— Приятно пътуване, Паскини — присмях му се аз в сляпата си ярост — Моля ти се побързай, защото тревата където лежиш изведнъж се измокри и ако се забавиш, ще умреш от настинка.

Когато се приготвих незабавано да започна с дьо Гонкур, Боемон заяви, че трябва малко да си почина.

— Не — казах аз — Още не съм загрял достатъчно. — и се обърнах към дьо Гонкур — Сега ще ви накараме да потанцувате и да похриптите… Поздрав!

Дьо Гонкур не се биеше от сърце. Явно беше, че се дуелираше под принудата на заповед. Хватките му бяха старомодни, както можеше да се очаква от всеки човек на средна възраст, обаче не беше безучастен фехтовач. Беше хладнокръвен, решителен, упорит. Но не беше блестящ, а беше потиснат, понеже предварително знаеше, че ще бъде победен. Двайсетина пъти, както се биех бързо и бляскава, той беше в ръцете ми. Но аз се въздържах. Казах вече, че имах сатанински намерения. И наистина ги имах. Аз го изнурявах. Избутах го от лунната светлина така, че почти не можеше да ме вижда, защото аз се фехтовах в собствената си сянка. И когато го изтощих така, че започна да хрипти, както му бях предрекъл, Паскини, опрял глава на ръката, загледан в нас, се закашля и забълва, като че ли повръщаше живота си.

— Сега дьо Гонкур — съобщих аз най-сетне — виждате, сте съвсем безпомощен пред мен. Мога га ви свърша по десетина различни начина. Бъдете готов, защитавайте се, защото това е начинът, по който ще го направя.

С тези думи аз само минах от четвърта в трета позиция и когато той се защити страхливо и несполучливо, върнах се в четвърта, възползвах се, че се е открил и го намушках на височината на сърцето така, че рапирата мина през него. Когато видя този финал, Паскини се отпусна, зарови лице в тревата, потрепери за миг и остана неподвижен.

— Тая вечер слугите на господаря ви ще станат с четири по-малко — уверих аз Вилардуен, преди да започнем дуела.

И какъв дуел! Хлапакът беше смешен. В каква селска школа по фехтовка се бе учил — човек не можеше да си представи. Приличаше направо на палячо. „Кратка схватка и проста“ — отсъдих аз, а неговата червена коса сякаш беше настръхнала от безмерна ярост и той налиташе към мен като побъркан.

Уви! Тъкмо палячовщината му ми коства живота. След като си играх с него и го подигравах за недоляната му селящина, той така се ядоса, че забрави и малкото, което разбираше от фехтовка, направи широк замах с рапирата, сякаш тя имаше тежък и остър ръб, тя изсвири във въздуха и се стовари върху главата ми. Аз се сащисах. Никога не ми се беше случвало толкова глупаво нещо. Той беше съвсем разкрит и аз можех мигновено да го пронижа. Но, както казах, аз бях сащисан и преди да се съвзема, усетих болката от забиващата се рапира, когато този непохватен провинциалист ме прободе и се хвърли напред като бик, докато ръкохватката се удари в страната ми, и залитнах назад.

Когато паднах успях да видя тревогата по лицата на Лафран и боемон и тържествуващото задоволство по лицето на дьо Вилардуен, който продължаваше да ме натиска.

Аз паднах, но не стигнах тревата. Пред очите ми на петна проблеснаха светлини, в ушите ми проехтя гръмотевица, настъпи мрак, замержеля се мъждива светлина, която бавно се проясни, преряза ме раздираща болка, каквато не се отдава на описание, и тогава чух нечий глас, който казва:

— Не мога да усетя нищо.

Познах този глас. Беше на директора Атъртън. И разбрах, че съм даръл Стандинг, завърнал се току-що през вековете в преизподнята на усмирителната риза в Сан Куентин. Познах и това, че докосването от пръстите, допрели врата ми, беше на директора Атъртън. Познах и това, че докосването от пръстите, което измести неговите, беше на доктор Джаксън. И гласът на доктор Джаксън беше, който каза:

— Вие не знаете как се напипва пулсът на врата. Ето… точно тука… сложете пръстите си, където са моите. Усещате ли? Е, така си и мислех. Сърцето е отслабнало, но работи като хронометър.

— Минали са само двайсет и четири часа — обади се капитан Джейми — а той никога още не е бил в такова състояние.

