Целия си живот съм усещал други времена и други места. Усещал съм други личности в себе си. О, повярвай ми, същото е било и с теб, мой бъдещ читателю. Пренеси се обратно в детството си и ще си спомниш това усещане, за което говоря, като нещо преживяно в детските дни. Тогава не си бил завършен, кристализирал. Бил си податлив, променящ се все още дух, съзнание и същност в прозес на оформяне — да, на оформяне и забравяне.

Забравил си много неща, читателю, и въпреки това, когато четеш тези редове, смътно си спомняш мъгляви картини от други времена и места, в които са се взирали детските ти очи. Днес те ти се струват като сънища. Но пък ако са били сънища, сънувани тогава, окъде бе дошло съдържанието им? Нашите сънища са объркана смесица от неща, които знаем. Същината на най-неправдоподобните ни сънища е същина на наши преживелици. Като дете, като мъничко детенце, ти си сънувал как падаш от огромна височина; сънувал си че летиш във въздуха, както летят крилатите създания; мъчили са те пъплещи паяци и многокраки гадини, които живеят в калта; чувал си други гласове, виждал си други лица, кошмарно познати, и си се заглеждал в изгреви и залези, по други от тези, които виждаш сега или си виждал ниакога в миналото, което можеш да събудиш в спомените си.

Прекрасно. Тези детски видения са от други светове, от други съществувания, видения на неща, които никога не си видял точно в този свят на точно сегашното ти съществуване. От къде са дошли мте тогава? От други съществувания? От други светове? Може би, след като прочетеш всичко, което ще напиша, ще намериш отговор на загадките, които съм ти задал и които сам ти си задавал на себе си, преди да си прочел писаното от мен.

Уърдзуърт1 е знаел. Той не е бил нито ясновидец, нито пророк, а само обикновен човек като вас, като всеки друг човек. Това, което е знаел, знаете и вие, знае го всеки друг. Но той най-сполучливо го е казал в пасажа, който започва с „Не напълно голи, не съвсем забравили…“

А наистина мракът на затвора се сгъстява около нас, новородените създания, и ние твърде скоро забравяме. И все пак, когато сме били новородени, ние сме помнили други времена и други места, сънували сме сънищата си за реене във въздуха. Да, и сме изживявали терзанията и изтезанията на кошмарния страх от смъртни чудовищни твари. Ние, новородените дечица, лишени от опит, сме били родени със страха, със спомена за страха, а споменът е опит.

Колкото до самия мен, още преди да проговоря, в онази толкова ранна възраст, в която съм издавал звуци, означаващи че съм гладен или че ми се спи, още тогава съм знаел, че съм бил скитник между звездите. Да, аз чийто устни никога не бяха промълвявали думата „цар“ съм помнил, че някога съм бил царски син. Нещо повече — помнил съм, че някога съм бил роб и син на роб и съм носил желязна халка на врата си.

И още нещо, когато съм бил на три, на четири и на пет години, още не съм бил аз. Бил съм нещо, което тепърва се оформя, непрекъснато променящ се дух, незастинал още в калъпа на отредената ми плът, и време, и място. В този период, всичко което съм бил в десетте хиляди живота преди, се е борило и е вълнувало този променящ се дух в усилието да се въплати в мен, за да стана това което съм.

Глупаво, нали? Но помни ти читателю, който надявам се, ще пропътуваш с мен далеч през времето и пространството — помни молч ти се читателю, че много съм мислил по тези въпроси, че през дългите нощи и ужаси на мрака, продължили с години, аз съм бил сам с многото мои „аз“ и съм беседвал и изучавал многобройните си други „аз“. Аз преминах през пъкала на всичките си съществувания, за да ти разкажа нови неща, които ще споделиш с мен в някой случайно откъснат приятен час над написаното от мен.

