Така, като статуи, останахме ние тая секунда и аз се кълна, че другите около нас не са могли веднага да разберат какво е станало. Тогава Фортини изпъшка и леко се изкашля. Скованото му тяло се поотпусна. Ръкохватката и ръката опрени на гърдите ми потрепнаха, после ръката се смъка надоло така, че върхът на рапирата опря на моравата. По това време Паскини и дьо Гонкур бяха изтичали при него и той падна в ръцете им. Уверявам ви, че беше по-трудно да издърпам рапирата си, отколкото да я вкарам. Плътта му се свиваше около нея, сякаш не искаше да я пусне. О, повярвайте ми, трябваше да употребя определено физическо усилие, за да се освободя от това, което бях сторил.

Но болката от издърпването, изглежда, му върна за миг живота и волята, защото той се освободи от приятелите си, изправи се и вдигна рапирата за поздрав. Аз направих същото, изумен, че това беше възможно. Бях го пронизал на височината на сърцето и въпреки това не бях засегнал нито едно важно място. След това и преди приятелите да успеят да го прихванат, кръката му се подгънаха и той рухна тежко на земята. Те го сложиха по гръб, но той бе вече мъртъв, лицето му призрачно неподвижно на лунната светлина, а дясната ръка все още стиснала рапирата.

Да, наистина, страшно лесно е да убиеш човек.

Ние вдигнахме рапирите за поздрав към приятелите му и щяхме вече да си тръгнем, когато Феликс Паскини ме задържа.

— Извине — казах аз — Нека го оставим за утре.

— Трябва само да се дръпнем малко настрана — настоя той — където тревата е още суха.

— Нека тоагава аз да я намокря зарад вас, Сент Мор — замоли ми се Лафрант, петимен и той да види сметката на един италианец.

Аз поклатих глава.

— Паскини е мой — отговорих — Той ще бъде първи утре.

— Нима има и други? — попита Лафран.

— Вижте какво ще ли каже дьо Гонкур — усмихнах се аз — Струва ми се, че той вече претендира да бъде трети.

При тези думи Гонкур с притеснение изрази мълчаливо съгласие. Ланфран го погледна въпросително и дьо Гонкур кимна.

— А след него не се съмнявам идва петлето… — продължих аз.

И още не бях довършил, когато червенокосия дьо Вилардуен се приближи по осветената от луната трева.

— Поне него ще го взема аз — възкликна Ланфран с почти умоляващ глас, толкова голямо бе желанието му.

— Попитайте го — изсмях се аз и се обърнах към Паскини — Утре — казах — Посочете времето и мястото и аз ще бъда там.

— Тревата е чудесна — подразни ме той — мястото е чудесно и аз съм решил Фуртини да ви има за другар тая вечер.

— По-добре би било да го придружава приятел — ухапах го аз — А сега, с ваше позволение, аз трябва да си вървя.

Но той ми се изпречи на пътя.

— Който ще да е — каза той — но да свършим сега.

За първи път с него ядът ми започна да се надига.

— Добре служите на господаря си — подметнах аз.

— Аз служа само на собственото удоволствие — бе отговорът му — Господар нямам.

— Моля да ме извините, че ще си позволя да ви кажа истината — рекох аз.

— Която е? — запита той тихо.

— Че вие сте лъжец, Паскини, лъжец като всички италианци.

Той тутакси се обърна към Лафран и Боемон:

— Вие чухте. След това не можете да ми откажете да го свърша.

Те се колебаеха и ме поглеждаха да разберат моето желание. Но Паскини не искаше да чака.

— Пък ако още имате някакви скруполи — избърза той — позволете ми да ви помогна… ей така!

И той се изплю на тревата в краката им. Тогава ядът ми се разгоря и вече не можех да се сдържа. Сляпата ярост го наричам аз — едно завладяващо и непреодолимо желание да убивам и да унищожавам. Аз забравих, че Филип ме чака в голямата зала. Единственото, което знаех, бяха сторените спрямо мен неправди — непростимата намеса на посивелия старец в личните ми дела, поръчението, дадено на свещеника, наглостта на Фортини, дързостта на Вилардуен, а сега и Паскини, изпречил се на пътя ми и изхрачил се на тревата. Аз побеснях. Бях жаден за кръв. Гледах на всички тези твари като на гнусни зловонни гадове, които трябва да бъдат премахнати от пътя ми, от този свят. Както хванал се в мрежа лъв може да беснее против примките, така аз беснеех срещу тези твари. Те ме заобикаляха от всички страни. Наистина бях попаднал в капана. Единствения изход беше да ги изколя, да ги смажа и стъпча в земята.

