Бе гола-голеничка. Сочна красота наливаше младото й тяло. И както си стоеше пред него, незасрамена, внезапно осъзна, че иска този мъж да й кимне, да я извика до себе си, да я прегърне и да я люби, както Другите любят жените си. Желаеше го. Нищо, че бе грозен и изглеждаше необичайно. "Защо ли? — запита се тя и сама си отговори. — Защото е различен, защото е непознат, защото е друг. Да, тя ще му се отдаде. После ще отиде с него в дома му, ще заживее с него и ще стане Друга. Да, бяха й омръзнали мъжете от нейното Племе и бе готова за тази промяна.

Защо да се страхува? Уж Другите били ужасни зли духове, а този съвсем не й се виждаше страшен. Само лицето му беше малко особено и беше прекалено висок и слаб. И не изглеждаше чак толкова опасен. Само различен.

— Аз съм Пролетната Река — тогава се наричаше така. — Ти кой си?

Другия не отговори. Дълбоко от гърлото му се изтръгна звук, наподобяващ смях. Смях?

— Харесвам ли ти? — попита тя. — Всички в Племето казват, че съм красива. А ти как мислиш?

Тя прокара ръце през дългата си гъста коса, мокра след къпането. Изпъчи се и се протегна, за да види той налетите гърди, здравите силни ръце и бедра, якия врат. Усмихна се, леко пристъпи към него и затананика любовен напев.

Той отвори широко очи и поклати глава. Изпъна ръце пред себе си с длани, насочени към нея и започна да прави някакви знаци, явно магьоснически знаци. Отстъпи назад.

— Нали не те е страх от мен? Искаш ли само да поиграем? — тя се засмя. — Чуй ме! Не се дърпай така! Нищо няма да ти сторя. Не ме ли разбираш? — Говореше много високо и много ясно и оставяше голямо разстояние между думите. Постави ръце под гърдите си и ги повдигна нагоре в красноречивия жест на предлагане.

Поне това разбра.

Изръмжа тихо и глухо като обкръжено животно. В очите му проблясна страх. Помръдна горната си устна. Какво беше това? Учудване? Отвращение?

Да, отвращение.

Сигурно му се струваше толкова грозна, колкото той на нея.

Извърна се и хукна да бяга, запровира се като луд между брезите.

— Чакай! — извика тя. — Други човече! Други човече, върни се! Не бягай така, Други човече!

Ала той вече беше изчезнал. Досега никой мъж не й беше обръщал гръб и това й се стори невероятно, почти разтърсващо. Макар да бе от Другите. Макар да му бе изглеждала странна и може би грозна, нима наистина я намираше толкова отвратителна, та чак да се намръщи, да изръмжи и да избяга?

Да. Да. Сигурно е още момче — помисли си тя. — Нищо, че беше висок. Бил е още момче.

Онази вечер се прибра в селото твърдо решена да приеме един от своите за партньор. Скоро след това Черния Вятър я помоли да сподели постелята му и тя без колебание прие.

— Да — обърна се тя към мъжете от Ловното общество. — Да, много добре знам как изглеждат Другите. И съм решила, когато се изправим срещу тях, да се бия наравно с вас и да избивам проклетите зверове като мръсни зли духове, каквито всъщност са.

— Вижте! — посочи Вълчото Дърво. — Старейшините слизат от хълма.

Наистина идваха. Сребърния Облак куцукаше начело и явно с усилие се преструваше, че не го боли, а зад него пристъпяха останалите трима. Мъдрата ги проследи с поглед. Те тържествено влязоха в бивака и отидоха право при Светилището на Богинята. Сребърния Облак и трите Жрици дълго обсъждаха нещо. Доста време не постигаха съгласие, после одобрително закимаха. Накрая Сребърния Облак пристъпи напред заедно с най-старата Жрица и обяви:

— Тази година няма да проведем Празника на Лятото или поне ще го отложим. Богинята не е доволна от нас и затова изпраща отряд Други опасно близо до поселището, чак в източните земи, макар досега да знаехме, че те не могат да живеят тук. Иначе казано, сгрешили сме, като сме дошли. Затова трябва да напуснем лагера още днес и да тръгнем на поклонение към голямото Светилище, издигнато миналата година в чест на Богинята на Мястото Където Се Срещат Трите Реки. И там, на Мястото Където Се Срещат Трите Реки, смирено ще попитаме Богинята какво сме сгрешили.

