Когато Пилат излезе пак, думите му за съда на Антипа не можаха да се чуят, понеже цялата тълпа крещеше, че Пилат бил предател, че ако освободи рибаря, няма да е сторонник на Тиберий. Току пред мен, както се бях облегнал на стената, мършав, брадат, дългокос фанатик непрекъснато скачаше нагоре-надолу и непрекъснато повтаряше: „Тиберий е император! Няма никакъв цар! Тиберий е император! Няма никакъв цар!“ Аз загубих търпение. Близкият крясък дразнеше слуха ми. Сякаш случайно залитнах напред и с все сила стъпих на крака му. Този побъркан като че не го забеляза. Беше твърде много разярен, за да усети болката, и продължаваше да повтаря: „Тиберий е император! Няма никакъв цар!“

Видях, че Пилат се колебае. Пилат римският губернатор, за момент беше Пилат човека, обзет от човечен яд против нещастните твари, които жадуваха за кръвта на един толкова благ и прост, смел и добър духом човек като Исус.

Видях, че Пилат се колебае. Погледът му се отмести към мен, сякаш беше готов да ми даде знак да поведа легионерите, и аз наполовина прекрачих напред и освободих смачканото стъпало под крака си. Щях да се впусна да изпълня това полуизречено желание на Пилат и да удавя в кръв и да помета тази долна сган, която кряскаше в двора.

Не беше нерешителността на Пилат, която ме спря. Исус беше, който реши вместо Пилат и мен. Този Исус ме погледна. Той ми заповяда. Казвам ви, този скитащ рибар, този странстващ проповедник, този бродещ галилеянин ми заповяда. Той не промълви нито дума. И въпреки това заповедта му прозвуча в мен, безпогрешна като тръбен зов. И аз спрях крака си и задържах ръката си, защото кой бях аз, та да престъпя волята и желанието на тъй безкрайно безметежен и благ, сигурен в себе си човек? И когато се спрях, разбрах целия му чар — всичко онова в него, което бе очаровало Мириам и съпругата на Пилат, което бе очаровало и самия Пилат.

Останалото знаете. Пилат изми ръцете си от смъртта на Исуса и метежниците поеха кръвта му върху своите глави. Пилат издаде заповед за разпъване. Множеството бе задоволено, задоволени зад гърба на множеството бяха и Кайафа, Ана и синедрионът. Не са нито Пилат, нито римските войници, нито Тиберий, които разпнаха Исуса. Разпнаха го свещениците-управници и свещениците-политици на Ерусалим. Аз видях. Аз зная. И противно на най-добрите си интереси Пилат щеше да спаси Исуса, както щях да го спася аз, да не беше самият Исус, който пожела да не бъде спасен.

Да, и Пилат се подигра още веднъж с този народ, който не можеше да понася. Той нареди да закачат на Исусовия кръст надпис на еврейски, гръцки и латински, който гласеше: „Цар юдейски“. Напразно свещениците протестираха. Точно на това основание бяха принудили Пилат да се съгласи и на това основание Пилат настоя да заклейми и оскърби юдейския народ. Пилат предаде на смърт нещо, което никога не бе съществувало в действителност. Това несъществуващо абстрактно понятие е било лъжа и измама, измислена от свещеническите умове. Нито свещениците, нито Пилат го вярваха. Исус го отрече. Това несъществуващо понятие бе „Цар юдейски“.

Бурята в двора утихна. Възбудата се беше уталожила. Революцията бе избягната. Свещениците бяха доволни, сганта бе задоволена, а Пилат и аз бяхме отвратени и уморени от цялата тази работа. И въпреки това и на него, и на мен предстоеше една по-непосредствена буря. Преди да отведат Исус, една от прислужничките на Мириам ме извика при нея. Аз видях и Пилат, извикан от една от прислужничките на жена му, послушно да тръгва.

— О, Лодброг, аз чух! — посрешна ме Мириам. Бяхме сами и тя търсеше сигурност и сила в прегръдките ми — Пилат е омекнал. Той ще го разпне. Но има време. Твоите войни са готови. Тръгни с тях. Него го пазят само един центурион и шепа войници. Още не са тръгнали. Щом потеглят, тръгни след тях. Те не бива да стигнат Голготра. Но почакай, докато излязат извън градските стени. Тогава отмени заповедта. Вземи и един кон за него. Останалото е лесно. Отведи го в Сирия или в Идумея, или където и да било другаде, стига да го спасиш.

