— Махай се затворническо псе! — казах — Стига си джавкал пред вратата ми!

Сигурно беше ужасно за човек като Атъртън да бъде така нападнат от безпомощен затворник. Лицето му позеленя от ярост и гласът му трепереше, когато ми се закани:

— Кълна ти се Стандинг, че ще те очистя!

— Има само едно нещо, което можете да направите — отговорих аз — Можете да позатегнете тази нетърпимо хлабава риза. Ако не я стегнете, ще се измъкна от нея. И пет пари не давам, ако не дойдете пак цяла седмица или до края на десетте дни.

И какво може да направи дори и директор на голям затвор, за да накаже затворник, на когото вече е наложено възможно най-тежкото наказание? Може би директорът Атъртън да беше измислил някаква заплаха, защото той заговори. Ала гласът ми се беше засилил след толкова приказки и аз запях: „Пей куку, пей куку, пей куку“. И пях така докато вратата не се затръшна с дрънчене и резетата и бравите заскърцаха и застъргаха след тях.

Сега, след като бях научил как става, пътуването беше лесно. А знаех, че този път ще става все по-лесен, колкото по-често го изминавах. Като установя веднъж линията на най-малкото съпротивление, всяко последващо пътуване ще бъде свързано с все по-малка съпротива. И така, както ще видите, пътуванията ми от живота в Сан Куентин до други съществования с време се постигаха почти автоматично.

След като директорът Атъртън и предружителите му ме напуснаха, само няколко минути ми стигнаха да наложа волята си и да върна съживилата се част от тялото обратно в малката смърт. Това бе смърт в живота, но само малката смърт, подобна на временната смърт, постигана с анестетици.

И тъй, от всичко подло и гнусно, от жестокия ад на единочката и усмирителната риза, от познатите мухи и влажния мрак, от изчукваните с пръсти разговори на живите мъртъвци, с един отскок аз се отзовах далече във времето и пространството.

Настъпи краткотрайната тъма и бавното осъзнаване на други неща и друго съществуване. Първото усещане в това осъзнаване беше прахолякът. Беше в ноздрите ми, сух и лютив. Усещах го на устните си. Той покриваше моето лице, ръце, а особено силно се усещаше на крайчеца на пръстите, когато ги допирах с дебелата част на палеца.

След това осъзнах неспирното движение. Всичко наоколо ми се клатеше и олюляваше. Усещаше се друсане и разтърсване и аз долавях като нещо напълно естествено скърцане на колела на осите им и стържене и тракане на железни шини по камъни и пясък. И до мен долитаха уморени гласове на мъже, които ругаеха и се заканваха на бавно пристъпващи уморени добитчета.

Отворих възпалените си от прахоляка очи и тоз час в тях се наби нов прах. На грубите одеяла, където лежах, имаше един пръст прах. Над себе си през сипещия се прахоляк видях извит свод от подскачащ, олюляващ се брезент и безброй песачинки да се сипят в сноповете слънчеви лъчи, които проникваха през дупките в брезента.

Бях дете, осем или девет годишно момче и бях изнемощял, както и жената с прашно и изпито лице, която седеше до мен и успокояваше плачещото й в скута бебе. Това беше майка ми, аз го знаех и то беше напълно естествено за мен, също както знаех, когато плъзнах поглед през брезентовия тунел на чергилото на фургона, че раменете на мъжа, седнал на капрата, бяха на баща ми.

Когато запълзях между натрупаната покъщина, с която бе натоварен фургонът, майка ми рече с уморен и сприхав тон: „Не можеш ли поне за минута да останеш мирен, Джеси?“

Това беше името ми — Джеси. Не знаех фамилното си име, макар и да чувах майка ми да нарича баща ми Джон. Смътно си спомням да съм чувал при различни случаи другите мъже да казват на баща ми „капитан“. Знаех, че той беше водачът на този керван и всички му се подчиняваха.

Аз изпълзях през отвора на брезента и седнах на капрата до баща си. Не можеше да се диша от прахоляка, вдиган от фургоните и многобройните копита на добитъка. Прахът беше толкова гъст, че висеше във въздуха като омара и снишилото се слънце светеше през него мъждиво и с кървава светлина.

