Спомних си за нападението по залез предишния ден и се подготвих за него този път, като се промъкнах овреме в бойния окоп. Пропълзях по-близичко до Лабан. Той съсредоточено дъвчеше тютюн и не ме забеляза. Известно време го наблюдавах със страх, че като ме открие, ще ми заповяда да си отида. Той хвърляше продължителни погледи между колелата на фургоните, задъвкваше съсредоточено за малко, след това плюеше внимателно в малка вдлъбнатинка, направена в пясъка.

— Как е работата? — попитах го най-после. Така той винаги се обръщаше към мен.

— Чудесно — отговори — Съвсем чудесно, Джеси, щом мога да дъвча пак. Устата ми беше така пресъхнала, че не бих могъл да дъвча от изгрев, ако ти не беше донесъл вода.

В този миг над върха на хълмчето на североизток, заето от белите, някой показа глава и рамене. Лабан се прицелваше с пушката много дълго. Сетне поклати глава:

— Четиристотин ярда. Не, няма да рискувам. Може да го улуча, а пък може и да не го улуча, а татко ти много държи сметка на барута.

— какви са нашите изгледи, как мислиш? — попитах аз по мъжки, защото след подвига с водата се чувствах кажи-речи като мъж.

Лабан като че се замисли преди да отговори:

— Няма да скрия от теб, Джеси, че сме много на тясно. Но ще се измъкнем, о, ще се измъкнем, можеш да заложиш на това и последния си долар.

— Някой от нас няма да се измъкнат — възразих аз.

— Кой например? — запита той.

— Ами Бил Тайлър, и госпожа Грант, и сайлас Дънлап, и всички други.

— Ами Джеси… те са вече в земята. Нали знаеш, всеки трябва да погребва покойниците си, като им дойде времето. Хората са го правили май от хиляди години, а живите все не намаляват. Виждаш ли, Джеси, раждането и умирането вървят ръка за ръка. А хората се раждат толкова бързо, колкото и умират… по-бързо ми се вижда, защото са станали повече и са се умножили. Ето на, днес следобеда можеше да те убият, както носеше вода. Но ти си тука, нали, бърбориш си с мен и сигурно ще пораснеш и ще станеш баща на чудесно голямо семейство в Калифорния. Казват, че всичко ставало голямо в Калифорния.

Бодрият поглед на нещата ми даде смелост да изрека изведнъж отдавна затаена мечта.

— Слушай Лабан, да речем, че те убият тука…

— Кого? Мене ли? — възкликна той.

— Казах само „да речем“ — обясних аз.

— Е добре, тогава. Карай нататък. Да речем, че ме убият?

— Ще ми дадеш ли твоите скалпове?

— Майка ти ще те наплеска, ако те види с тях — рече той.

— Няма що да ги нося, когато тя е наблизо. Нали, ако те убият, някой ще трябва да ги получи тия скалпове. Що да не съм аз?

— Защо не? — повтори той — Защо да не си ти? Добре Джеси. Аз те харесвам тебе и татко ти. В минутата, когато ме убият, скалповете са твои, и ножът за скалпиране също. И ето Тимоти Грант е свидетел… Чу ли Тимоти?

Тимоти каза, че е чул и аз останах да лежа безмълвен там, в задушния окоп, твърде много завладян от мисълта за големия си късмет, за да мога да изрека някаква благодарност.

Бях възнаграден за предвидливостта си да отида в окопа. По залез стана ново общо нападение и срещу нас бяха дадени хиляди изстрели. Никой от наша страна не бе одраскан. Затова пък, макар и ние да дадохме само тридесетина изстрела, видях и Лабан и Тимоти Грант да улучват по един индианец. Лабан ми каза, че от първия ден стреляли само индианците. Бил сигурен, че никой бял не е дал нито един изстрел. Всичко това крайно много го озадачавало. Белите нито ни давали помощ, нито ни нападали, а през цялото време гостували на индианците, които ни нападали.

На другото утро се събудихме измъчени от жажда. Аз излязох, щом се зазори. Беше паднала тежка роса и мъже, жени и деца я ближеха с език от процепите, спирачките и шините на колелата.

Говореше се, че Лабан се завърнал от разузнаване, тълмо преди развиделяване; че подпълзял близо до позициите на белите; че те били вече на крак; и че на светлината на огньовете ги видял да се молят, наредили се в голям кръг. Той също докладвал, че според думите, които доловил, те се молели за нас и какво да се прави с нас.

