Но стига. Само на описанието на императорския дворец с право биха могли да се посветят хиляда страници. Достатъчно е да кажа, че тук ние се запознахме с властта в целия й материален облик. Само една дълбока и широка, стара и мощна цивилизация можеше да изгради този дебелостенен многоетажен покрив за царе.
Ние морските вълци, бяхме заведени не в залата за аудиенции, а както ни се видя, в помещение за пиршества. Пиршеството беше към края си и цялото сборище беше във весело настроение. И какво сборище! Висши чиновници, князе от царска кръв, въоражени със саби благородници, бели жреци, обветрени офицери от висшето командване, придворни дами с открити лица, боядисани „кисанг“ — танцувачки, които си почиваха след танците си, и придружителки и прислужнички, евнуси, слуги и дворцови роби — неизброимо множество.
Обаче всички се дръпнаха от нас, когато императорът, придружен от близките си приятели, се доближи да ни разгледа. Беше весел самодържец, особено за един азиатец. Не повече от четиридесет годишен, с гладка бледа кожа, невидяла никога слънце, той имаше търбух и хилави крака. Въпреки това някога е бил хубав мъж. За това свидетелствуваше благородното му чело. Но очите бяха потъмнели и с отпуснати клепачи, устните се присвиваха и трепереха от различните излишества, които си позволяваше и които излишества, както щях да науча, бяха в повечето случаи измисляни и поощрявани от Юнсан, будисткия свщеник, за когото тепърва ще чуете.
С нашите моряшки дрехи, ние моряците, бяхме разнородна дружина и разнороден бе начинът, по който бяхме приети. Възклицанията на учудване от странния ни вид отстъпиха мястото си на смеха. Кисанг се спуснаха към нас, задърпаха ни на разни страни, направиха ни свои пленници, по две-три на човек ни помъкнаха като дресирани мечки да показваме своите номера. Това беше обидно наистина, но какво можеха да направят старите морски вълци? Какво можеше да направи старият Йоханес Маартенс с орляк кикотещи се момичета, които го дърпаха за носа, щипеха по ръцете и гъделичкаха, докато той заподскача? За да избегне такива мъчения, Ханс Амден разчисти едно място и се впусна да играе нескопосано холандски моряшки танец, докато целият двор зарева от смях.
Това беше обидно за мен, след като съм бил равен и весел другар на Ким толкова много дни. Аз се противопоставих на кикотещите се кисанг. Разкрачих се и застанах прав със скръстени ръце и никакво щипане не можа да накара някой мускул да трепне на лицето ми. Затова те ме оставиха заради някоя по-лесна жертва.
— За бога, човече, направи нещо! — промърмори Хендрик Хамел, който с мъка се доближи до мен, помъкнал три кисанг подире си.
Не му беше лесно и да мърмори, защото щом отвореше уста да заговори, те му я натъпкваха със сладкиши.
— Спаси ни от тия глупости! — настоя той като размахваше глава, за да избегне пълните им със сладкиши ръце — Ние трябва да запазим достоинството си, разбираш ли, достоинството си! Това нещо ще ни съсипе. Те ни правят на животни, на играчки. Когато им омръзнем ще ни изхвърлят. Ти постъпваш правилно, дръж се! Устоявай на всички тях. Предизвикай у тях уважение, уважение към всички ни…
последните думи едва можаха да се чуят, защото кисанг бяха натъпкали устата му така, че не можеше да си обърне езика.
Както казах, аз притежавах волята и безстрашието и сега преравях моряшкия си ум, за да измисля изход. Един дворцов евнух, който ме загъделичка изотзад с перо на врата, ме накара да действам. Вече си казах за равнодушието и неотзивчивостта ми към нападенията на кисанг, тъй че много от тях наблюдаваха как евнухът ме закача. Аз не се издадох, не се помръднах, докато не прецених къде е той, на какво разстояние. Тогава без да обърна глава, нито тяло, като изстрел му ударих плесница с опъкото на ръката. Кокалчетата ми попаднаха точно на бузата и челюстта му. Чу се пращене като на рейка, спукала се в буря. Той се претъркуло през глава и падна превит напода на десетина стъпки от мен.
