— Доктор Хоскинс, вече няма войни.

— Така е, но това дете няма да се чувства добре. То ще страда от объркването на живота си, ще бъде в пълния смисъл на думата разселено лице, дълбоко наранено и при това ще е много малко.

— Колко малко?

— Засега не можем да пренасяме повече от четиридесет килограма при всяко сондиране. В това са включени както обектът, така и заобикалящата го неорганична изолационна зона. Следователно става дума за малко дете, много малко дете.

— Бебе?

— Не сме сигурни, надяваме се да е шест-седем годишно, но може да се окаже и значително по-малко.

— Не знаете?! Просто ще загребете напосоки?

Хоскинс не изглеждаше особено доволен:

— Да обсъдим останалите въпроси, мис Фелоус. В биографичната ви справка пише, че сте била омъжена, но от години живеете сама.

Тя усети как лицето й пламна.

— Да, бях омъжена. За кратко, преди много време.

— И нямахте деца?

— Разделихме се най-вече защото се оказа, че не мога да имам деца.

— Разбирам — Хоскинс се сконфузи.

— Естествено знаехме за всички предлагани от двадесет и първи век начини за решаване на проблема — извън-маточни зародишни камери, присаждания, майка-донор и така нататък, но съпругът ми не успя да се примири с нищо различно от древния традиционен начин за обмен на генетична информация. Детето трябваше да е наше във всяко отношение. Негово и мое. Трябваше да го износвам в продължение на обичайните девет месеца. И тъй като това се оказа невъзможно, а той така и не се съгласи с нищо друго, се разделихме.

— Съжалявам. И оттогава не сте се омъжвали?

— Достатъчно се опарих първия път, никой не ми гарантираше, че при следващ опит няма пак да сбъркам и не си позволих да рискувам. Но това не значи, че не умея да се грижа за деца, доктор Хоскинс. Не е необходимо да подчертавам — изборът ми на професия явно е свързан с огромната празнина, която бракът остави в душата ми, ако това ви интересува, и така вместо да се грижа за едно-две деца, аз се грижех за десетки, стотици деца като за мои.

— Не всички са били симпатични дечица?

— Не, не всички.

— Не просто милички, симпатични бърборанчета със сладки чипи нослета. Приемали сте ги такива, каквито са — хубави и грозни, нежни и необуздани, без предпочитания?

— Без предпочитания — потвърди мис Фелоус. — Децата са си деца, доктор Хоскинс. Именно тези, които не са хубави и мили, имат най-голяма нужда от помощ.

Хоскинс замълча за миг. Замисли се. Тя се почувства разочарована. Бе се настроила да разговаря за уменията си, за изследванията си в областта на електролитните дисбаланси, на нервните рецептори, на физиотерапията, а той изобщо не я попита за всичко това. Интересуваше се единствено дали ще може да се грижи за някакво нещастно диво дете; даже за какво да е дете, като че това е кой знае какъв проблем. Как можеше да се съмнява в това? А и още по-маловажния въпрос — дали е участвала в нещо, което би могло да раздвижи общественото мнение, — защо трябваше да го повдига? Знаеше, че не е замесена в нищо подобно. Със сигурност знаеше. Явно не се интересуваше особено от подготовката й. Явно имаше някого предвид за тази работа и се канеше любезно и вежливо да й откаже, веднага щом намери достатъчно тактичен начин. Накрая каза:

— Та кога можете да напуснете работа?

Тя зяпна от учудване, пламнала до уши:

— Значи ме вземате? Сега? Веднага?

Хоскинс се засмя и за миг широкото му лице се озари от чаровна разсеяност.

— Иначе защо ще ви карам да напускате?

— Това не трябва ли да мине през някаква комисия?

— Мис Фелоус, аз съм тази комисия, крайната инстанция. Решавам бързо. Знам какъв човек търся, а вие, изглежда, сте точно този човек. Разбира се, може и да греша.

— И какво ще стане, ако грешите?

