— В мен тече кръвта на династията Корьон — разправях аз на императора — която е властвала преди много години в Сонгдо, когато моят род го издигнал връз останките на Сила.
Всичко това бе древна история, разказана ми от Ким през дългото пътуване, и той с мъка сдържаше сериозното си изражение, когато повтарях като папагал неговите уроци.
— Тези — казах аз, когато императорът ме попита за другарите ми — тези са мои роби всичките, освен онзи стар дебелак, — аз му посочих Йоханес Маартенс — който е син на освободен роб. — Тогава казах на Хендрик Хамел да се приближи — Този — продължих да измислям аз — се е родил в бащината ми къща от семето на роб, родил се там преди него. Той ми е много близък. Ние сме наедни години, родени в един и същи ден и затова на този ден баща ми го е дал на мен.
После, когато Хендрик Хамел поиска да знае всичко, което съм казал и аз му го разправих, той взе да ме упреква и направо се вбеси.
— Станалото е станало, Хендрик — рекох му аз — Каквото съм направил е било от глупост и от необходимостта да кажа нещо. Но то е вече направено. Нито ти, нито аз можем да го оправим. Трябва да си играем ролите и да гледаме да не я оплескаме.
Тайвун, братът на императора, беше цар на пияниците и по-късно вечерта ме предизвика да се надпиваме. Императорът беше във възторг и заповяда на десетина от най-прочутите пияници да се присъединят към състезанието. Жените бяха отпратени и ние започнахме — чаша срещу чаша, мяра след мяра. Задържах Ким до себе си, а малко по-късно, въпреки предупредителното мръщене на Хендрик, отпратих него и другите, като първо поисках и получих помещение в двореца вместо в хана.
На другия ден в целия дворец се разправяше за моя подвиг, защото бях изтраял, докато тайвун и неговите герои се натъркаляха и захъркаха на рогозките, а аз се прибрах да спя без чужда помощ. Никога в дните на обрата, настъпил след време, тайвун не се усъмни в твърдението ми за корейския ми произход. Само един кореец — твърдеше той — може да бъде толкова издръжлив.
Дворецът сам по себе си беше цял град и нас ни настаниха в нещо като отделна лятна постройка. Царствените помещения разбира се бяха отредени на мен, а Хамел и Маартенс с другите мърморещи моряци трябваше да се задоволят с останалото.
Повикаха ме пред Юсан, будисткия свещеник, когото вече споменах. Той ме виждаше за първи път и аз него също. Той отпрати дори и Ким и ние останахме сами, седнали на дебели рогозки в полутъмна стая. Боже, какъв човек и какъв ум беше Юнсан! Той знаеше много за други страни и места, за които никой друг в Чосон не бе и сънувал. Дали вярваше във фантастичното ми раждане? Това не можах да разбера, защото лицето му се променяше по-малко от бронзова съдина.
Какви мисли му минаваха на Юнсан, това го знаеше само Юнсан. Но в него, този бедно облечен, мършав свещеник, усетих да се крие сила зад всичката сила в двореца и в целия Чосан. Усетих също в насоката на разговора, че мога да му бъда полезен. Но дали тази полезност му беше подсказана от принцеса Ом? — това беше гатанка, кочто оставих на Хендрик Хамел да разгадае. Аз малко разбирах и малко ме беше грижа, защото винаги живеех с момента и оставях другите да придвиждат, да взимат предпазни мерки и да се измъчват от страхове.
Отзовах се също и на поканата на принцеса Ом и последвах един евнух с безбрадо лице и котешка походка през безлюдни задни дворцови входове до нейните покои. Тя имаше жилище, каквото трябва да има една принцеса от кралска кръв. То също беше самостоятелен дворец сред езерца с лотоси, където растяха гори от вековни дървета, но дървета пигмеи, които ми стигаха едва до кръста. Бронзови мостчета, толкова изящни и въздушни, че изглеждаха сякаш са изработени от златар, бяха прехвърлени през езерата с водни лилии, а бамбукова горичка закрива нейния дворец от целия кралски палат.
На мен ми се замая главата. Макар и да бях прост моряк, не бях чак толкова несръчен с жените и усетих, че не само от празно любопитство е изпратила да ме повикат. Бях чувал за любовни истории между обикновени мъже и царици и се чудех дали сега не ми е излязъл късмет да докажа верността на такива приказки.
