Виждаш, читателю, че не всичко беше безнадеждно лошо в единочките. При наличието на три ума като нашите имаше много неща, с които да убиваме времето. Много вероятно е, че ние се запазвахме един друг от полудяване, макар и да трябва да призная, че Опънхаймър бе гнил пет години в единочка съвършено сам, преди да дойде Морел, и пак бе останал с разума си.

От друга страна, недей погрешно мисли, че животът в единочката беше една безумна оргия на блажено общуване и ободряващи психологични проучвания.

Ние изпитвахме много и ужасни болки. Надзирателите ни бяха зверове — подлеци, платени от теб, данъкоплатецо. Обстановката ни беше гадна. Храната беше отвратителна, еднообразна, не беше питателна. Само хора, които си го налагаха с волята, можеха да преживеят с такава малокалорична диета. Сигурен съм, че нашите премирани говеда, овце, свини в Университетското показно стопанство в Дейвис биха залинели и умрели, ако не получаваха по-научно изчислени дажби, отколкото ние.

Ние нямахме прочетни книги. Самото ни разговаряне с чукане беше нарушение на правилника. Светът, доколкото това засягаше нас, фактически не съществуваше. Беше по-скоро призрачен свят. Опънхаймър например не беше виждал автомобил или мотоциклет. Понякога се промъкваха новини, но неясни, отдавна изживени, недействителни. Опънхаймър ми каза, че научил за Руско-японската война чак две години след нейния край.

Ние бяхме живи погребани, живи мъртъвци. Единочките бяха нашия гроб, в който при случай си говорехме с почукването на кокалчетата, както духовете почукват на спиритичен сеанс.

Новини ли? Какви малки неща бяха новини за нас! Смяна на хлебарите — можехме да го познаем по хляба. Какво е накарало Джоунс Тестяното лице да вземе една седмица отпуска? Дали за почивка, или поради болест? Защо Уилсън, само след десет дни на нощна смяна, е бил преместен другаде? Кой е насинил окото на Смит? Ние разсъждавахме със седмици за такива дреболии като последната.

Някой затворник, наказан с един месец в единочка, беше събитие. И въпреки това не можеше да научим нищо от такъв преходен и често пъти тъп Дантес, който оставаше в нашата преизподня твърде късо време, за да се научи да говори с чукане, и се връщаше пак в широкия бял свят на живите.

И все пак не всичко беше толкова незначително дребно в нашето царство на сенките. Например аз научих Опънхаймър да играе шах. Помислете си — какво огромно постижение е да научиш един човек през тринадесет килии с почукване на пръсти; да го научиш да вижда шахматна дъска, да може да си представи всичките фигури, пионките и разположението, да знае различните ходове; и да го научиш на всичко това с такова съвършенство, че двамата с него можехме накрая само с една зрителна представа да играем шах чисто мисловно. На края ли казах? Да отдам още веднъж дължимото на великолепния ум на Опънхаймър: накрая той започна да ме побеждава в играта — той, който никога в живота си не беше виждал шахматна дъска!

Каква представа например за офицер можеше да възникне в ума му, когато аз изчуквах основния ни код за офицер? Напразно често му задавах точно този въпрос. Напразно той се мъчеше да ми опише с думи мисловният образ на нещо, което никога не беше виждал, но с което въпреки всичко беше способен да оперира по такъв майсторски начин, че да ме обърка безброй пъти в течение на една игра.

Мога само да размишлявам за такава проява на воля и дух и да заключа, както тъй често заключвам, че тъкмо те представляват действителността. Само духът е действителен. Плътта е фантасмагория и призрак. Питам ви как — повтарям, питам ви как може материята или плътта да играе шах на въображаема дъска с въображаеми фигури пред един вакуум от тринадесет килии, свързани само с чукане с кокалчетата на пръстите?

Някога съм бил Адам Странг, англичанин. Периодът, в който съм живял, доколкото мога да го определя, е бил някъде между 1550 1650 година и съм доживял, както ще видите, до преклонна възраст. Откакто Ед Морел ме научи как да стигам до малката смърт, винаги съм съжалявал, че не съм се занимавал по-сериозно с история. Тогава щях да мога да разпозная и сложа на място много неща, които не са ми ясни. При сегашното положение съм принуден да напипвам и да отгатвам пътя си към времето и мястото на предишните си съществувания.

