— Директоре — казал Опънхаймър — лапнал си по-голям залък, отколкото можеш да преглътнеш. В случая въпросът не е да умориш Стандинг. Ще трябва да умориш трима, защото бъди сигурен, като го умориш него, рано или късно Морел или аз ще я разгласим тая работа и това, дето си го направил, ще се разчуе от единия край на Калифорния до другия. Избирай. Трябва или да оставиш Стандинг, или да убиеш и трима ни. Той, Стандинг, ти е трън в очите. И аз също. И Морел. Ти си смрадлив страхопъзльо, та не ти стиска задника да я свършиш мръсната касапска работа, дето ти се иска да я свършиш.

Опънхаймър получи за това сто часа в усмирителна риза, а когато го разшнуровали, се изхрачил в лицето на директора и получил за това втори сто часа. Когато го разшнуровали този път, директорът се погрижил да не бъде в единочката. В това, че думите на Опънхаймър са го поразтърсили, нямаше никакво съмнение.

Но архизвярът беше доктор Джаксън. За него аз бях нещо ново и много му се искаше да види колко още мога да издържа, преди да се предам.

— Той може да издържи двайсет дена без прекъсване — каза той на директора в мое присъствие.

— Много ви е скромна мярката — намесих се аз — Мога да издържа четиридесет дена. Пфу! Мога да издържа сто, когато ми ги дава такъв като вас — и като си спомних за четиридесетгодишното ми търпение като моряк, докато докопам гушата на Чон Монг Ю, добавих — Вие, тъмничарски псета, не знаете какво е мъж. Вие мислите, че мъжът е създаден по ваше свръхпъзльовско подобие. Вижте ме, аз съм мъж. Вие сте слабаци. Аз стоя над вас. Не можете да изстискате една дума от мене! Мислите, че това е изключително, защото знаете колко лесно бихте изказали и майчиното си мляко!

О, аз ги ругаех, наричах ги гадове, изчадия на ада, утайка на преизподнята. Защото аз стоях над тях, извън тяхната воля. Те бяха роби. Аз бях свободен дух. Само плътта ми лежеше затворена в единочката. Аз не бях затворен. Бях се поставил над плътта и безкраят на времето беше мой, за да блуждая в него, докато нещастната ми плът, дори без да страда, лежеше предадена на малката смърт в усмирителната риза.

Много от приключенията си с чукане разказах на двамата си другари. Морел вярваше, понеже сам той беше изпитал малката смърт. Но Опънхаймър, захласнат от моите приказки, оставаше скептик до край. Той изказваше наивно, а понякога трогателно съжаление, че съм посветил живота си на науката, вместо на писане на романи.

— Почакай, човече — спорех аз с него — какво зная аз за тоя Чосон? Мога да кажа, че е същото, което днес се нарича Корея, и това е горе доло всичко. Толкова съм научил от четенето. Каква вероятност има например да зная от досегашния си житейски опит нещо за „кимчи“. То е един вид кисело зеле. Когато се развали, смърди колкото си щеш. Казвам ти, когато съм бил Адам Сранг, аз съм ял кимчи хиляда пъти. Известно ми е добро кимчи, лошо кимчи, развалено кимчи. Зная, че най-доброто кимчи се прави от жените във Восан. Но откъде го зная? То няма нищо общо с моите знания, знанията на Даръл Стандинг. То е в кръга на знанията на Адам Странг, който през различни раждания и умирания е завещал житейския си опит на мен, Даръл Стандинг, наред с останалите преживелици в другите съществувания оттогава до сега. Не го ли разбираш, Джейк? Така човек започва да съществува, да расте, така се развива духът.

— Стига си ги разправял! — отговори той с бързи заповедни почуквания, които познавах толкова добре — Чуй какво ще ти каже чичо ти сега. Аз съм Джейк Опънхаймър, винаги съм бил Джейк Опънхаймър. Никой друг не е участвал в съзнанието ми. Каквото знам, знам го като Джейк Опънхаймър. А какво знам? Ще ти кажа едно нещо. Знам какво е кимчи. Кимчи е един вид кисело зеле, което се прави в страна, която едно време се е наричала Чосон. Жените от Восан правили най-хубавото кимчи, а разваленото кимчи смърдяло до бога… Не ми се меси, Ед. Чакай първо да му запуша устата на професора… Та сега, професоре, отде ги знам всички тия работи за кимчи? Те не са в кръга на моите знания.

