Седнали зад него, Лунната Танцьорка и една от дъщерите й, както обикновено, дъвчат кожата за наметала, за да омекне. В далечината Ловното Общество се разпръсква ветрилообразно из тундрата с вдигнати копия и боздугани. Издължените неравни дири още личат в бързо топящия се сняг. Едва забележимите очертания на петите и патравите пръсти се отдалечават от лагера.

Да, всичко изглежда нормално и спокойно. Разпуква се поредният ден от живота на Племето. Племето, което съществува от памтивека и ще остане на земята до сетния й ден.

Защо да се безпокои от някакъв си снежец? Животът е тежък. Снегът е нещо нормално през цялата година. Богинята не им е обещавала лете да не вали сняг, макар че последните години бе доста милостива в това отношение.

Странно как нощес не усети приближаването на снега. Или го долови, ала не му обърна достатъчно внимание. Много болежки се обаждаха напоследък и му беше все по-трудно да ги разгадава.

Въпреки това всичко изглеждаше наред.

— Слизам — каза той на Мъдрата. — Дойдох тук да се усамотя, но, както виждам, това не ми е позволено.

— Дай да ти помогна — предложи тя.

Сребърния Облак яростно отблъсна протегнатата ръка.

— Да не ме мислиш за сакат, жено? Махни си ръката.

Тя безразлично сви рамене:

— Както желаеш, Сребърен Облак.

Ала склонът бе опасно неравен, а под тънкия слой киша се криеха малки подли камъчета и пътеката под нозете му беше хлъзгава и несигурна. Неизминал и десет крачки, Сребърния Облак съжали, задето от гордост отхвърли помощта на Мъдрата. И все пак не можеше да приеме. Никой не обръщаше внимание на понакуцването, но започнеше ли да търси опора, за да се спусне по полегат хълм като този, щяха да решат, че е дошло време да го придружат в последния му път. Да, старците бяха на почит до деня, в който не можеха да ги закрилят повече. В младостта си той също бе съпровождал беловласите до сетния им дом. Тъжна гледка: изравяха им гнезда в снега и оставаха край тях, докато студът ги приспи завинаги. Той не искаше такава помощ. Нека всичко дойде с времето си, нито час по-рано. И бездруго наближава.

Стигна подножието на хълма леко запъхтян. Беше плувнал в лепкава пот под дебелото наметало от сива кожа, но спускането не беше никак лошо. Все още бе достатъчно силен да се справи сам.

Подуши миризма на топла гозба. Из въздуха се носеха пронизителни бебешки писъци и детски смях. Слънцето бързо се издигаше. Обзе го задоволство.

След три дни започваше Празника на Лятото. Тогава щеше да изпълни танц в центъра на лагера, да принесе в жертва младото биче и да втрие кръвта му в кожата на тазгодишната избраница. После щеше да я отведе встрани и да я прегърне, за да осигури успешния есенен лов. С приближаването на Празника в душата на Сребърния Облак се прокрадваше безпокойство. Страхуваше се, че е доста отслабнал и няма да танцува добре, че може да сбърка при жертвоприношението. Това се случи навремето със стария вожд. Не бе уверен и че ще се справи с посвещаването на девойката. Ала утринната топлина стопи всичките му страхове. Мъдрата се превърна в стара разтреперана глупачка. Снегът не означаваше нищо. Нищо! Денят бе хубав и ясен. Предстоеше им прекрасно лято и слънчевите лъчи щяха дълго да огряват Племето.

Жалко, че Празника на Лятото няма да се състои днес, докато духът му е приповдигнат, а тялото, макар и за кратко, усеща прилив на сила. Танцът, бичето, посвещаването на девицата…

— Сребърен Облак! Сребърен Облак!

Пресипнали, задъхани гласове и дрезгави, изнурени стонове се дочуха откъм голото поле, отвъд мястото, където Жриците се суетяха около Светилището.

Какво беше това? Защо Ловното Общество се връщаше така скоро? Защо бързаха толкова?

Той засенчи очите си с ръка и погледна към слънцето. Да, Вълчото Дърво и Разцепения Хълм тичаха с все сила към лагера и го викаха. Вълчото Дърво размахваше копие и сякаш не бе на себе си, а Разцепения Хълм като че не носеше оръжие. Двамата се добраха до поселището залитащи и се строполиха в нозете на Сребърния Облак. Едва дишаха, от устата им се изтръгваха стенания и хрипове. Бяха сред най-издръжливите мъже, ала навярно бяха тичали по целия път колкото краката им държат и бяха смазани от умора.