Тя сключи ръце около врата ми. Лицето й, повдигнато към мен, бе съблазнително близко, очите й много сериозни и много обещаващи.

Нищо чудно, че аз не проговорих веднага. В този миг в ума ми имаше само една мисъл. След цялата тази странна драма, която видях да се разиграва, да ми дойде и това до главата! Аз не разбирах погрешно. Всичко беше ясно. Една велика жена щеше да бъде моя, ако… ако изменя на Рим. Защото Пилат беше губернатор; той беше издал заповед, а неговата заповед бе гласът на Рим.

Както казах, това, което измени на мен и Мириам накрая, бе жената в нея, безграничната й женственост. Винаги бе постъпвала толкова ясно, толкова разумно, с такава сигурност в себе си и мен, че бях забравил или по-скоро сега още веднъж научих вечния урок във всичките съществувания — че жената е винаги жена, че в крайно решителни моменти жената не разсъждава, а чувства; че последното светилище и най-вътрешния подтик за поведението е в сърцето на жената, а не в главата.

Мириам разбра мълчанието ми погрешно, защото снагата й леко се раздвижи в прегръдката ми и тя добави, сякаш за да допълни мисълта си:

— Вземи два свободни коня, Лодброг. Аз ще яздя втория… с теб… с теб по света, където и да отидеш!

Това беше царски подкуп; това, което се искаше от мен в замяна бе дребна, достойна за презрение постъпка. А аз все още не отговарях. Не защото бях объркан или изпитвах колебание. Само усетих скръб — велика и внезапна — понеже бях разбрал, че държа в прегръдките си нещо, което нямаше да държа никога вече.

— Има само един човек в Ерусалим днес, който може да го спаси — продължи тя — и този човек си ти, Лодброг!

Понеже не й отговорих веднага тя ме разтърси, сякаш от желание да проясни ума ми, тъй като ме беше сметнала за объркан. Разтърси ме така, че бронята ми издрънча.

— Говори, Лодброг, говори! — заповяда тя — Ти си силен и безстрашен. Ти си истински мъж. Зная, че презираш сганта, която искаше да го унищожи Него. Ти, само ти можеш да го спасиш. Стига да кажеш думата и това ще бъде сторено, и аз ще те любя, и винаги ще те любя за това, което си сторил.

— Аз съм римлянин — казах бавно, с пълното съзнание, че с тези думи губя всяка надежда тя да бъде моя.

— Ти си роб на Тиберий, римско куче — пламна тя — но ти не дължиш на Рим нищо, защото не си римлянин. Вие, жълтокосите великани от север, не сте римляни.

— Римляните са по-старите братя на нас, младоците от север — отговорих аз — Освен това аз нося бронята и ям хляба на Рим — тихо добавих — Но защо толкова яд и грижи само за някакъв си човешки живот? Всички хора трябва да умрат. Просто и лесно е да се умре. Днес или след сто години няма значение. Всички сме сигурни, всички ние, че все същото ни чака накрая.

Тя нямаше търпение, обзета от страстното желание да го спаси, и потрепна в прегръдката ми:

— Ти не разбираш, Лодброг. Това не е обикновен човек. Казвам ти, това е човек над човеците… жив бог, не е от хората, а над хората.

Притиснах я със съзнанието, че се отказвам от тази сладка жена с думите си:

— Ние сме мъж и жена, ти и аз. Ние живеем в този свят. Всичко за тия други светове е лудост. Нека тия луди мечтатели си живеят с техните мечти. Не ги лишавай от това, което желаят над всичко друго, над храната и виното, над песента и сражението, дори и над любовта на жената. Не ги лишавай от най-горещите им желания, които ги влекат през мрака на гроба към съществувания отвъд този свят. Нека преминат. Но ти и аз пребъдваме тук в цялата сладост, която сме открили един в друг. Достатъчно скоро ще дойде мракът и ти ще отидеш към твойте брегове на слънце и цветя, а аз към шумната трапеза на Валхала.

— Не! Не! — възкликна тя и почти насила се откъсна от мен — Ти не разбираш! Всичко велико, всичко добро, целият бог са в този човек, който е повече от човек, а тази смърт, от която ще умре, е позорна. Само роби и крадци умират така. Той не е нито роб, нито крадец. Той е безсмъртен! Той е бог! Наистина ти казвам, той е бог!