Не зная кое е било времето, когато съм бил Син на планината и когато ние умряхме в тясната долина, където бяхме избили Синовете на ориза и просото. Не зная освен това, че е било векове преди разгърналото се преселение на всичките нас, Синове на планината, да стигне до Индия, и че е било дълго преди да съм бил арийски господар в древния Египет и да си бях изградил двете гробници, и да бях заличил от лицето на земята гробове на царували преди мен.
Бих искал да разкажа повече за онези далечни дни, но времето сега е кратко. Скоро няма да ме има. И все пак съжалявам, че не мога да разкажа повече за онези ранни преселения, когато са загивали народи или настъпвали ледени покривки, или са се преселвали животните, които са служели за храна.
Също така бих искал да поговоря за мистерията. Защото винаги сме били любопитни да открием тайната на живота, смъртта и разрухата. Противно на други животни, човекът винаги се е взирал в звездите. Много богове е създавал по свой собствен образ и по образите на въображението си. В онези странни времена аз съм се кланял на слънцето и на тъмата. Кланял съм се на изкласилото зърно като родител на живота. Кланял съм се на Сар, богинята на царевицата. А съм се кланял и на морски богове, речни богове и риби богове.
Да, спомням си и Ищар54, преди да я откраднем от вавилонците, и Еа55 също е бил наш, господар на долния свят, който дал на Ищар възможност да покори смъртта. Митра56 е бил също добър стар арийски бог, преди да бъде откраднат от нас, и ние се отказахме от него. А спомням си и онова време, дълго след преселението, когато занесохме ечемика в Индия, че аз отидох в Индия като търговец на коне с много слуги и дълъг керван зад гърба си и че по онова време те се кланяха на Бодхисатва57.
Наистина преклонението пред мистерията се е преселвало както хората и с краденето и заемането на богове е живяло не по-малко скитнически и от нас. Както шумерите взеха от нас назаем Шамашнапищин58, така Синовете на Сим59 го взеха от шумерите и го нарекоха Ной.
Ами че днес аз, Даръл Стендинг в отделението за убийци, се смея на това, че съм бил намерен за виновен и осъден на смърт от дванадесет съдебни заседатели, добродетелни и неподкупни. Дванадесет винаги е било магическо число на мистерията. И не води началото си от дванадесетте колена на Израел60. Звездобройци, по-стари от тях, са отредили място на дванадесетте знака на зодиака на небето. И аз си спомням, че когато вярвах в Езир и във Ванир61, Один съдеше човеците със съд от дванайсет бога и че имената им бяха Тор, Балдур, Ниорд, Фрей, Тир, Броги, Хеймдал, Ходер, Видар, Ул, Форсети и Локи.
Дори нашите валкюри62 бяха откраднати от нас и превърнати в ангели, а крилата на валкюривите коне бяха прикачени на раменете на ангелите. И нашият Хелхейм63 от онези дни на леда и мраза се превърна в днешния ад, в който е толкова горещо, че кръвта възвира в жилите, докато у нас в Хелхейм е било толкова студено, че мозъкът замръзвал в костите. И самото небе, което сме виждали постоянно и вечно, се е местило и обръщало, тъй че днес намираме Скорпиона там, където знаехме, че е Козирог, а Стрелеца е на мястото на Рака.
Боготворения и боготворения! Вечно търсене на мистерията! Спомням си куция бог на гърците — майстора-ковач. Но техният Вулкан е бил германския Виланд64, майсторът-ковач, на когото пленилият го Нилдунг, кралят на нидите, подрязал подколянното сухожилие. А преди това той е бил наш майстор-ковач, когото сме наричали Ил-маринен. И него ние сме породили във въображението си, като сме му дали за баща брадатия бог на слънцето и сме накарали да го откърмят звездите на голямата мечка. Защото той, Вулкан, или Вилдан, или Ил-маринен се е родил под боровото дърво от космите на вълка и е бил наричан още баща на мечката много преди германците и гърците да си го присвоят и да му се кланят. В онези дни ние наричахме себе си синове на мечката и Синове на вълка, и мечката, и вълка бяха наши тотеми. Това е било преди преселението ни на юг, при което се съединихме със Синовете на гората и ги научихме на нашите тотеми и сказания.
Да, а кой е бил Кашяпа, кой е бил Пуру-равас65, ако не и нашия куц майстор-ковач, познавач на желязото, донесен от нас при преселенията ни и преименуван и обожаван от южните жители и източните жители, Синовете на полюса, Синовете на огъня.
Но този разказ е твърде дълъг, макар че бих искал да разкажа за трилистната билка на живота, с която Зигмунд съживил отново Синфиоти. Защото това е същото индийско растение Сома66, Светия Граал67 на крал Артур… — но стига, стига!
И все пак, като обсъдя спокойно всичко това, идвам до заключението, че най-великото нещо в живота, във всички съществувания, за мен и за всички мъже е била жената, е жената и ще бъде жената като източник на живота, докато звездите се движат в небето и небесата претърпяват вечна промяна. По-велика от нашия труд и стремежи, от плодовете на нашата изобретателност и фантазия, от битките, звездобройството и мистерията — най-велика от всичко е била жената.
При все че ме е отклонявала от пътя ми и е пречила на моя полет, и е вечно привличала моя зареял се в звездите поглед към себе си, тя, пазителката на живота, земната майка, ми е дарявала велики дни и нощи и е изпълвала със смисъл годините. Дори и на мистерията съм придавал нейния образ и в картата на звездното небе съм включил нейно изображение.
Всичките ми трудове и замисли са водели към нея; тя е била в края на всички мои далечни видения. Когато направих пръчката и дъската за получаване на огън чрез триене, то е било за нея. За нея е било, макар и да не съм го знаел, когато сложих кол в ямата, за да хвана острозъбия тигър, когато опитомих коня, убих мамута и подкарах стадо елени на юг пред настъпващата ледена покривка. За нея събрах дивия ориз, облагородих ечемика, житото и царевицата.
За нея и потомството, което раждаше по свой образ, аз съм умирал по върхове на дървета и съм устоявал на дълга обсада в отвори на пещери и върху керпичени стени. За нея съм сложил дванадесетте знака на небето. Тя е тази, която съм боготворил, когато съм се кланял пред десетте камъка нефрит и съм ги обожавал като месеци на бременността.
Жената винаги е седяла приклекнала близо до земята, като яребица, която пази пиленцата си; пристрастието ми към скитане винаги ме е извеждало на ярко блеснали пътища; и винаги звездните пътеки са ме връщали при нея — вечната фигура, жената, едничката жена, от чиято прегръдка имам такава нужда, че когато съм в нея, забравям за звездите.
За нея съм се спускал в одисеи, изкачвал планини, прекосявал пустини; за нея съм бил пръв между ловците и начело в боя; и за нея, и на нея съм пял песни за това, което съм извършил. Всичките възторзи на живота и върхове на наслада са били мои благодарение на нея. И тук, накрая, мога да кажа, че не съм познавал по-сладка, по-дълбока забрава в битието, отколкото да потъна в благоуханното великолепие и унес на нейната коса.
Още една дума. Спомням си Дороти в онези дни, когато още четях лекции по агрономия на момчета земеделци. Тя беше единадесетгодишна. Баща й беше декан на факултета. Тя беше жена-дете, и жена, и тя разбра, че ме люби. И аз се усмихнах на себе си, защото сърцето ми остана недокоснато и ме теглеше другаде.
