— Задоволете желанието на господина, Сент Мор. Придружете го сега. И на добър ви час — тя се обърна, за да направи знак на вуйчо си Жан дьо Жоанвил, брат на майка й, от Жоанвилите от Анжу — На добър ви час! — повтори тя, а след това се наведе тъй, че да може да пошепне: — Сърцето ми ще бъде с вас, Сент Мор. Не се бавете. Ще ви чакам в голямата зала.

Аз бях на седмото небе. Аз хвърчах. Това беше първото й открито признание, че ме обича. И тази благословия ми предаде нови сили и вдъхна увереност, че ще мога да убия и двадесет Фортиновци, и пет пари да не давам за двадесетина посивели старци в Рим.

Жан дьо Жоанвил отведе под ръка Филип, а Фортини и аз на часа уговорихме подробностите. Ние се разделихме — той да намери един-двама приятели и аз да намеря един-двама приятели, и всички да се срешнем на уговореното място отатък рибното езерце.

Първо намерих Робер Ланфран, а след това Анри Боемон. Но преди да намеря тях се натъкнах на една сламка, която ми показа накъде духа вятърът и обеща истинска буря. Аз познавах тази сламка, Ги дьо Вилардуен, недодялан млад провинциалист, дошъл за първи път в кралския двор, но въпреки това, невъздържано малко петле. Беше червенокос. Сините му очи, малки и поставени близо едно до друго, бяха също червени — поне бялото на очите беше червено; а кожата му, както е обикновено за такива типове, беше червена и луничава. Изглеждаше съвсем като попарен.

Когато минавах край него, с внезапно движение той се бутна в мен. О, разбира се, това беше преднамерено. Той кипна и ръката му хвана рапирата.

„Бога ми — помислих си аз — посивелият старец има много и чудновати оръдия.“ — а в същото време се поклоних на петлето и промърморих:

— Моля да ми простите неловкостта. Грешката беше моя. Извинете, Вилардуен.

Но той не искаше да се укроти толкова лесно. И докато се пенеше и перчеше, аз забелязах Робер Ланфран, повиках го с ръка и му обясних какво се е случило.

— Сент Мор ви е поднесъл своите извинения — отсъди той — Помолил ви е да му простите.

— Точно така — прекъснах го аз с най-любезен тон — И ви моля да ме извините още веднъж, Вилардуен, за голямата ми несръчност. Хилядократно ви моля да ми простите. Грешката беше моя, но беше неволна. От бързане за една среща се показах тромав, ужасно тромав, но съвсем неволно.

Какво друго можеше да направи този дръвник, макар и без желание, да приеме извиненията, които толкова щедро му поднесох? Въпреки това бях сигурен, когато забързах нататък с Ланфран, че няма да минат много дни или часове и необузданият малдеж ще ссе погрижи да си премерим силите на моравата.

Обясних на Ланфран само за какво ми е нужен и той не прояви любопитство да узнае повече. Беше жив младеж, не повече от двадесет годишен, но добре обучен на военното дело, беше воювал в Испания и си спечелил име в дуели. Само черните му очи блеснаха, когато разбра какво ни предстои, и нетърпението му бе толкова голямо, че той сам намери Анри Боемонт за втори секундант.

Когато тримата стигнахме на откритата поляна отатък рибното езерце, Фортини и двамата му приятели вече ни чакаха. Единият беше Феликс Паскини, племеник на кардинала със същото име и ползващ се с такова доверие пред чичо си, с каквото чичо му се ползваше пред посивелия старец. Другият беше раул дьо Гонкур, чието присъствие ме изненада, понеже беше твърде добър и благороден човек за тази компания.

Ние се поздравихме според правилата и според правилата започнахме дуела. В това нямаше нищо ново и за двама ни. Теренът беше добър, както ми бе обещано. Нямаше роса. Месечината светеше от ясно небе и рапирите на Фонтини и моята се кръстосаха.

Аз знаех едно: колкото и за добър фехтовач да ме смятаха във Франция, Фортини беше по-добър. Знаех още и друго: че сърцето на моята възлюбена е с мен тази вечер и че благодарение на мен тази вечер на света ще има един италианец по-малко. Казвам, че го знаех. За мен нямаше никакво съмнение в изхода. И докато рапирите ни се кръстосваха, аз размишлявах за начина, по който щях да го убия. Нямах желание за дълъг двубой. Бърз и блестящ — такъв е бил винаги моят похват. И още нещо: след последните месеци на гуляи и пеене на „Пей ку-ку, пей ку-ку“ не бях годен за продължителна схватка. Бързо и блестящо — това беше решението ми.

