Острието на пирамидата потъна дълбоко и там, във вътрешността на пашкула, краят му проблясваше с мътна оранжева светлина. Ротанов веднага се досети какво е това. Пирамидата се състоеше от отделни огнени точки, свързани помежду си с преплетени, нажежени до синьо нишки. Точките бяха много, твърде много, той не можеше да ги преброи, не смееше и да се надява, не искаше да произнесе на глас какво представляват те, сякаш се страхуваше да не подплаши, да не унищожи онова чувство на огромна радост, сила и увереност в себе си, което му вдъхваше тази пирамида, защото всяка точка представляваше кораб. Защото сините нишки бяха енерговоди, които предаваха в този миг от кораб на кораб цели реки от енергия, способни да изпепелят една планета, да пресушат море или да подпалят звезда! Защото острието на тази огнена пирамида потъваше все по-надълбоко във вътрешността на пашкула, като разливаше около себе си огнен водопад от енергия, който вече нищо не можеше да спре. Дори Есхин мълчеше, потресен и омагьосан от грандиозното зрелище.

— Скоро ще си пробият път, още малко им остава! — рече Ротанов, безсилен да сдържа повече своето тържество.

— Колкото по-дълбоко проникват, толкова повече нараства съпротивлението. Още не са навлезли в зоната на максимална плътност. Теоретично това е невъзможно. Но кой знае, при подобни мощности много физически закони се нарушават и материята реагира по друг начин… — Есхин бързо го погледна и продължи: — Страхувам се, че няма да ме разберете, Ротанов, вие сте още млад, много млад в сравнение с мен, и затова няма да ме разберете… Уморих се да чакам, уморих се да балансирам на ръба на пропастта. Вие не знаете много неща, а пък аз все още не съм готов да споделя с вас цялата информация. Достатъчно е това, че ще ви подаря цялата тази планета с всичките й проблеми в замяна на енергията на вашия флот. Ще ми трябват пет минути, за да заредя празните си акумулатори и тогава ще се сбогувам с вас и ще ви оставя на Ена. Защо мълчите? Мисля, че условията ще бъдат приемливи за вашия капитан. Все пак не искам толкова много…

— Не съм упълномощен да преговарям от името на командира на флотилията. В предложението ви има много неясноти. Ние не искаме да отмъщаваме или да наказваме когото и да било тук. Нямаме право на това. Но трябва да сме сигурни, че не се готвите да използувате помощта ни, за да причините зло на други същества. За какво ви е енергията? Какво се каните да правите с нея? Доколкото знам, вие не притежавате кораби. — Есхин мълчеше. — Мисля, че ще трябва да обясните всичко това, преди да бъде постигнато споразумение.

— Тъкмо за това сте ми необходим, за да не отговарям на някои въпроси. Когато разбере, че сте мой заложник, командирът на флотилията няма да бъде толкова придирчив, нали, Ротанов? Той ще се задоволи и с информацията, която ще му предложа, не е ли така? Това ще бъде една напълно солидна, добре подбрана информация и ще бъде приемлива за всеки доклад.

— Номерът ви едва ли ще мине. Тъй или иначе, ние ще научим истината, преди да вземем решение за сериозни действия. Нашите принципи…

— За принципите ще поговорим по-късно, когато вашият флот се промъкне през купола. А то не е толкова просто. Вече ви казах, шансът за пробив е съвсем малък. Нищожен…

— Тъй ли? — насмешливо попита Ротанов. — Едва ли щяхте да разговаряте с мен, ако не се страхувахте от ей това — и Ротанов посочи огнената пирамида, която се бе забила в черния купол на сгъстеното пространство. Известно време двамата мълчаливо наблюдаваха внушителното зрелище.

— Бъдещето ще покаже кой от двамата е прав. — Есхин най-после откъсна очи от екрана. — И щом не успях да ви направя съмишленик, ще имам поне заложник. Като какъв предпочитате да останете? Като гост или като пленник?

— Все ми е едно. Няма да имам нищо против, ако в нашето споразумение бъде включена още една точка.

— Каква?

— Да освободите Елна.

— Отдавна не ме интересува. Да върви където иска.

Ротанов долови някаква странна тъга в думите му, а може би не толкова странна.