— Мога също толкова бързо да се отметна, повярвайте ми. Наистина мога. Експериментът е от такова естество, че не бива да допускаме никакви грешки. Поставяме на карта човешки живот, детски живот. Единствено за да задоволим научното си любопитство, ще постъпим с това дете по начин, който някои биха нарекли чудовищен. Но аз и за миг не бих допуснал, че някой тук мисли така и нямам никакви угризения относно намеренията ни. Напротив — според мен в крайна сметка детето — обект на нашия експеримент, ще има само полза от него. В същото време съм наясно — други ще са на коренно противоположната позиция. Затова държим за детето, докато е при нас, да се полагат максимални грижи. Ако се окажете неспособна на това, ще бъдете заменена без колебание, мис Фелоус. Не намирам по-деликатен начин да го кажа. Ние тук не сме сантиментални, а и не обичаме да рискуваме с неща, които са във властта ни. Така че засега назначението ви не е съвсем сигурно. От вас се иска да се откъснете напълно от ежедневието си без гаранция, че ще ви задържим след пробните първи седмици, дори след първия ден. Готова ли сте да поемете риска?

— Наистина сте прям, доктор Хоскинс.

— С изключение на случаите, когато не съм — пошегува се Хоскинс. — Е, мис Фелоус, какво ще кажете?

— И аз не обичам да рискувам.

Лицето му помръкна:

— Отказвате ли?

— Не, доктор Хоскинс, приемам. Първо; ако се съмнявах и за момент, че съм подходяща, нямаше да дойда. Мога да се справя и ще се справя. Вие няма да съжалявате за решението си. Бъдете уверен. Кога започвам?

— Скоро ще приведем СТАСИС в готовност за решителния момент. Самото сондиране ще се извърши след две седмици, на петнадесети, точно в седем и половина вечерта. Трябва да сте тук и незабавно да поемете задълженията си. Дотогава да сте се освободили от всичките си ангажименти. Знаете, че ще живеете на територията на СТАСИС през цялото време, нали, мис Фелоус? „През цялото време“ означава двадесет и четири часа на ден, поне в началния етап. Прочели сте за това във формулярите, които сте попълнили, нали?

— Да.

— Значи се разбираме отлично?

Не, помисли тя, въобще не се разбираме. Но това не е важно. Ако възникнат проблеми, ще намерим начин да ги разрешим. Най-важно е детето. Всичко останало е от второстепенно значение. Всичко.

Пладне. Над поселището тегне усещането за растяща заплаха. Ловното общество се завърна от равнините още преди да забележи и следа от плячка, да не говорим за улов. Сега седмината са се скупчили свъсени — тревожи ги опасността от война. Жриците са извадили трите свещени мечи черепа и са ги наредили пред олтара на Богинята. Клечат голи, намазани с меча мас, вълча кръв и мед и напяват молитвите, които могат да доведат мъдростта в миговете на грозна заплаха. Майките закрилнически са прислонили всички малки деца, като че Другите ще нападнат всеки момент, а около тях са се присламчили по-големите — изплашени и тревожни.

От своя страна, възрастните мъже — мъдрите първенци на Племето, са се оттеглили на спокойствие на малкия хълм до лагера, за да обсъдят положението. Сребърния Облак е там, и Ездача на Мамути е там, и едноокият гърбушко Смелия Лъв, и дебелият, разплут Вонящ Вол. Тяхното решение ще определи съдбата на Племето. Когато Другите се настаняваха в ловните полета на Племето в западните земи и стана ясно, че не ще могат да ги прогонят, старейшините решиха — най-добре е да тръгнат на изток.

— Богинята е благоволила да даде западните земи на Другите — предположи тогава Вонящия Вол, — но студените източни земи ни принадлежат. Богинята повелява да отидем там и да живеем в мир.

Останалите се съгласиха. Тогава Жриците хвърлиха Камъните на съдбата и те потвърдиха решението на мъжете.

Така Племето стигна дотук. Ала ето че сега Другите отново идваха.

Какво да правим? — чудеше се Мъдрата. — Можем да тръгнем на юг към топлите земи, но там вече сигурно са се заселили Други, а и може би има много от нашите, а те няма да ни се зарадват. Тогава? Дали не трябва да се отправим на север, към страшните ледени полета? Другите не са достатъчно калени и няма да издържат на студа. Ала ние също може да не издържим — усъмни се тя. — Ние също може да не издържим.