Но принцеса Ом не губеше време. Наоколо имаше жени, но тя им обръщаше не повече внимание, отколкото някой коняр на конете си. Аз седях до нея на дебели рогозки, които превръщаха стаята наполовина в ложе, и ме черпеха с вино и хрускави сладкиши, поднесени на мънички, две педи високи масички, инкрустирани с бисер.
Боже, боже, достатъчно беше само да я погледна в очите… Но почакайте. Не изпадайте в заблуждение. Принцеса Ом не беше глупачка. Казах, че беше на моя възраст. Беше като нищо тридесет годишна и съответно самоуверена. Тя знаеше какво иска. Знаеше и какво не иска. Тъкмо за това не се беше омъжила, въпреки че натискът, който един азиатски кралски двор може да упражни спрямо една жена, е бил напразно упражняван спрямо нея, за да я принуди да се омъжи за Чон Монг Ю. Той беше далечен братовчед на големия род Мин, не беше глупав и беше толкова жаден за власт, че тревожеше Юнсан, който се мъчеше да задържи цялата власт в свои ръце, за да запази равновесието и реда в двореца и в Чосон. И така Юнсан беше този, който тайно се съюзи с принцеса Ом, пазеше я от братовчеда й и я използваше, за да подкастря крилата на този братовчед. Но стига толкова интриги. Мина много време преди да отгатна и една десета от всичко това, пък и тогва в голяма степен благодарение на доверието на принцеса Ом и умозаключенията на Хендрик Хамел.
Принцеса Ом беше истинско цвете между жените. Такива като нея се раждат рядко — едва ли повече от две на столетие в целия свят. Не я ограничаваха ни власт, ни някакви условности. Религията за нея беше редица абстракции, отчасти научени от Юнсан, отчасти изработени от самата нея. Всеобщата религия, религията на масите, според нея, била създадена, за да кара милионите трудещи се да си гледат работата. Тя знаеше какво иска и имаше сърце на истинска жена. Беше красавица — да, красавица спред каквито искате установени првила на този свят. Глемите й черни очи не бяха нито дръпнати, нито коси, както са у азиатците. Бяха продълговати наистина но правилно поставени, с лек намек на наклоненост, който само й придаваше пикантност.
Казах, че не беше глупава. Чакайте! Как треперех пред положението — една принцеса и прост моряк, и любов, която заплашваше да бъде голяма, аз си блъсках моряшкия мозък как да постъпя, без да уроня мъжкото си достоинство. Случайно в началота на тази първа среща споменах това, което бях казал на целия двор, че съм всъщност кореец с кръвта древната династия Корьо.
— Остави това — каза тя и ме потупа по устните с ветрило от паунови пера — Тук няма защо да разправяш детски приказки. Да знаеш, че с мен ше си по-велик от всякаква династия Корьо. Ти си…
тя замълча, а аз зачаках и виждах как в очите й проблясва дързост.
— Ти си мъж — довърши тя — дори и на сън не съм мислила, че на света има такъв мъж като теб, застанал здравя на двата си крака.
Боже, боже, какво можеше да направи един беден морски вълк. Този морски вълк, за когото е думата, признавам, се изчерви под морския си загар така, че очите на примцеса Ом се превърнаха на две езера на дяволитост, толкова дразнещо прекрасни, че малко остана да я грабна в прегръдките си. Ъя се изсмя предизвикателно и пемамливо и плесна с ръце на жените, и аз разбрах, че този път аудиенцията е свършена. Разбрах също, че ще има и други аудиенции, че трябва да има други аудиенции.
Когато се върнах при Хамел главата ми се маеше.
— Жената — рече той след дълбок размисъл. Той ме изгледа и въздъхна: това беше, без всякакво съмнение, въздишка на завист — Да благодариш на своите мишци, Адам Странг, на бичия си врат, на жълтата си коса! Е, тя е в ръцете ти, човече! Играй играта и всичко ще е добре за нас. Играй си с нея, пък аз ще те уча как.
Аз настръхнах. Бях морски вълк, но бях мъж и нямаше да се оставя на някой да ме учи как да се държа с жени. Хенрик Хамел можеше да бъде едновремешен собственик на стария „Спарвер“, да има знанията на един мореплавател за звездите, да е чел много книги, но с жените — не, там аз знаех повече от него!
