завинаги. Образът, който представляваше Джеси Фанчър, тялото, което му принадлежеше, понеже беше материя и призрак, като призрак отмина в небитието. Обаче нетленния дух не спря съществуването си. И в следващото си въплащение стана духът, обитаващ това призрачно тяло, познато като Даръл Стандинг, което скоро щеше да бъде изведено и обесено, изпратено в небитието, където отиват всички призраци.

Има един доживотен тука, във Фолсъм, Матю Дейвис, от старо пионерско семейство, който е отговорник за бесилката и екзекуторната камера. Той е стар и неговото семейство е прекосило равнините в ранните дни на заселничеството. Аз приказвах с него и той потвърди клането, в което е бил убит Джеси Фанчър. Когато този стар доживотен затворни е бил дете, в семейството му много се говорело за клането в Планинските ливади. Децата във фургона, каза той, били почадени, понеже били много малки, за да разправят приказки.

Всичко това предоставям на вашето внимание. Никога през живота си като Даръл Стандинг не съм прочел нито един ред, нито чул ни една дума за кервана на Фанчър, загинал на Планинските ливади. Въпреки това в усмирителната риза в затвора Сан Куентин аз научих всичките тези подробности. Не бих могъл да съчиня тези данни от нищо, също както не бих могъл да сътворя от нищо динамита. Тези сведения и тези факти, които разказах, могат да се обяснят само по един начин. Те идват от духовното ми аз — от духа, който противно на материята, не загива.

Като приключвам тази глава, трябва да спомена, че Матю Дейвис ми разказа още и това, че няколко години след клането Лий бил заведен от властите на Съединените щати на Планинските ливади и там бил екзекутиран на мястото на някогашния корал.

Когато на края на първия ми десетдневен срок в усмирителна риза бях врнат в съзнание от палеца на доктор Джаксън, с който той натисна единият ми клепач, аз отворих и двете си очи и се усмихнах в лицето на директора Атъртън.

— Твърде проклет, за да живе и твърде подъл, за да умре — бе неговата забележка.

— Десетте дена минаха, господин директоре — пошепнах аз.

— Добреде, сега ще те разшнуроваме — изръмжа той.

— Не е това — казах аз — Нали забелязахте усмивката ми? Ако си спомняте, ние имахме малък облог. Не си давайте труд първо да ме разшнуровате, ами дайте тютюна и книжките за цигари на Морел и Опънхаимър. А за закръгляне на сметката ето ви още една усмивка.

— О, зная ги аз такива като теб, Стандинг — сряза ме директорът — Но нищо няма да спечелиш с това. Ако аз не те пречупя, ти ще счупиш всички рекорди за лежане в усмирителна риза.

— Той вече ги е счупил — обади се доктор Джаксън — Кой е чул някой да се усмихва след десет дена в риза?

— Воля и самохвалство — възрази директорът — Разшнуровай го, Хъчинс.

— За къде бързате — попитах аз, разбира се шепнешком, защото жизнените сили у мен бяха толкова намалели, че ми трябваше малкото останала сила и колкото имах воля, за да мога дори да шепна — За къде бързате? Не ме е страх, че ще изтърва някой влак, а ми е толкова дяволски хубаво, както съм си, че предпочитам да не ме тревожите.

Но те ме разшнуроваха все пак и ме изтърколиха до зловонната риза на пода — някаква скована безпомощна живина.

— Нищо чудно, че му е било удобно — каза капитан Джейми — Той нищо не е усещал. Той е парализиран.

— Парализирана е баба ти — присмя се директорът — Изправи го на крака и ще видиш, че той стои.

Хъчинс и лекарят ме изправиха.

— Сега пуснете! — изкомандва директорът.

Животът не можеше да се върне изведнъж в тялото, което е било фактически мъртво десет дена, и поради това, понеже нямаше още сили в плътта ми, коленете ми се подгънаха, аз рухнах, търколих се настрани и си разбих челото в стената.

— Видяхте ли? — възкликна капитан Джейми.

— Чудесен актьор! — отвърна директорът — Тоя човек има сили да направи какво ли не!

— Прав сте господин директоре — пошепнах от пода — Аз го направих нарочно. Това беше театрално падане. Вдигнете ме и аз ще го повторя. Обещавам ви, че ще бъде много забавно.

Няма да се спирам върху мъчителността на възвршващото се кръвообращение. Тя щеше да стане нещо обикновено за мен и допринесе своя дял за врязването в лицето ми на бръчките, които ще занеса на бесилото.

Когато най-после си излязоха, останах да лежа до края на деня, зашеметен, в полусъзнание. Има толкова неща, като анестезия на болката, предизвикана от болка, твърде остра, за да я изтърпиш. И аз се запознах с тази анестезия.

Привечер можех вече да пълзя из килията си, но все още не можех да се изправя. Пих много вода и се почистих, доколкото успях; но чак на другия ден можах да се накарам да ям, и то със съсредоточено усилие на волята.

Програмата, която бе предписана от директора Атъртън, беше да ме оставят за няколко дена да си почина и да се съвзема, и след това, ако междувременно не изкажа скриваллището на динамита, трябваше да ме сложат в усмирителна риза за още десет дена.

— Съжалявам, че ви причинявам толкова грижи, господин директоре — казах му аз — Жалко е, че все не мога да умра в ризата и да ви освободя от мъченията ви.

Съмнявам се по онова време да съм тежал и трошка повече от деветдесет фунта. А пък две години преди това, когато вратите на Сан Куентин се затвориха зад мен, бях тежал сто шестдесет и пет фунта. Изглеждаше невероятно, че бих могъл да изгубя още нещо от теглото си и да остана жив. И въпреки това в последвалите месеци отслабвах малко по малко, докато сигурно трябва да съм бил по-близо до осемдесет, отколкото до деветдесет фунта. Зная, че след като сполучих да се измъкна от единочката и да ударя надзирателя Търстън по носа, преди да ме заведат в Сан Рафаел да ме съдят, когато ме почистиха и обръснаха, съм тежал осемдесет и девет фунта.

Има някой, които се чудят как човек се ожесточава. Директорът Атъртън беше жесток човек. Той ме ожесточи мен, а тази моя ожесточеност му подейства и го направи още по-жесток. И въпреки всичко, той не можа да ме убие. Трябваше да се прибегне до щатското правосъдие в Калифорния, съдия, даващ присъда за обесване, и губернатор, отказващ помилване, за да ме изпратят на бесилката за това, че съм ударил с юмрук надзирател в затвора. Аз винаги ще поддържам, че този надзирател е имал много чувствителен нос. Тогава аз бях сляп като прилеп залитащ скелет. Понякога се чудя дали наистина съм му разкървавил носа. Разбира се, той се закле за това в съда. Но аз съм познавал надзиратели, които са полагали клетва и за по-лоши лъжесвидетелства от това.