— Дано господ ги просветли тогава — чух да казва една от сестрите Демдайк на Аби Фоксуел — защото не зная какво ще правим цял ден без вода, пък и барутът ни е на свършване.

Цялата сутрин не се случи нищо. Не бе даден нито един изстрел. Само слънцето жареше в неподвижния въздух. Жаждата ни се изостряше и скоро бебетата се разплакаха, а по-малките деца се разхленчиха и заоплакваха. По пладне Уил Хмилтън взе две големи кофи и се запъти към ручея. Но преди да успее да пропълзи под фургона, Ан Демдайк изтича, прегърна го с двете ръце и се помъчи да го задържи. Обаче той говори с нея, целуна я и продължи. Не се даде нито един изстрел, нито някой гръмна през цялото време, докато той отиде и се върна с водата.

— Слава на господа! — възкликна старата госпожа Демдайк — Това е поличба. Те са се смилили.

Такова беше мнението на много от жените.

Към два часа, след като бяхме яли и се чувствахме по-добре, се появи един бял с бяло знаме. Уил Хамилтън излезе и говори с него, върна се и приказва с татко и другите ни мъже и тогава излезе пак при непознатия. По надалече видяхме да стои и гледа един мъж, в когото познахме Лий.

У нас настъпи голямо възбуждение. Жените изпитаха такова облекчение, че плачеха и се целуваха, а старата госпожа Демдайк и други пееха „Алилуя“ и благославяха бога. Предложението, прието от нашите мъже, беше да се поставим под знамето на примирието и да бъдем защитени от индианците.

— Трябваше да го направим — чух татко да казва на майка.

Той седеше с увиснали рамене и подтиснат на един процеп.

— Ами ако те са си наумили предателство? — попита майка.

Той сви рамене.

— Ще трябва да заложим натова, че не са — рече той — Ние свършихме барута.

Няколко от нашите мъже свалиха веригите от един фургон и го дръпнаха настрана. Аз изтичах да видя какво става. При нас влезе самият Лий, последван от два празни фургона, карани всеки от по един мъж. Всички се стълпиха около Лий. Той каза, че им било много трудно да задържат индианците да не се нахвърлят върху ни и че майор Хигли с петдесет души от мормонската милиция били готови да ни вземат под своите грижи.

Но това, което събуди у татко, Лабан и някои от другите мъже известно подозрение, бяха думите на Лий, че трябва да сложим всичките си пушки в един от фургоните, за да не разпалим враждата на индианците. Така сме щели да изглеждаме като пленници на мормонската милиция.

Баща ми се изправи и беше готов да откаже, когато погледна Лабан, който отговори полугласно:

— В нашите ръце ще имаме от тях също толкова полза, колкото и ако са във фургона, след като сме си похарчили барута.

Двама от нашите ранени, които не можеха да ходят, бяха сложени във фургоните, а заедно с тях и всички малки деца. Лий като че ли ги делеше на под и над осемгодишни. Джед и аз бяхме едри за възрастта си, а освен това бяхме и на девет години, затова Лий ни сложи при по-възрастните и каза, че ще върви с жените пеша.

Когато взе бебето от майка и го сложи във фургона, тя започна да се противи. После я видях да стиска устни и да се предава. Тя беше сивоока жена на средна възраст с енергични черти и доста пълна. Но дългото пътуване и лишенията и се бяха отразили, тъй че сега беше с хлътнали бузи и измършавяла, и както всички жени от кервана, имаше мрачно изражение на непрестанна тревога.

Когато Лий описа реда за движение, Лабан дойде при мен. Лий каза, че жените и децата, които вървят пеша, трябвало да бъдат първи в редицата, последвани от двата фургона. След това мъжете, в нишка по един подир жените. Когато чу това, Лабан се доближи до мен, отвърза скалповете от колана си и ми ги върза на кръста.

— Но теб още не са те убили — запротестирах аз.

— То се знае, че не са — отвърна той шеговито — Само съм си поправил поведението. Туй носене на скалпове е суетно нещо, езическа работа — Той се прекъсна за миг, сякаш бе забравил нещо, после рязко се завъртя на токове, за да отиде при мъжете от кервана, и рече през рамо: — Е, сбогом Джеси.