Странното в съществуването ми като Адам Странг е, че си спомням толкова малко за първите му тридесет години. Адам Странг се е появявал много пъти, когато съм бил в усмирителната риза, но всеки път той се съживява напълно порасъл, мускулест, навършил тридесет години.

Аз, Адам Странг, неизменно идвам на себе си на група ниски, песъчливи острови, някъде под екватора, което вероятно е западната част на Тихия океан. Винаги се чувствам у дома там и, изглежда съм прекарал там известно време. Има хиляди хора по тези острови, при все, че аз съм единственият бял. Туземците са великолепна раса, мускулести, плещести, високи. Мъж, висок шест фута е нещо обикновено. Кралят Раа Коок е поне половин фут по-висок и макар да тежи сигурно цели триста фунта, е тъй добре сложен, че човек не би го нарекъл дебел. Мнозина от главатарите му са също толкова едри, а жените не са много по-дребни от мъжете.

Голям е броят на островите в групата, на които Раа Коок е крал, въпреки че купчинката острови на юг са размирни и от време на време се бунтуват. Зная, че тземците, при които живея, са полинезийци, защото косата им е права и черна, кожата им има топъл залтистокафяв цвят. Езикът им е звучен, богат и мелодичен, беден откъм съгласни и се състои главно от гласни. Те обичат цветя, музика, танци и игри и са по детински непресторени в забавленията си, макар и да са зверски жестоки, когато се ядосат и на война.

Аз, Адам Странг, зная миналото си, но като че ли не мисля много за него. Живея с настоящето. Аз съм лекомислен, нехаен, непредпазлив и щастлив поради чудесното си здраве и излишък на жизнени сили. Риба, плодове, зеленчуци и водорасли — пълен стомах — и аз съм доволен. Заемам високо положение при Раа Коок, който стои най-високо, по-високо дори и от Аба Таак, който е най-висшия жрец. Никой не смее да вдигне ръка или оръжие срещу мен. Аз съм табу — свещен, както хижата на свещеното кану, под пода на която почиват костите на само бог знае колко предишни крале от рода на Раа Коок.

Аз зная всичко за претърпяното корабокрушение и как останах единствен от всички моряци на кораба; беше голямо крушение и голям вятър, но аз не размишлявам много-много за бедствието. Когато изобщо мисля за миналото, мисля повече за детството си край полите на моята млечнобяла, лененокоса, напета майка англичанка. Там съм живял в мъничко селце от десетина къщи със сламени покриви. Чувам отново косовете и дроздовете в живите плетове и виждам отново сините камбанки, изсипали се от дъбовата гора и по кадифената морава, като пяна на синя вода. А най-много си спомням грамадния жребец с космати глезени, когото често водеха по тясната уличка, а той тацуваше, ходеше странишком и цвилеше. Аз се плашех от огромното животно и винаги с писък бягах при майка си и успявах ли да я намеря, хващах се за полите й и се криех в тях.

Но стига толкова. Не е детството на Адам Странг това, за което се каня да пиша.

Няколко години живях на островите, които останаха без име за мен и на които — сигурен съм — аз бях първият бял човек. Бях женен за Леи-Леи, сестрата на краля, която беше само един-два пръста по-висока от шест фута и с тези един-два пръста по-висока и от мен. Аз имах прекрасна фигура като мъж — плещест, строен, добре сложен. Жените от всички раси, както ще видите, ме заглеждаха благосклонно. Под мишниците, запазена от слънцето, кожата ми бе млечно бяла, както на майка ми. Очите ми бяха сини. Мустаците, брадата и косата ми имаха този жълтозлатист цвят, какъвто виждаме понякога на картините, на северни морски царе. Да, трябва да съм бил потомък на тези стари заселници в Англия и макар и роден в къща на земеделец във вътрешността, в кръвта ми все още е имало морска сол, та рано намерих пътя към корабите и станах морски вълк. Това и бях — нито офицер, нито господин, а прост моряк, отруден, търпрлив, издръжлив.