Смехът секна, разнесоха се само викове на изненада, мърморене и шепнене: „Йи ЙОнг-ик“. Аз пак скръстих ръце и останах с престорено надменен вид. Мисля, че аз, Адам Странг, имах между другото и душата на актьор. Защото вижте какво стана след това. Сега аз бях най-забележителният между моряците. С горд поглед, надменен, аз отвръщах на устремените към мен погледи и ги карах да се свеждат или да се извръщат — всичките, освен един. Това бяха очите на млада жена, която по богатото й облекло и половината дузина прислужнички, навъртащи се зад гърба й, сметнах да е видна предворна дама. В действителност тя беше принцеса Ом от династията Мин. Млада ли казах? Беше на тридесет години, колкото и аз, и въпреки това, въпреки зрелостта и красотата си, все още неомъжена, както щях да науча по-сетне.
Само тя ме гледаше в очите, без да отклони поглед, докато най-сетне аз се извърнах. Не ме гледаше из високо, защото в очите й нямаше нито предизвикателство, нито враждебност, а само възхищение. Не ми се искаше да призная това поражение от страна на една малка женичка, но извърнатите ми очи се спряха върху шумното гъмжило на моите другари и преследващите ги кисанг и това ми даде повод. Аз плеснах с ръце, както правят азиатците, когато дават заповед.
— Спрете! — ревнах аз на техния език и по начин, по който се обръщат към подчинени.
О, аз имах дробове и гърло и можех да рева като бик до пукване на тъпанчетата. Уверявам ви че толкова оглушителна запове никога не бе разцепвала свещения въздух на императорския дворец.
Огромната зала беше втрещена. Жените, стреснати се притискаха една до друга, сякаш търсеха закрила. Кисанг оставиха моряците и се дръпнаха настрана с гузно кикотене. Само принцеса Ом не трепна, не прояви нищо, а продължи да гледа с широко отворени очи в моите, които се върнаха пак към нея.
След това настъпи голяма тишина, сякаш всички чакаха някаква дума, нещо съдбовно. Множеството очи плахо се обръщаха ту от императора към мен, ту от мен към императора. Аз бях достатъчно умен да запазя мълчание и да стоя там със скръстени ръце, високомерен и недосегаем.
— Той говори нашия език! — рече най-после императорът и мога да се закълна, толкова хора си поеха отново дъх, че сякаш цялата зала се превърна в една огромна въздишка.
— Аз съм се родил с тоя език — отвърнах аз без много да му мисля, като се хванах по моряшки за първото лудешко хрумване — Аз съм го говорил още като кърмаче. Аз бях чудото на родината си. Мъдреци идвали отдалече да ме видят и чуят. Но никой не е разбирал думите, които съм казвал. През многото години забравих голяма част, но сега, в Чосон, думите се връщат като отдавна загубени приятели.
Положително им направих впечатление. Императорът преглътна и устните му се изкривиха, преди да ме попита:
— Как го обясняваш това?
— Моето е било една случайност — отвърнах, като продължих подхванатата вече нишка на хруването си — Боговете на раждането не са внимавали и аз бях оставен от тях в далечна страна и отгледан от чужд народ. Аз съм кореец и сега най-после съм се завърнал в родината си.
Какво възбудено шепнене и съвещаване настъпи в залата! Сам императорът се обърна към Ким.
— Той си е все същият, с нашия език в устата, откакто е излязъл от морето — излъга този добродушен приятел на Ким.
— Донесете ми дрехи на янбан, както ми се полага — прекъснах аз — и ще видите! — и когато ме отвеждаха да изпълнят желанието ми, обърнах се към кисанг — И оставете робите ми на мира. Те са пропътували дълъг път и са уморени. Те са мои верни роби.
В другата стая Ким ми помогна да се преоблека, като отпрати слугите, и генералната репетиция, която ме накара да изиграя с дрехите, бе кратка, но на място. Той разбираше повече от мен накъде бия, но беше добър човек.
Смешното, когато се върнах в общото гъмжило, разглаголствайки на корейски, който, както заявих бил малко ръждясал от дълга липса на практика, беше, че Хендрик Хамел и другите, твърде сковани, за да научат един чужд език, не разбираха нито дума от това, което говорех.