— Ще й предоставят транспортно средство и тя ще замине където пожелае.

Ротанов погледна Елна:

— Може ли да му се вярва?

— В случая, да. Когато му е изгодно, той умее да държи на думата си.

— При бореите ли ще се върнеш? Къде да те потърся?

— Аз ще те намеря когато му дойде времето. Не се безпокой за мен и бъди внимателен.

„Струваше ли си да бие толкова път до острова, за да я склони толкова лесно да се върне. Впрочем, ако целта й е била да ме докара тук, тогава ясно…“ Тревожните мисли нахлуваха в главата му и някъде дълбоко в съзнанието си той разбираше, че голяма роля сега играеха обидата и нараненото му мъжко самолюбие. Твърде леко се съгласи тя да се раздели с него, твърде леко…

Странни сънища се присънваха на Ротанов. Странни и неспокойни… Вечер, когато безсънието го притискаше като канара, той се хвърляше по очи на леглото в своята разкошна, прекалено просторна стая. Беше свободен да се движи в определени граници, можеше да се качва и да излиза на външната обзорна галерия на острова, разположена над пръстена от електрически батерии. Можеше да се разхожда и по всички етажи на средната галерия, необитавани от много години, и само надолу, към жилищните и работните помещения на базата, пътят за него беше затворен. Отначало смяташе, че и това е много, че Есхин му е предоставил твърде голяма свобода, но след няколко дни разбра, че противникът му добре е преценил всичко. Дните му минаваха в пълна самота. Сякаш времето бе спряло. Информацията за далечното минало на ренитската база би могла да заинтересува земните археолози. Но той не беше археолог, дейната му натура понасяше зле бездействието и изолацията. Освен роботите от охраната, не виждаше никого, нито едно живо същество, и нощем го измъчваше непреодолима тъга… Безсилен да се справи с нея, съсипан от безсънието, той изваждаше своя скъп червен камък и загледан в преливащите се дълбоко в него светлини, си спомняше за останалата извън пределите на времето, изчезнала в някакви неизвестни светове горда и смела жена, която го наричаше напевно и странно „Ролано“… Биотоковете й бяха записани в този камък, една съвсем малка частица от нейната същност. Той стискаше камъка, затваряше очи и се мъчеше да си я представи, но вместо нея ясно и обемно, сякаш бе разкъсал някаква завеса, веднъж видя лицето на друга жена — онази, която остана на далечната Хидра с племето на синглитите, толкова чуждо и странно, че хората така и не успяха да го възприемат. Вероятно затова непрекъснато виждаше между себе си и нея блестяща прозрачна преграда, стъклена стена, която не можеше да се разбие, да се разруши или да се счупи, въпреки привидната й крехкост. Стена, която им пречеше да се разберат, стена с друга, нечовешка същност… Ето че и от нея му остана само споменът, горчивият спомен… После пред него се появи лицето на „жена му“, жрицата на бореите. Със слабите си безпомощни ръце тя го защити от зейналата паст на чудовището. Сякаш тези образи живееха в червения камък. Сякаш той ги бе събирал нарочно, та по-късно да му поднесе в причудливо преплетени сънища най-същественото от собствената му памет. Във всички тези лица имаше нещо общо. Нещо дълбоко скрито, тайно, което той не можеше да разбере, и знаеше, че докато не го разбере, ще се скита вечно по прашните пътища на чуждите светове, по чуждите пътечки, без да на мери своята собствена, която води човека към толкова просто нещо, каквото е щастието. Към чувството за дом и близък човек. Но така е устроен животът, че на силните хора често се падат трудни пътища, които им носят успех, слава, уважение — всичко друго, но не и обикновено човешко щастие.

В живота на всеки човек има тъжни минути, когато целият свят му се вижда черен и простите истини му се струват безнадеждно объркани, очевидното — скрито, а истината — лъжа. В такива мигове той има нужда от приятел, но сега до него нямаше никого, само този камък… Отнякъде изплува още едно лице, което някога означавате много за него, но той не си го спомняше, отдавна и завинаги го беше забравил. И то толкова трайно, че дори сега, унасяйки се в сън, не можеше да се досети коя е тя, от кой далечен и незнаен свят е и устните му, кой знае защо, само нашепваха името на родната планета…