— Стой тук и чети — каза му тя. — Ей сега ще се върна. Трябва да говоря с доктор Хоскинс.

Тя тръгна по тесните мостчета и лъкатушещи коридори, които водеха към канцелариите.

Секретарката я изгледа изненадано, когато се втурна в чакалнята пред кабинета на Хоскинс.

— Тук ли е доктор Хоскинс?

— Мис Фелоус, доктор Хоскинс не ви очаква.

— Знам, но се налага да говоря с него.

— Някакъв проблем ли има?

Мис Фелоус поклати глава.

— Имам новини, страхотни новини. Моля ви, само му кажете, че съм тук.

Секретарката включи интерфона.

— Доктор Хоскинс, мис Фелоус е тук. Няма уговорена среща…

Интересно, откога имам нужда от…

Последва неловко мълчание.

Мис Фелоус се подвоуми дали да не направи сцена, за да я допуснат при доктора. С каквото и да се занимаваше там вътре, едва ли беше по-важно от това, което идваше да му съобщи.

От уредбата се чу гласът на Хоскинс:

— Поканете я да влезе.

Вратата се плъзна встрани. Хоскинс се изправи зад бюрото с табелката „к.ф.н. Джералд А. Хоскинс“ и я поздрави.

Той също беше зачервен от вълнение. Сякаш и двамата бяха завладени от едно чувство — ликуване и гордост.

— Значи знаете? — веднага каза той. — Не, разбира се, не е възможно. Успяхме! Наистина го направихме!

— Какво сте направили?

— Интертемпорална детекция с близък обхват.

Беше толкова развълнуван от успеха си, че мис Фелоус за миг забрави своята зашеметяваща новина.

— Значи можете да достигнете във времето, когато вече е била създадена цивилизацията?

— Точно така. В момента сондата е фокусирана върху индивид от четиринадесети век. Представяте ли си? Представяте ли си? Готови сме за началото на проект „Средновековие“. Ах, мис Фелоус, само ако знаете колко се радвам, че ще се откъсна от вечния престой в Мезозойската ера и ще се отърва от всички тези трилобити, скални отломъци, разни папрати и тем подобни! Най-накрая ще изпратим палеонтолозите да си вървят и на тяхно място ще дойдат историците… — той изведнъж млъкна. — Вие май искахте да ми кажете нещо, а пък аз се отплеснах и вие не можете да вземете думата. Слушам ви, мис Фелоус, кажете! Сварихте ме в отлично настроение. Само кажете какво искате!

Мис Фелоус се усмихна:

— Радвам се, защото се канех да ви попитам дали няма да е добре при Тими да започнат да идват учители?

— Учители?

— Да го обучават. Не мога да го науча на повече. Време е да отстъпя тази задача на някой, който е подготвен за това.

— Да го обучават? В какво?

— Ами във всичко. История, география, физика, математика, английски, всичко, включено в училищната програма — трябва да създадем нещо като училище за Тими, тук в сферата, за да научи всичко, от което има нужда.

Хоскинс я гледаше, като че ли говореше на чужд език.

— Искате да се научи на деление? Историята на първите заселници, на Войната за независимост?

— Защо не?

— Всъщност бихме могли да го научим, а също и на тригонометрия и висша математика. Но колко от това ще му е от полза, мис Фелоус? Той е страхотно момченце, няма съмнение, ала не бива да забравяме факта, че е само неандерталец.

— Само?

— Те са били със силно ограничени умствени възможности. Така е според всички…

— Той вече може да чете, докторе.

Челюстта на Хоскинс увисна.

— Какво?!

— „Котката се покатери на дървото“ — прочете ми това направо от книгата… „Влакът изсвири.“ Взех книгата, показах му страницата и той го прочете.

— Умее да чете? — Хоскинс просто не вярваше. — Наистина ли?

— Обясних му как се пишат буквите и как се свързват в думи. Той се справи с останалото. Научи се да чете удивително бързо. Просто нямам търпение да споделя с доктор Макинтайър и екипа му. Край на теориите за ограничените умствени възможности на неандерталците! А, доктор Хоскинс, може да чете приказки! Ще видите, че след време ще започне да чете и книги без никакви картинки, да чете вестници, списания, учебници…

Хоскинс я слушаше мълчаливо. Изведнъж придоби много потиснат вид.

— Не съм сигурен, мис Фелоус.

