И през цялото време аз знаех, че кокалчето на пръста на Ед Морел бе това, което тъй жестоко ме държеше вързан за земята. Мъчех се да му го кажа, да го помоля да спре. Но бях до такава степен откъснал съзнанието от тялото си, че не можех да възстановя връзката. Тялото ми лежеше мъртво в усмирителната риза, макар аз все още да обитавах черепа. Напразно се силех да накарам крака си да изчука съобщението ми на Морел. Доказвах си, че имам крак. Но както сполучливо бях провел експеримента, всъщност нямах крак.

После — и сега зная, че е било така, понеже Морел бе изчукал до край съобщението си — продължих по пътя си между звездите и не бях повикан обратно. След това по това време, като в дрямка си давах сметка, че заспивам и това беше възхитителен сън. От време на време сънливо се размърдвах — моля те, читателю, вземи си бележка за този глагол: аз СЕ РАЗМЪРДВАХ. Движех краката си, ръцете. С кожата си усещах чисти, меки чаршафи. Усещах се да съм телесно добре. О, това беше възхитително! Както зажаднелите в пустинята сънуват плискане на водоскоци и струящи чешми, така и аз сънувах освобождение от стегнатата усмирителна риза, чистота заместила мръсотията, здрава, гладка, кадифена кожа заместила моята — сбръчкана и пресъхнала като пергамент. Но аз сънувах другояче, както ще видите.

Аз се събудих. О, бях съвършено буден, макар и да не отварях очи. И моля ви да забележите, че всичко, което последва, съвсем не ме изненада. Всичко беше естествено и както го очаквах. Аз бях аз — бъдете сигурни в това. Но не бях даръл Стандинг! Даръл Стандинг вече нямаше нищо общо със съществото, което бях аз, нито пък сбръчканата и пресъхнала като пергамент кожа на даръл Стандинг с моята хладна, мека кожа. Нито знаех нещо за някакъв си даръл Стандинг, както и не можех да зная, като имаме предвид, че даръл Стандинг още не е бил роден и нямаше да бъде роден още с векове. Но вие ще видите.

Аз лежах със затворени очи и мързеливо се ослушвах. Отвън долиташе тропот на много копита, движещи се в крак по каменни плочи. По придружаващото го дрънчене на доспехи и конска броня разбрах, че долу на улицата, под моите прозорци, минава някаква кавалкада. И лениво се зачудих кои ли са. Отнякъде — а аз знаех откъде, понеже знаех, че е от двора на хана — се чу звънтене и чаткане на копитаи нетърпеливо цвилене, което познах, че е на моя чакащ кон.

Зачуха се стъпки и движение — стъпки, които открито се стараеха да бъдат тихи с намерението да пазят тишина, и въпреки това бяха преднамерено шумни, с тайно намерение да ме събудят, ако още спя. Усмихнах се вътрешно на хитрината на този мошеник.

— Понс — заповядах аз без да отворя очи — Вода, студена вода, бързо, потоп от вода! Твърде много съм пил снощи и сега гърлото ми гори.

— И сте спали много до късно днес — смъмра ме той и подаде водата, която държеше готова в ръката си.

Седнах в леглото, отворих очи и поднесох с двете ръце голямата чаша до устните си. И както пиех, погледнах Понс.

Обърнете внимание на две неща. Аз говорех на френски и не си давах сметка, че говоря на френски. Чак после, когато се озовах пак в единочката, когато си спомних това, което разказвам, разбрах, че бях говорил на френски — да, и бях го говорил добре. Що се отнася до мене, Даръл Стандинг, който сега пише тези редове в отделението за убийци в затвора Фолсъм, да ви кажа, аз зная френски само от гимназията, колкото да мога да чета на този език. Колкото за говорене — и дума да не става. Мога само да дам поръчката си в ресторант.

Но да се върна към разказа. Понс беше дребно, сбръчкано старче. Бил е роден в нашия дом — зная го, защото това беше случайно споменато същия този ден, който описвам. Понс беше не по-малко от шейсет годишен. Беше останал почти без зъби и въпреки силното накуцване, което го караше да ходи с подскачане, беше много жив и пъргав във всичките си движения. И беше дръзко фамилиарен. То се дължеше на това, че бе живял в моя дом шестдесет години. Бил е слуга на баща ми, преди още аз да прощъпукам, а след смъртта на баща ми (Понс и аз говорихме за това същия ден) стана мой слуга. Той окуцял на полесражение, когато конниците препуснали. Тъкмо бил измъкнал баща ми изпод конските копита, но бил прободен с копие през бедрото, повален и прегазен. Баща ми в съзнание, ала безпомощен поради собствените си рани, видял всичко с очите си. И тъй, както казвам, Понс си спечелил такова право да бъде дръзко фамилиарен, та поне бащиният ми син да не може да му излезе насреща.

