Но Лингорд успял да се изправи и спасил и мен, но вълчата кожа останала у кучетата.

Тостиг Лодброд допил медовината и ме загледал пред Лингорд, който знаел, че няма смисъл да търси милост там, където тя не е позната.

— Завързак! — рекъл Тостиг — Кълна се в Один, жените на северните дани за нищо не ги бива. Раждат джуджета, а не мъже. За какво става това нещо? От него никога не ще излезе мъж! Слушай Лингорд, отгледай го да стане чашник в Брунанбур. И поглеждай кучетата да не го излапат по погрешка като някоя мръвка, паднала от масата.

Не съм знаел женска грижа. Старият Лингорд бе бабата и кърмачката, а за детска стая са служили люшкащи се палуби и тропотът и блъскането на мъже в бой и буря. Господ знае как съм останал жив в невръстното детинство. Трябва да съм се родил железен в железен ден, защото останах жив и опровергах прокобата на Тостиг, че ще бъда джудже. Аз надраснах всички чаши и кани, и много скоро той не можеше наполовина да ме удави в своя кърчаг за медовина. Последното беше любимият му подвиг. Това бе недодяланият му хумор, смехория, която смяташе за изтънчена духовитост.

Първите ми спомени са за Тостиг Лодброговите остроноси кораби и бойците, и за залата за пиршества в Бурнанбур, когато корабите лежаха, изтегнати на брега на замръзналия фиорд. Защото мен ме направиха чашник и сред най-ранните ми възпоменания е моето шъпуркане с напълнения с вино череп на Гутлаф към седналия начело на масата Тостиг, който крещеше, вирнал глава към мертеците. Те бяха луди хора, от луди по-луди, но за мен, който не познавах друго, това беше обикновеният начин на живот. Те бяха хора, които лесно изпадаха в ярост и бързо се сражаваха. Мислите им бяха стръвни, така и яденето им беше стръвно, стръвно бе и пиенето им. И аз разтях и ставах като тях. Как иначе можех да порасна, щом поднасях питието на ревнали пияници и скалди22, които пееха за Хиали и за смелия Хогни, и за златото на Нифлунг, и как Гудрун отмъстила на Атли, като му дала да изяде сърцата на неговите деца и нейното, докато боят бушувал между пейките, късал завесите, плячкосвани от южните брегове, и отрупвал масата на пиршеството с пресни трупове.

О, аз също изпадах в гняв, добре обучен на това в такова училище. Бях само на осем години, когато се озъбих при едно пиене на мъжете от Брунанбур и ютите, дошли като приятели с ярла23 Агард с три негови дълги кораба. Аз стоях до рамото на Тостиг Лодброг и държах черепа на Гутлаф, от който дигаше пара и смърдеше горещо вино с билки. И чаках, докато Тостиг свърши да беснее против северните дани. Но той все беснееше и аз все чаках, докато той съвсем подлудя и започна да сквернослови против северноданските жени и тогава избухнах в сляпа ярост, причарня ми пред очите и го ударих с черепа на Гутлаф така, че го залях целия с вино, и виното го заслепи и обгори. А когато той се завъртя, заслепен, и ме затърси с огромните си лапи във въздуха, аз се мушках под тях и три пъти го мушнах отблизо в корема, бедрото и бута, понеже по-високо от това не можех да стигна огромната му снага.

И ярлът Агард изтегли меча си, а ютите му се присъединиха към него, когато се провикна:

— Мече! Мече! В името на Один, оставете го да се бие!

И там, под кънтящия от рев покрив на Брунанбур, бръщолевещия чашник от северните дани се сби с могъщия Лодброг. А когато с един удар зашеметен, с пресекнал дъх, бях запратен на половината дължина от огромната маса, като събарях с летящото си тяло чаши и кани, Лодборг кресна заповеднически:

— Вън да го няма! Хвърлете го на кучетата!

Но ярлът не пожела това да стане, потупа Лодброг по рамото и ме поиска като приятелски дар.

И когато ледът се очисти от фиорда, аз заминах на юг с корабите на ярла Агард. Направиха ме негов чашник и меченосец, а понеже нямах друго име, нарекоха ме Рагнар Лодброг. Страната на Агард беше съседна с фризите и беше печална, плоска страна на мъгли мочурища. При него останах три години, до смъртта му, винаги зад него било на лов за блатни вълци, било на пир в голямата зала, където Елгива, младата му съпруга, често седеше обкръжена от своите прислужнци. Аз ходи с Агард на един набег с корабите му, където сега трябва да е брегът на Франция, и там научих, че още по на юг има по-топли годишни времена и по-мек климат и жени.