— Току-що ми обещахте всичко, което поискам…

— Знам. Не биваше да казвам това.

— Толкова ли е скъпо да се наеме учител за Тими?

— Не се притеснявам от разходите — каза Хоскинс. — Действително е чудесно, че Тими може да чете. Поразително! Наистина. Веднага идвам да видя, но вие искате да му създадем училище. Говорите за неща, които ще научи с времето. Мис Фелоус, няма много време.

Тя премигна.

— Няма време?

— Нали знаете, че не можем да продължим експеримента „Тими“ безкрайно.

Обля я студена вълна, подът под краката й сякаш се превърна в блато.

Какво искаше да каже? Мис Фелоус не бе уверена, че разбира. „Не можем да продължим експеримента «Тими» безкрайно.“ Какво? Какво?!

В главата й нахлу мъчителен спомен. Сети се за професор Адамовски и халкопиритната проба, която върнаха в миналото, защото СТАСИС-сферата беше необходима за следващия експеримент.

— Няма да го върнете обратно, нали? — с усилие изрече тя.

— Страхувам се, че се налага, мис Фелоус — не може да му се придава преувеличено значение, нали разбирате? Няма какво повече да научим от него. Не помни нищо от живота си в Каменната ера, което би могло да има истинска научна стойност. Антрополозите не са съвсем наясно какво казва, а отговорите на въпросите, които му задаваме с ваша помощ, са безполезни и затова…

— Не мога да повярвам — сковано промълви тя.

— Моля ви, мис Фелоус. Няма да е днес, но е неизбежно. — Той посочи изследванията на бюрото си. — Сега, когато смятаме да доведем човек от четиринадесети век, ще ни е нужно СТАСИС-пространство. Колкото е възможно повече.

Тя не проумяваше.

— Но вие не можете. Тими… Тими…

— Моля ви, мис Фелоус, не се разстройвайте!

— Тими е единственият неандерталец на света, а вие искате да го върнете в миналото?

— Както казах, получихме всичко. Трябва да продължаваме нататък.

— Не.

— Мис Фелоус, моля ви. Моля ви. Знам колко дълбоко сте привързана към Тими… Никой не ви обвинява. Той е страхотно хлапе, а вие дълго време не се отделяхте от него денонощно. Но, мис Фелоус, вие сте професионалистка. Знаете, че децата, за които се грижите, непрекъснато идват и си отиват и вие не можете да ги задържите до себе си завинаги. Това не е ново за вас. Освен това Тими ще остане още известно време, вероятно няколко месеца. Докато тръгне, бихме могли да му намерим учител, наистина ще направим всичко възможно.

Тя не сваляше очи от него.

— Искате ли нещо за пиене, мис Фелоус?

— Не — прошепна тя. — Нищо не искам.

Трепереше. Стана и със залитане, сякаш в страшен кошмар, се отправи към изхода. Зачака да се отвори вратата. Прекоси чакалнята като замаяна.

Ще го връщат обратно.

Ще го връщат обратно.

Да не бяха полудели? Освен на външен вид Тими не беше вече неандерталец, а нежно и добро малко момченце, което обичаше зеления си гащеризон, филмчетата и книжки с картинки; момченце, което разказва приказки от „Хиляда и една нощ“ и разтребва стаята си в края на деня; момченце, което се храни с нож и вилица и може да чете.

А те искаха да го изпратят обратно в Каменната ера и да го оставят да се оправя самичък в някаква забравена от Бога пустош.

Бе пряко силите й да повярва. Та той нямаше никакъв шанс да оцелее в родния си свят. Вече бе негоден за него. Бе забравил уменията, нужни на неандерталците и на тяхно място бе придобил много нови, които въобще нямаше да са му полезни сред студовете на плейстоцена.

Той ще загине.

Не.

Тими — обеща си мис Фелоус с цялото ожесточение, на което бе способна, — ти няма да умреш! Няма!

Вече разбра защо Манхайм й даде телефонния си номер. Тогава не й стана ясно, но той явно мислеше в перспектива. С Тими щеше да се случи нещо опасно. За разлика от нея той го бе предугадил. Мис Фелоус не бе допускала тази възможност. До момента, когато Хоскинс й разкри суровата действителност, тя съзнателно бе пренебрегвала и най-очебийните улики, които сочеха именно това. Въпреки всички факти, въпреки всички разумни основания бе заживяла с убеждението, че Тими ще прекара останалата част от живота си в двадесет и първи век.