— Преструва се, това е! Можете да заложите на това — подхвърли Ал Хъчинс, главният отговорник.

— Не знам — настоя капитан Джейми — Когато пулсът е толкова забавен, само специалист може да го усети…

— Ами, аз съм изкарал чираклъка си в усмирителна риза — рече с надсмешка Ал Хъчинс — И съм ви карал да ме разшнуровате, капитан Джейми, когато сте мислили, че съм на път да пукна, а аз едва се сдържах да не ви се изплюя в лицето.

— Какво мислите докторе? — попита директорът Атъртън.

— Казвам ви, че сърцето работи великолепно — беше отговорът — Разбира се той е слаб. Това и трябваше да се очаква. Казвам ви, че Хъчинс е прав. Той се преструва.

С палеца си той обърна единия ми клепач, при което аз отворих другото си око и загледах навелите се над мен.

— Какво ви казах! — тържествуващо се провикна доктор Джаксън.

И тогава, макар и да ми се струваше, че лицето ми ще се пръсне от това усилие, аз напрегнах цялата си воля и се усмихнах.

До устните ми поднегоха вода и аз жадно пих. Не трябва да се забравя, че цялото това време аз лежах безпомощен по гръб, с ръце притиснати до тялото вътре в усмирителната риза. Когато ми предложиха храна — сух затворнически хляб — поклатих глава. Затворих очи, за да покажа, че присъствието им ми дотяга. Болката от частичното ми съживяване бе непоносима. Усещах тялото ми да се връща към живот. По жилите на врата и в областта на гърдите над сърцето пробягваха болки. А в мозъкът ми се беше задържал соменът, че Филип ме чака в голямата зала, и ми се искаше да се отскубна и да се върна към половината ден и половината нощ, които току-що бях изживял в стара Франция.

И така, още докато те стояха около мен, аз се помъчих да откъсна живата част на тялото ми от съзнанието. Аз бързах да се откъсна, но гласът на директора Атъртън не ме пусна.

— Имаш ли от нещо да се оплачеш? — попита той.

Аз изпитвах само един страх, а именно, че ще ме разшнуроват, и трябва да ви стане ясно, че отговорът ми не бе израз на самохвалство, но имаше за цел да предотврати каквото и да е разшнуроване.

— Бихте могли да позатегнете ризата — пошепнах аз — твърде е хлабава за да ми бъде удобно. Аз се губя в нея. Хъчинс е глупак. Но е и тъп. Той нищичко не разбира от зашнуроване на риза. Би трябвало да го направите отговорник на тъкачницата. Той е по-изтъкнат представител на некъдърността, отколкото сегашния титуляр, който е само тъп, без да е глупак… А сега, махайте се всички от тука, освен ако можете да измислите да ми направите нещо още по-лошо. Ако е така, останете на всяка цена. Каня ви от все сърце да останете, ако смятате, че със слабоумното си въображение сте измислили за мен някакво ново наказание.

— Той е побъркан, един истински, закоравял, твърдоглав маниак! — занарежда доктор Джаксън с възторга на медик, открил нещо ново.

— Стандинг, ти си цяло чудо — каза директорът — ти имаш желязна воля, но аз ще я пречупя, като нищо ще я пречупя, бога ми!

— А вие имате заешко сърце — сопнах се аз — За една десета от времето, което съм прекарал в усмирителна риза в Сан Куентин, заешкото ви сърце щеше да излезе през дългите уши.

О, това попадна в целта, защото директорът имаше необикновени уши. Сигурен съм, че Ламброзо7 щеше да се заинтересува от тях.

— Колкото за мен — продължих — аз ви се смея и не мога да пожелая на тъкачницата нещо по-лошо, отколкото сам вие да й станете отговорник. Ами че вие се захванахте с мен и упражнихте върху ми и сетната си подлост и въпреки това аз все още съм жив и ви се смея в лицето. Некадърен ли? Та вие дори не можете да ме убиете! Некадърен ли? Та вие не бихте могли дори да убиете притиснат до стената плъх с пръчка динамит… истински динамит, а не от тоя, за който сега сте се излъгали да повярвате, че съм бил скрил!

— Още нещо? — заповеднически рече той, като привърших диатрибата си.

И в ума ми проблесна това, което казах на Фортини, когато ми беше дотегнал с нахалството си.