— Добре! — казах аз доста спокойно, въпреки че гневът ми беше толкова голям, че цял се трсях — Първо вие Паскини… А след това, вие дьо Гонкур?… И най-после Вилардуен?

Те всички един след друг кимнаха и Паскини и аз се приготвихме да се дръпнем настрана.

— Понеже вие бързате — предложи ми Боемон — и понеже те са трима и ние сме трима, защо да не уредим въпроса наведнъж?

— Да, да! — с въодушевление извика Лафран — Хайде вие вземете дьо Гонкур. Дьо Вилардуен да остане за мене.

Но аз им махнах с ръка да се дръпнат.

— Те са тука по заповед — обясних аз — Аз съм този, който толкова много им трябвам, че, бога ми, и аз се заразих от тях и искам да им видя сметката сам.

Бях забелязал, че Паскини се дразни от бавенето ми и приказките, и реших да го подразня още.

— С вас Паскини — заявих аз — ще свърша на бърза ръка. Не бих искал да се разтъкавате, докато Фортини чака да му правите компания… Вас Раул дьо Гонкур, ще ви накажа, както сте го заслужили, задето се водите с такива лоши другари. Вие затлъстявате и започвате да се задъхвате. С вас ще си поиграя, докато маста ви се стопи, а белите дробове запъхтят и засвирят като мокри мехове… За вас дьо Вилардуен, още не съм решил по какъв начин ще ви убия.

Тогава поздравих Паскини и двубоят започна. О, аз бях решил да бъда истински сатана тази вечер. Бързо и бляскаво — това беше решението ми. Нито пък забравях за измамната лунна светлина. Щях да си уредя сметката с него, както с Фортини, ако той се решеше на контраудар. Ако не се решеше, и то скоро, тогава щях да го приложа аз.

Въпреки че го бях раздразнил, той беше предпазлив. И все пак аз наложих двубоят да се развива бързо и в мъждивата светлина, осланяйки се по-малко от друг път на зрението и повече от обикновено на осезанието, нашите рапири непрекъснато се кръстосваха.

Почти преди да изтече първата минута на схватката, аз нанесох този удар. С едно измамно движение, сякаш кракът ми леко се е подхлъзнал, при съвземането се престорих, че губя допира с рапирата на Паскини, той направи опит да мушне, аз направих второ измамно движение, този път с излишно широка защита. Последвалото от това разкриване беще примамката, с която исках нарочно да го привлека. И наистина го привлякох. Той светкавично се възползва от онова, което смяташе за неволно разкриване. Право и точно бе неговото мушкане и цялото му тяло и воля бяха вложени в силата на удара. Но всичко бе лъжливо от моя страна и аз бях готов за него. Моята рапира само леко допря неговата и двете се плъзнаха една по друга. Тогава китката ми се изви само колкото трябваше и не повече и отклони рапирата му към моята гърда… О, толкова леко отклонемие, само на няколко пръста, достатъчно да насочи върха на рапирата му край мене, така че на минаване той прободе една гънка на алазения ми камзол. Разбира се, при това мушкане тялото му последва рапирата, а върхът на моята рапира посрешна тялото му на височината на сърцето от дясната страна. И моята ръка бе изпъната и права като стомана, протегната от нея, а зад ръката и стоманата — моето тяло, стегнато и здраво стъпило.

На височината на сърцето, казвам, рапирата ми се заби в дясната страна на Паскини, но не излезе от лявата, защото почти мина през него, срешна едно ребро (ах, убиването на човек е касапска работа!) с такава сила и напънът наруши равновесието му дотолкова, че той залитна назад и настрани. И още докато падаше и преди да рухне, с едно дръпване и извиване, аз измъкнах оръжието от тялото му.

Дьо Гонкур се втурна към него, но той му махна да се върне при мен. Паскини не издъхна толкова бързо, като Фортини. Той кашляше и плюеше, и подпомогнат от Вилардуен, се опря на лакът, отпусна глава на ръката и пак се закашля и плю.