Но „бързо и блестящо“ беше трудно нещо с такъв ненадминат фехтовач като фортини зая противник. Освен това, за мой късмет, Фортини — винаги хладнокръвен, винаги с неуморима ръка, винаги сигурен и небързащ, както се говореше, при други случаи — тази вечер също бе избрал бързият и блестящ изход.

Беше бърз, напрегнат двубой, защото с каквато сигурност аз бях доловил намерението му да бъде кратък, със също такава сигурност и ой беше доловил моето. Съмнявам се, че щях да мога да приложа тази хватка посред бял ден, а не на лунна светлина. Мъждивото осветление беше в моя полза. Помогна ми също и догадката, изпреварила само с един миг това, което бе имал наум той. Беше контраударът, обикновен, но рискован похват, познат на всеки новак, повалил на гръб не един здрав мъж, който го е опитвал, и изпълнен с толкова опасност за нанасящия го, че фехтовачите не го обичат много.

Бяхме се дуелирали едва една минута, когато разбрах, че зад цялата си привидно стемителна и мълниеносна нападателност Фортини обмисля същия този контраудар. Той чакаше от мен напад с мушкане не само за да го парира, но да може да отгатне и отклони с обичайно леко извъртане на китката, като насочи върха на рапирата, за да ме посрешне, когато тялото ми последва мушкането. Сложна хватка — да, сложна хватка и при най-добро осветление. Избързаше ли да се отклони с една част от секундата, аз щях да бъда предупреден и спасен. Забавеше ли се с една част от секундата, моят удар щеше да го прониже.

„Бързо и бляскаво, така ли? — помислих си аз — Чудесно драги ми италианецо, бързо и бляскаво ще бъде, но преди всичко ще бъде бързо!“

в известно отношение това беше контраудар срещу контраудар, но аз щях да го излъжа с времето и щях да бъда свръхбърз. И бях бърз. Както казах, едва ли имаше и една минута, откакто бяхме започнали. Бързо ли? Тези мои напад и мушкане се сляха в едно. То беше мълниеносно движение, експлозия, мигновение. Кълна се, моите напад и мушкане бяха с една част от секундата по-бързи от, отколкото се смята, че някой може да ги направи. Аз спечелих тази част от секундата, Фортини се опита да отклони рапирата ми и да ме прониже със своята. Но отклонена се оказа неговата рапира. Тя блесна край гърдите ми и аз бях заграден — заграден от неговото оръжие, изпънато с цялата му дължина и празният въздух зад мен, а моята рапира се беше забила в него, беше минала през него, на височината на сърцето, от дясната към лявата му страна и излязла навън отзад.

Не е обикновено нещо да набодеш жив човек на шиш върху дължината на една рапира. Аз седя тука в килията си и спирам за малко да пиша, за да обмисля това нещо. И често съм се замислял за нея, за тая лунна нощ във Франция преди много години, когато дадох на това италианско псе да разбере какво значи бързо и бляскаво. То беше толкова лесно това пробождане на човешко тяло. Човек би очаквал по-голяма съпротива. Съпротива ч щяло да има, ако рапирата ми бе допряла кост. Но тогава тя беше срешнала само меката плът. И все пак беше минала толкова лесно! Усещам го и сега, в ръката си, в ума си когато пиша. Една игла за женска шапка не би минала по-лесно през пудинг, отколкото рапирата ми през италианеца. О, на времето в това не бе имало нищо удивително за Гийом дьо Сент Мор, но то е удивително за мен, Даръл Стандинг, като си спомням и обмислям след векове. Лесно е, много лесно да убиеш здрав, дишащ човек с такова грубо оръжие като парче стомана. Да, хората са като мекотел рак, също толкова нежен слаб и уязвим.

Но да се върна при лунната светлина и тревата. Когато рапирата ми достигна целта си, настъпи осезаема пауза, Фортини не падна веднага. Аз не издърпах рапирата си веднага. Цяла секунда стояхме така — аз разкрачен и изпънат, тялото издадено напред, дясната ръка протегната хоризонтално; острието на рапирата на Фортини толкова зад мен, че ръката му, стискаща ръкохватката, бе леко допряна до лявата ми гръд, тялото му сковано, очите отворени и блестящи.