— Но за да стигнем дотам, са нужни много седмици — простена Мъдрата. — Освен това ще се отправим в погрешна посока! Ще се върнем точно на мястото, което съвсем скоро напуснахме, а там гъмжи от Други.

Сребърния Облак й хвърли смразяващ поглед:

— Богинята обеща, че по тези земи няма да има Други, ала ето че пристигаме, а те са вече тук. Нещо не е наред. Трябва да поискаме съвета на Богинята.

— Тогава да отидем да го търсим на юг. Там поне е по-топло, може и да намерим хубаво място за лагер, където Другите няма да ни безпокоят.

— Ти може да вървиш на юг, Мъдрата, но ние тръгваме към Мястото Където Се Срещат Трите Реки днес след пладне — каза Сребърния Облак.

— А Другите? — извика тя.

— Другите няма да посмеят да приближат Светилището на Богинята — отвърна Сребърния Облак, — но ако ти се страхуваш, че са там, Мъдрата, тогава моля — тръгвай на юг. Върви на юг, Мъдрата!

Тя чу, че някой се смее. Беше Огнено Око. После и останалите мъже от Ловното общество се разсмяха, а с тях и няколко Майки. Скоро всички се разкикотиха и я засочиха с пръст.

Как само й се искаше копието на Огненото Око да е още в ръцете й. Как щеше да помете всички и никой нямаше да може да спре кръвопролитието.

— Тръгвай на юг, Мъдрата — врякаха те. — Тръгвай на юг. Хайде де.

За малко да ги прокълне, но се въздържа. Те наистина го желаеха. Стана й ясно, че са съвсем искрени. Ако се скара с тях, може да я прогонят. Преди десет години това щеше да е добре дошло, но сега беше стара жена, прехвърлила трийсетте. Та нали самотата на нейната възраст означава сигурна смърт.

Тя ядно промърмори нещо под нос и загърби Сребърния Облак.

— Добре — подкани ги той, сплитайки пръсти, — започвайте приготовленията. Разтурваме лагера. Тръгваме преди залез.

През последните дни Едит Фелоус беше извънредно заета.

Най-трудно приключи със задълженията в болницата. Да предупредиш за напускането си само две седмици по-рано бе не само необичайно, ами направо нередно. От ръководството обаче проявиха нужното разбиране, щом стана ясно, че ги напуска с огромно нежелание, и то само защото й се предоставя възможност да участва в невероятно интересен експеримент. Спомена СТАСИС ЛИМИТЕД.

— Да не би да се грижиш за малкото динозавърче — подкачи я някой.

Всички се разсмяха.

— Не, няма да се грижа за динозавър, а за нещо много по-познато за мен.

Не даде повече обяснения. Доктор Хоскинс й беше забранил да навлиза в подробности пред когото и да било, ала за онези, които работеха с Едит Фелоус и я познаваха, не бе трудно да отгатнат, че изследването е свързано с деца. Щом като новите й шефове бяха съумели да пренесат прочутото динозавърче от мезозойската ера, защо да не се готвят отново да направят нещо подобно — например да пренесат дете от далечен праисторически период. Мис Фелоус нито потвърждаваше предположенията им, нито ги отричаше, но на всички им беше ясно, че са на прав път. Веднага й позволиха да напусне болницата.

Наложи се да работи практически непрекъснато в продължение на няколко дни, да подрежда книжата си, да пише заключителни доклади, да изготвя списъци за заместниците си, да отделя личните си инструменти и изследвания от тези на болницата. Бе напрегнато, но не й тежеше. Най-трудно бе сбогуването с децата. Те не можеха да повярват, че ги напуска.

— Ще се върнете след една-две седмици, нали, мис Фелоус? Излизате в кратък отпуск, нали? Само за малко, нали? Къде отивате, мис Фелоус?

Познаваше някои от тези деца от деня на раждането им. Сега бяха по на пет, шест, седем години. Повечето бяха приходящи пациенти, ала някои живееха в болницата и тя се бе грижила за тях през цялото време, години наред.

Беше й трудно да им съобщи новината, много трудно, но тя решително се зае с това.

Друго дете се нуждаеше от нея сега, необикновено дете, чиято съдба щеше да е неповторима в историята на Вселената. Знаеше — трябва да отиде там, където е най-необходима.