Злокобна бе не само светлината на това залязващо слънце — всичко наоколо имаше злокобен вид: гледката, лицето на баща ми, плачът на бебето в прегръдките на майка ми, което тя не можеше да кърми, шестте коня, карани от баща ми, на които трябваше непрекъснато да подвиква и които бяха загубили всякакъв цвят, толкова дебело бяха покрити с прах.

Наоколо се простираше отегчителна пустош, от която ти се стягаше душата. На всички страни се редяха безкрайни ниски хълмове. Тук-там, само по склоновете им, нарядко се виждаха гъстаци на опалени от зноя храсти. По-голямата част от повърхността на хълмовете беше гола, пресъхнала и се състоеше от пясък и камънак. Нашият път вървеше по песъчливите долове между хълмовете. А песъчливите долове бяха голи, ако изключим случайни шубраци и на места ниски туфи суха, повяхнала трева. Нямаше никаква вода, нито признаци за вода, освен размити дерета, които свидетелствуваха за някогашни поройни дъждове.

Единствен баща ми имаше коне, запрегнати във фургона. Фургоните вървяха един подир друг и когато керванът криволичеше и извиваше, аз виждах, че другите коли се теглят от волове. Три или четири чифта волове се напрягаха и теглеха безсилно всеки фургон, а край тях в дълбокия пясък крачеха мъже с остени и мушкаха отказващите да вървят добитчета. На един завой преброих фургоните пред и зад нас. Знаех, че са четиридесет заедно с нашия, защото често ги бях броил и преди. И когато ги преброих и сега, както децата правят от скука, за да им мине времето, те си бяха всичките там, четиридесет коли, всичките с брезентови чергила, големи и масивни, грубо сковани, и се люлееха и друсаха, скърцаха и стържеха по пясъка и пелина, и камънаците.

В дясно и в ляво от нас, разпръснали се по дължината на кервана, яздеха на коне десетина петнадесет мъже и младежи. През лъка на седлата им имаше пушки с дълги цеви. Щом някой от тях се доближеше до нашия фургон, виждах, че лицата им бяха изпити и загрижени, както на баща ми. Баща ми, и тоъ като тях, като караше, имаше под ръка пушка с дълга цев.

И още, от една страна куцукаха двадесетина или повече изпосталели като скелети волове, с подбити крака и протрити от яремите вратове; те постоянно спираха да пощипнат случайна туфа изсъхнала трева, а младежите с уморени лица, които ги караха, току ги мушкаха да вървят напред. Понякога един или друг от тези волове се задържаше, за да измучи, и това мучене каточели беше не по-малко злокобно от всичко останало наоколо.

Някъде далече, далече имам спомен да съм живял като по-малко момче край обрасли с дървета брегове на поток. И както фургонът се друса напред, така и аз се олюлявам на капрата при баща си, и непрекъснато се завръщам в мислите си към тази приятна вода, течаща между дърветата. Имам чувството, че от не знам колко време живея във фургон и пътувам, пътувам все със същите тези хора.

Но най-силно изпитвам това, което най-силно изпитват и всички около мен, а имено чувството, че бавно вървим към своята гибел. Керванът ни прилича на погребално шествие. Никога не се е разнесъл смях. Никога не съм чул по-весел глас. Не ни придружаваше нито мир, нито спокойствие. Лицата ма мъжете и младежите, които препускаха напред, бяха мрачни, замръзнали, безнадеждни. И както кретахме през зловещия прахоляк в залеза, аз често вдигах поглед към лицето на баща ми и напразно търсех някакъв белег на радост. Не искам да кажа, че татковото ми лице, въпреки прахоляка и измършавялостта си, изразяваше безнадеждност. То бе упорито, и — о! — толкова мрачно и загрижено, безкрайно загрижено.

Някаква тръпка сякаш премина през кервана. Баща ми вдигна глава. Аз също. Конете ни също вдигнаха уморените си глави, подушиха въздуха с дълго, бавно вдишване и за малко тръгнаха по-живо. Конете на авангарда ускориха своя ход. А колкото за стадото на заприличалите на плашила волове, то изведнъж препусна направо в галоп. Това беше почти смехотворно. Нещастните твари бяха толкова тромави в безсилието и тромавостта си. Те бяха носещи се в галоп скелети, облечени с мизерни кожи, и задминаха пазещите ги момчета. Но това беше само за кратко. После пак тръгнаха ходом — с бърз, нетърпелив, влачещ ссе, куцукащ ход; и сухите стръкове трева вече не ги подлъгваха да се отбият встрани.