Общо взето всяка жена притежава един основен чар за всеки мъж. Когато този чар се превърне от общ в частен, ние го наричаме любов. Мириам притежаваше този частен чар за мен. Аз наистина бях съучастник в нейния чар. Половината от него беше моя собствен мъжки живот, който се устремяваше и я посрещаше с широко отворени обятия и превръщаше в мене всичко, което представляваше тя, в желание, плюс цялото ми желание за нея.
Мириам беше великолепна жена. Употребявам тази дума съзнателно. Имаше чудесно тяло, величествена, по-висока на ръст и с по-чисти черти от средна юдейка. Беше аристократична по обществено положение; беше аристократична по природа. В постъпките си беше великодушна, щедра. Отличаваше се с ум, отличаваше се с духовитост, а над всичко се отличаваше с женственост. Както ще видите именно нейната женственост се оказа предателска за нея и за мен накрая. Чернокоса, с маслиненомургава кожа, продълговато лице, косата й беше синкавочерна в своята чернота, а очите — два черни кладенеца. Човек не можеше да срешне по-подчертани типове на блондин и брюнетка от нас двамата.
И ние се свързахме мигновено. Нямаше вътрешни разсъждения, нямаше чакане, нямаше колебание докато се уверим. Тя беше моя същия миг, когато я погледнах. И още повече тя разбра, че аз й принадлежа над всички други мъже. Аз направих крачка към нея. Тя се повдигна от ложето, сякаш притеглена към мен. И ние се загледахме, без да можем да откъснем сините очи от черните, докато съпругата на Пилат, една слаба, неспокойна, напрегната жена, нервно се изсмя. И докато се покланях и приветствах съпругата, стори ми се че забелязах Пилат да поглежда многозначително Мириам, сякаш за да й каже: „Не отговаря ли това на всичко, което обещах?“ Защото той беше получил съобщение за идването ми от Сулпиций Квириний, римския легат в Сирия. А също така Пилат и аз се познавахме още преди той да отпътува, за да стане прокуратор на семитския вулкан в Ерусалим.
Много си приказвахме тази вечер, особено Пилат, който говореше подробно за местното положение и като че беше самотен и му се искаше да сподели страховете си с някого, а дори и да поиска съвет. Пилат беше от типа на разумните римляни, с достатъчно въображение, за да може умно да наложи желязната политика на Рим без излишна възбуда в решителни моменти.
Но тази вечер личеше, че е разтревожен. Юдеите го бяха изнервили. Бяха твърде вулканични, спазмодични, несдържани. И нещо повече — бяха лукави. Римляните бяха прями, откровени във всичко, което вършеха. Юдеите никога не пристъпваха към нищо направо, а отзад напред, освен когато им се наложеше с принуда. Оставени сами на себе си, те винаги си служеха със заобикалки. Раздразнението на Пилат се дължеше, както той обясни, на това, че юдеите вечно се мъчеха с интригите си да направят него, а чрез него Рим в свое оръдие в религиозните си разпри. Както ми беше добре известно, Рим н се бъркаше в религиозните схващания на покорените народи; обаче юдеите вечно смесваха понятията и придаваха политически отенък на съвсем неполитически събития.
Пилат развърза езика си за различните секти и непрекъснатите фанатични вълнения и размирици.
— Лодброг — каза той — чвек никога не знае дали някое дължащо се на тях малко лятно облаче няма да се превърне в гръмотевична буря, която ще се стовари на твойта глава. Аз съм тук за да пазя ред и спокойствие. Въпреки моите усилия, те превръщат страната в гнездо на оси. С много по-голямо удоволствие бих управлявал скитите или дивите брити, вместо тия народи, които вечно се карат за бога. Тъкмо сега има един мъж на север, рибар, който е станал проповедник и чудотворец, който много вероятно скоро ще ги накара всички да се хванат за гушата и аз ще мога да чакам отзоваването си в Рим.
Това беше първия път, когато чух за човека Исус и малко му обърнах внимание тогава. Едва после си помислих за него, когато малкото лятно облаче се превърнало в назряла гръмотевична буря.
— Докладваха ми за него — продължи Пилат — Той не се занимава с политика. В това няма никакво съмнение. Но ако оставим на Кайафа и на Ана зад гърба на Кайафа, те ще направят от този рибар политически трън, с който да убодат Рим и да опропастят мен.
— За Кайафа съм чувал, че е първосвещеник, коварна лисица — обясни Пилат — Кайафа бе назначен от Гратус, но Кайафа е сянката и с неговата уста говори Ана.
— Те още не могат да ти простят онази дребна работа за знамената с лика на императора — подразни го Мириам.
И тогава, както става винаги, когато докоснеш болното място на някого, Пилат се хвана за този епизод, който е бил само епизод и нищо повече, но който малко останало да го опропасти. С цялата си наивност той сложил пред двореца си две знамена с лика на римския император. Преди да премине избухналата над главата му буря, юдеите вече бяха написали оплакване до Тиберий, който се съгласил с тях и смъмрил Пилат.
Аз се зарадвах, когато след малко можах да поговоря с Мириам. Съпругата на Пилат бе намерила удобен момент да ми разкаже за нея. Тя била от стар царски род. Сестра й била жена на Филип тетрарха24 на Гауланит и Батания. Този Филип пък бил брат на Антипа, тетрарха на Галилея и Перея, а те двамата били синове на Ирод, наречен от юдеите Велики. Мириам била у дома си, както разбрах, в двора на двамата тетрарси, като член на семейството. Като момиче била сгодена за Архелай, по времето, когато той бил етнарх25 на Ерусалим. Тя имала добро собствено състояние, тъй че женитба не й се налагала. Освен друго била своенравна и без съмнение човек можел много трудно да я задоволи с такова сериозно нещо като съпруг.
То трябва да е било в самия въздух, който дишахме, защото Мириам и аз почти веднага заговорихме за религия. Наистина за юдеите от онези дни най-насъщното беше религията, както за за нас воюването и пиршествата. Защото през целия ми престой в тази страна нямаше нито миг, в който главата ми да не е бръмчала от безкрайни спорове за живота и смъртта, закона и бога. Пилат не вярваше в богове, ни в дяволи, ни в нещо друго. Смъртта за него беше мрак на безкраен сън; и въпреки всичко, през годините, които прекара в Ерусалим, той никога не се дразнеше от неизбежните разправии и ядове по религиозни въпроси. А пък аз имах едно конярче при пътуването ми до Идумея, едно нещастно същество, което не можа да се научи да оседлае кон, но умееше да говори, и то най-учено, без да си поеме дъх от здрач до съмване, за най тънките разлики в ученията на всички равини от Самей26 до Гамалиел27.
Но да се върна към Мириам.
— Ти вярваш, че си безсмъртен — започна да ме предизвиква тя — Тогава защо те е страх да говориш за това?
— Защо да си обременявам ума с мисли за сигурни неща? — отвърнах аз.
— Но сигурен ли си? — настоя тя — Разкажи ми за това. Как се усеща то… твоето безсмъртие?
А след като й разказах за Нифлхейм28 и Муспел29, за раждането на гиганта Юмир30 от снега, за кравата Андхумбла31 и за Фенрир32 и Локи33, и за замръзналите великани йотуни… — както казвам след като й разправих за всичко това и за Тор и Один, и за нашата Валхала34, тя плесна с ръце и извика с блеснали очи:
— Ах ти варварино! Ти, голямо дете! Ти, жълтокосо дете на мраза! Ти вярваш в бабешки приказки и в задоволяване на стомаха! Но твоят дух, който не може да умре, къде ще се дене той след като тялото ти умре?