И тъй, да се върна към думите си — на три, четири и пет годишна възраст аз още не бях аз. Само се превръщах в него като се оформях в калъпа на тялото си с цялото властно, неразрушимо минало, проникнало в тази смесица, за да определи каква форма ще приема в това превръщане. Не беше мой гласа, който изплакваше в нощта от страх пред познати твари, които без съмнение нито съм познавал, нито съм могъл да познавам. Същото важи за детските ми ядове, превързаности, смехове. Други гласове са викали чрез моя глас — гласове на мъже и жени от едно време, на всичките мъгляви множества прародители. В ядното ми ръмжене е звучало и ръмженето на зверове, по древни от планините, а безумните звуци на детската ми истерия, с цялата й сляпа ярост, са се сливали с безмислените, лишени от разум викове на живи твари от предиадамови, предгеологични времена.

И ето че тайната е разкрита. Сляпата ярост! Тя ме е погубила в този сегашен мой живот. Заради нея след няколко кратки седмици ще ме заведат от тази килия на издигнатото място с подвижен под и там ще ме предадат на смърт чрез обесване. Сляпата ярост винаги ме е погубвала през всичките ми съществувания, защото сляпата ярост е моето гибелно, съдбоносно наследство от времето на слизестите твари в самия зачатък на света.

Време е да се представя. Не съм нито глупец, нито умопобъркан. Искам да го знаете, за да повярвате това, което ще ви разкажа. Аз съм Даръл Стандинг. Неколцина от вас, които ще четете тези редове, веднага ще се сетите за мен. Но позволете да го обясня на мнозинството, които вероятно ще бъдат чужди хора. Преди осем години бях професор по агрономия в селскостопанския факултет на Калифорнийския университет. Преди осем години сънливото университетско градче Бъркли бе потресено от убийството на професор Хаскел в една от лабораториите на минния институт. Убиецът бе Даръл Стандинг.

Аз съм Даръл Стандинг. Аз бях хванат на местопрестъплението. Но правото и кривото в тази работа с професор Хаскел няма да обсъждам. То беше съвсем частна работа. Важното е, че в пристъп на гняв, обзет от тази пагубна сляпа ярост, чието проклятие нося от векове, аз убих своя колега професор. Съдебните протоколи показват, че съм го убил, и по изключение аз съм съгласен със съдебните протоколи.

Не, няма да ме обесят заради това убийство. За него бях осъден на доживотен затвор. Бях тридесет и шест годишен тогава. Сега съм на четиридесет и четири. Осемте години оттогава съм прекарал в Калифорнийския щатски затвор „Сан Куентин“. Пет от тях прекарах на тъмно. Наричаха го „строг тъмничен затвор“. Хората, които го илежават, го наричат „жива смърт“. Но през тези пет години на живот в смъртта аз успях да спечеля свобода, каквато малцина някога са познавали. Най-строго пазен между всички затворници, аз пребродих не само света, но и вековете. Тези които ме бяха погребали жив само за няколко години, без да искат, ми подариха безкрая на столетията. Наистина, благодарение на Ед Морел аз спечелих пет години скитания между звездите. Но Ед Морел е друга история, за него ще ви разкажа малко по-нататък. Имам толкова много за разказване, че просто не зная откъде да почна.

Е, някакво начало. Аз се родих в едно стопанство в Минесота. Майка ми беше дъщеря на шведски емигрант. Казваше се Хилда Тонесон. Баща ми Чонси Стандинг беше от стар американски род. Той започваше с Алфред Стандинг, контрактуван слуга или, ако предпочитате роб, докаран от Англия на плантациите във Вирджиния в дните, които са били стари дори за младия Вашингтон, когато той тръгнал да проучва пустошите на Пенсилвания.

Един син на Алфред Стандинг участвал във войната за независимост; един внук — във войната от 1812 година. След това не бе имало война, в която да не е участвал някой Стандинг. Аз, последният от семейството, който скоро ще умра бездетен, се бих като редник на Филипините в последната ни война и за да отида там, от открилата се рано пред мен прекрасна кариера — проферското си място в университета в Небраска. Боже мой, когато се отказах тогава, бях на път да стана декан на Агрономическия факултет — аз, скитникът между звездите, пълнокръвният авантюрист, непрокопсания Каин на вековете, войнствения свещенослужител от най-далечни времена, мечтателния поет на забравени векове, и до днес неотбелязан в историята на човечеството!