Дълбоко безпокойство полази Сребърния Облак и помрачи краткия миг радостен покой.

— Какво има? — не ги остави той да си поемат дъх. — Защо се връщате толкова рано?

Разделения Хълм посочи зад гърба си. Ръката му трепереше като на старец, зъбите му тракаха.

— Другите! — изхриптя той.

— Какво? Къде?

Разцепения Хълм поклати глава. Нямаше сили да продължи.

С огромно усилие Вълчото Дърво продума:

— Не ги видяхме. Само следи.

— В снега?

— В снега.

Вълчото дърво бе коленичил с наведена глава. Болезнени конвулсии разтърсваха раменете му. След миг отново успя да отвори уста:

— Следите им! Дълги тесни стъпки. Ей такива. — Той очерта стъпало във въздуха. — Другите! Без съмнение.

— Колко са?

Вълчото дърво поклати глава и затвори очи.

— Много — внезапно възвърна гласа си Разцепения Хълм. Той вдигна ръце и разпери пръсти, после пак и пак. — Повече са от нас. Два, три, четири пъти повече. Вървят от юг на север.

— И леко на запад — мрачно додаде Разцепения Хълм.

— Значи към нас.

— Може би. Не съм сигурен.

— Мисля, че идват към нас — настоя Разцепения Хълм.

— Или ние отиваме към тях. Ако не внимаваме, може да се натъкнем на тях.

— Другите! Чак тук! — Сребърния Облак сякаш говореше на себе си. — Но нали не обичат откритите равнини? Не са свикнали с тях. Какво ще търсят тук? Да си стоят край морето. Сигурен ли си, че следите са техни, Вълчо Дърво? А ти, Разцепен Хълм?

Двамата кимнаха.

— Ще ни пресекат пътя, но според мен няма да стигнат до нас — отговори Вълчото Дърво.

— Аз пък мисля, че ще стигнат — възрази Разцепения Хълм.

— Според мен не знаят, че сме тук.

— А аз казвам, че знаят — упорстваше Разцепения Хълм.

Сребърния Облак скри в длани лицето си, после дръпна брадата си до болка. Взря се на изток, сякаш, ако се напрегне, би видял как отрядът на Другите пресича пътеката, по която трябваше да тръгне Племето. Ала видя само блясъка на утринната заря.

След миг-два се обърна и погледът му срещна очите на Мъдрата. Очакваше да прочете в тях самоувереност и ехидно задоволство. Все пак летният сняг се оказа лош знак. Не само че не бе успял да предскаже опасността, но и погрешно бе изтълкувал страшната поличба. Видя ли? — след миг щеше да каже тя. — Сполетя ни голяма беда, а ти си вече неспособен да ни водиш.

Ала за негова изненада по лицето на Мъдрата нямаше и следа от отмъстителност. То бе потъмняло от мъка, по страните й тихо се стичаха сълзи. Сетне тя протегна ръка към него, в жеста й долови скрита нежност.

— Сребърен Облак — промълви кротко. — О, Сребърен Облак…

Тя не плаче за себе си, нито заради надвисналата опасност. Тя оплаква мен — с удивление проумя той.

Както винаги преди да се справи със сложния механизъм на вратата и да престъпи невидимата разделителна линия между „малкия“ и „големия“ свят, Едит Фелоус приглади работната си манта. Носеше тетрадка и писалка, макар вече да си водеше бележки само ако преценеше, че е абсолютно необходимо за някой доклад.

Днес носеше и куфар.

— Играчки за момчето — усмихна се на пазача.

Той приветливо й направи знак да влезе. Отдавна не й задаваше въпроси.

Както винаги грозното момченце се зарадва, че е дошла в неговия свят и се втурна към нея.

— Мис Фелоус, мис Фелоус — възкликна то, като леко заваляше думите.

— Тими — тя нежно прокара пръсти през гъстата кафява коса, покрила главичката със странна форма. — Какво има?

— Къде е Джери? — попита то. — Ще дойде ли пак да си поиграем?

— Не, днес няма да дойде.

— Ех, как ми се искаше…

— Знам, Тими.

— И Джери…