Но ние докарахме Агард обратно смъртно ранен и умиращ от бавна смърт. И изгорихме тялото му на голяма клада, заедно с Елгива, облечена със златната си броня и пееща. Имаше и голям брой домашни роби със златни халки на врата, които бяха изгорени там с нея, и девет робини, и осем роба от англите с благородна кръв, пленени в битки. Така бяха изгорени живи и соколи, и двама соколари с птиците си.

Но аз, чашникът Рагнар Лодброг, не изгорях. Бях единадесет годишен и нямах страх, и никога не бях носил тъкан плат на тялото си. И когато пламъците се извиха и Елгива запя предсмъртната си песен, а пленниците и робите завикаха за нежеланието си да умрат, аз разкъсах вървите, с които бях вързан, скочих и побягнах в мочурите, гонен от кучета, пуснати да ме хванат.

В мочурите имаше диви хора, хора без господар, избягали роби и престъпници, за които отиваха на лов, както се ходи за вълци.

Три години не познавах нито покрив, нито огън и станах як като мраза, и щях да си открадна жена от ютите, ако за зла чест фризите не бяха ме заловили след два дена гонене. Те отнеха златната ми халка и ме продадоха за две вълчи кучета на Едви от саксите, който ми сложи желязна халка, а след време подари мен и пет други роби на Ател от източните англи. Бях роб и войн, докато се загубих при един несполучлив набег далече на изток, отвъд нашите блата, и там ме продадоха на хароброгите и бях свинар, докато избягах на юг в големите гори и бях приет като свободен човек от тевтоните, които бяха много, но живееха на малки племена и се преселваха на юг пред настъпващите хароброги.

А нагоре на юг в големите гори идваха римляните, всичките бойци, които ни притискаха назад към хароброгите. Това беше потъпкване на народи поради липса на площ; но ние научихме римляните какво значи да се сражаваш, макар да си кажем истината, и те ни дадоха не по-лош урок.

Но аз все не можех да забравя слънцето на юга, което бях зърнал от корабите на Агард, и съдбата ми пожела в това преселване на юг на тевтонците да бъда хванат в плен от римляните и да бъда отведен в морето, което не бях видял, откакто се бях отделил от източните англи. Направиха ме роб-гребец на галерите, и като роб-гребец най-сетне дойдох в Рим.

Много дълга е историята затова как станах свободен гражданин и войн и как, когато станах тридесетгодишен отпътувах за Александрия, а от Александрия за Ерусалим. Все пак това, което разказах за времето, откакто съм бил кръстен в кърчага с медовина на Тостиг Лодброг, трябваше да го разкажа, за да можете да разберете какъв човек влизе през Яфската порта и притегли всичките погледи към себе си.

Имаше защо да гледат. Те всички бяха дребно племе, с по-дребни кости и с по-малки мишци, тези римляни и юдеи, а върху такъв русокос мъж като мен очите им никога не бяха се спирали. Навред по тесните улици те ми отваряха път, но спираха с широко отворени очи пред този жълтокос мъж от север или бог знае от къде, защото нямаха никаква представа за това.

Всъщност всичките войски на Пилат бяха другоплеменни, освен шепата римляни в двореца и двадесетината римляни дошли с мен. Много често съм установявал, че другоплеменните войници бяха добри бойци, но никога човек не можеше да се осланя на тях с такава сигурност, както на римляните. Те наистина бяха по-добри войни през цялата година, отколкото ние северняците, които се биехме с голямо въодушевление и изпадахме в много мрачни настроения. Римляните бяха винаги улегнали и човек можеше да им се довери.

Имаше една жена от двора на Антипа, приятелка на Пилатовата жена, която видях при Пилат вечерта, когато пристигнах. Ще я нарека Мириам, защото Мириам е името, с което я наричах, когато я любех. Ако беше само трудно да се опише чарът на жените, щях да опиша Мириам. Но как може да се опише с думи чувството? За чара на жената няма думи. Той е различен от възприятието, което прераства в умствено разсъждение, защото възниква от усещане и преминава в душевно вълнение, което, нека признаем, не нищо друго освен едно свръхусещане.