Понс поклати глава като пресуших огромната чаша на един дъх.

— Чу ли я как кълколеше? — изсмях се аз и му върнах празната чаша.

— Също като баща ви — рече той съкрушено — Но баща ви с време се научи, а за вас се съмнявам.

— Но той имаше болен стомах — подметнах му аз — от една глътка питие му се обръщаше наопъки. Не би било умно да пие, щом стомахът не задържа питието.

Докато приказвахме, Понс подреждаше до леглото дрехите ми за през деня.

— Вие си пийте, господарю — отговори той — Нищо няма да ви стане. Вие ще си умрете със здрав стомах.

— Искаш да кажеш, че моя стомах е подплатен с желязо? — нарочно изопачих думите му аз.

— Аз исках да кажа… — започна той докачено, но се прекъсна, като разбра, че го дразня, и присвил сухите си устни, сложи на гърба на един стол новата ми самурена наметка — Осемстотин дуката — язвително подхвърли той — Хиляда кози и сто тлъсти говеда, за да ви държи топло. Двайсетина стопанства на деликатния гръб на господаря ми!

— А в това стотина добри стопанства и един-два замъка отгоре, да не споменавам може би и някой дворец — казах аз и протегнах ръка да допра рапирата, която той тъкмо слагаше на стола.

— Така е печелил баща ви с яката си десница — отвърна Понс — Но каквото спечелеше, той го задържаше.

Тука Понс позамълча, за да вдигне и подиграе новия ми атлазен ален камзол, с който много се гордеех.

— Шейсет дуката за това — упрекна ме Понс — баща ви щеше да изпрати всички шивачи и евреи на християнския свят да се пържат в ада, преди да плати такава цена.

И докато ние се обличахме — тоест докато Понс ми помагаше да се облека — аз продължавах да се разправям с него.

— Напълно ясно е, Понс, че не си чул новината — хитро му подхвърлих аз.

Той веднага наостри уши, какъвто дърт клюкар беше.

— Нещо ново? — попита той — Да не би от английския кралски двор?

— Не — поклатих глава аз — Може да е нещо ново за теб, но въпреки всичко нещо съвсем старо. Не си ли чул? Философите на Гърция са си го шепнали преди две хиляди години. Точно зарад тази новина съм сложил двайсет тежки стопанства на гърба си, живея при двора и съм станал конте. Виждаш ли, Понс, светът е най-порочното място, животът е от тъжен по-тъжен, всички хора умират и като умрат… е тогава са мъртви. Поради това, за да избягнат порока и тъгата, в тези дни хора като мен търсят захласа, шемета и безумието на празни развлечения.

— Ами новината господарю? Какво са си шепнали философите преди толкова време?

— Че господ е умрял, Понс — отговорих аз сериозно — Не си ли го чул? Господ е умрял, а скоро ще умра и аз и нося двайсет тежки стопанства на гърба си.

— Господ е жив! — с жар възрази Понс — Госпо е жив и царството му не е далече. Казвам ви, господарю не е далече. Може още утре да дойде краят на земята.

— Така са казвали в древния Рим, Понс, когато Нерон правил от тях факли, за да осветява своите игри.

Понс ме изгледа със съжаление.

— Прекалената ученост е жива болест — недоволно рече той — Винаги съм бил против това. Но вие все искате да бъде по вашему и все ме влачите мен, стария, със себе си: да учите астрономия и смятане във Венеция, поезия и всички италиански щуротии във Флоренция, и астрология в Пиза, и бог знае какво в тая гламава страна Германия. Пфу на философите! Казвам ви господарю, аз, Понс, вашия слуга, един беден старец, който не може да различи една буква от друга, аз ви казвам, че господ е жив и времето да застанете пред него не е далече. — Той се прекъсна като се сети изведнъж за нещо. — Той е тука, свещеникът, за когото споменахте.