— Как да не са? — зарадвах се аз — Аз ги сложих там.

— Добре де дяволе. Тогава кой ги сложи в твоя ум?

— Адам Странг.

— Не ти прилича на теб. Адам Странг е нещо, дето си сънувал. Прочел си го някъде.

— Нищо подобно! — протестирах аз — Малкото, което съм чел за Корея, е било в заглавията на военните кореспонденции по време на руско-японската война.

— Спомняш ли си всичко, дето си го чел? — попита Опънхаймър.

— Не.

— Туй-онуй си забравил?

— Да, но…

— Стига толкоз, благодаря — прекъсна ме той като някой адвокат, който приключва кръстосан разпит, след като е изтръгнал съдбоносното признание на свидетеля.

Невъзможно беше да убедя Опънхаймър в искреността си. Той настояваше, че измислям всичко, както го разказвам, макар и да посрещаше с удоволствие това, което наричаше моето „продължение следва“, и в промеждутъците, в които ми даваха почивка от усмирителната риза, непрекъснато ме молеше и убеждаваше да разкажа още няколко глави.

— Хайде, професоре, стига тия интелигентски приказки — прекъсваше той метафизичните ми дискусии с Ед Морел — и ни разправи още нещо за „кисанг“ и моряците. И, знаеш ли, докато говорим за това, разправи ни какво стана с принцеса Ом, след като тоя побойник, нейния мъж, удушил дъртия дядка и пукнал.

Колко пъти казах вече, че плътта загива. Да го кажа още веднъж: плътта загива. Материята няма памет. Само духът помни, както тука в килиите на затвора, с векове по-късно знанието за принцеса Ом и Чон Монг Ю беше останало в моя ум и бе предадено от мен на ума на Джейк Опънхаймър, а от него е било предадено на моя ум на жаргона на западняците. А сега, аз го предадох на твоя ум, читателю. Опитай се да го заличищ от ума си. Не можеш. Докато си жив разказаноте от мен ще остане в ума ти. Ум ли? Няма нищо вечно освен ума. Материята прелива, кристализира и отново прелива и формата й никога не се повтаря. Формата се разпада във вечното нищо, от което няма завръщане. Формата е привидна и преходна, както са преминали физическите образи на принзеса Ом и Чон Монг Ю. Но споменът за тях остава, ще остане завинаги, докато пребъдва духът, а духът е неразрушим.

— Едно нещо боде в очите като игла — беше последната критична бележка на Опънхаймър за моите приключения като Адам Странг — А то е, че си се въртял из нощните вертепи и пушални на опиум в китайския квартал повече, отколкото е било полезно за един почетен университетски професор. Вредна среда, да ти кажа. Сигурно това те е докарало до тука.

Преди да продължа с приключенията си, виждам се принуден да разкажа за един забележителен случай в единочката. Забележителен е в две отношения. Той показва изумителната умствена способност на тази рожба на бордеите Джейк Опънхаймър; и той е сам по себе си удивително доказателство за верността на преживелиците ми, когато изпадах в кома в усмирителната риза.

— Слушай професоре — изчука ми един ден Опънхаймър — спомням си, че като ми разправяше тая твоя приказка за Адам Странг, спомена веднъж как си играл шах с тоя къркач, брата на императора. Кажи ми техния шах еднакъв ли е с нашия, дето го играем?

Разбира се, трябваше да отговоря, че не зная, че не си спомням подробностите, след като се върнах в нормалното си състояние. И разбира се, той се изсмя добродушно на това, което наричаше моите щуротии. Въпреки всичко аз ясно си спомнях, че в съществуването ми като Адам Странг често бях играл шах. Бедата беше, че колчем идвам в съзнание в единочката, несъществените и дребни подробности избледняваха в паметта ми.

Трябва да помните, че за удобство аз събрах своите епизодични и повтарящи се преживелици в усмирителната риза в свързани и последователни разкази. Никога не знаех предварително къде ще ме отведат пътуванията във времето. Например в двадесетина различни случаи съм се връщал към Джеси Фанчър и кръга от фургони в планинските ливади. За едно десетдневно лежане в усмирителна риза съм отивал и съм се връщал от живот в живот и често съм прескачал цели редици съществувания, които в други случаи съм изживявал чак в праисторическо време и в дните преди цивилизацията.