А сега в СТАСИС възнамеряваха да пренесат от миналото дете, праисторическо човешко дете и имаха нужда от някой, който да се грижи за това дете. Е, тя можеше да се справи и имаше желание за това. Може би беше по-подходяща от всеки друг. Със сигурност щеше да се справи много, много добре.
Бяха я предупредили, че работата ще е необичайна и изключително трудна. Това въобще не я смути — винаги бе избягвала скучните, обикновени, безинтересни предложения. В обявата се търсеше жена с познания по физиология, с известно понятие от клинична химия и любов към децата. Едит Фелоус отговаряше и на трите изисквания. Обичаше децата. Кой нормален човек, чудеше се тя, може да не ги обича? Още повече — коя жена?
Познанията по физиология бяха част от обучението й като медицинска сестра. Клиничната химия бе по-късно хрумване. Бе решила, че няма да й е излишна, ако се наложи да работи с болни деца — много от тях — родени преждевременно или с някакъв недъг, да знае колкото може по-вече за начините да помогне на измъчените им телца да функционират по-добре.
Нетрадиционна работа с необикновено дете — да, това бе тъкмо за нея. Предложената заплата също беше необичайно висока. Толкова висока, че я впечатли, макар парите никога да не бяха представлявали цел в живота й. Освен това бе готова да приеме новото предизвикателство. До болка познатото ежедневие в детските болници започваше да й втръсва, а според нея това бе ужасно — да ти омръзне собствената работа, и то работа като нейната. Явно се нуждаеше от промяна. Да се грижи за праисторическо дете…
— Доктор Хоскинс ви очаква — покани я секретарката. Електронно задействаната врата тихо се плъзна и се отвори. Мис Фелоус се озова в изненадващо непретенциозен кабинет, обзаведен с обикновено бюро и компютърен дневник, пред един обикновен петдесетгодишен мъж с оредяла коса, вече пооформена двойна брадичка и странно извита уста, която му придаваше по-сърдит вид, отколкото се налагаше.
На табелката върху бюрото пишеше:
к.ф.н. д-р ДЖЕРАЛД А. ХОСКИНС
главен административен ръководител
Вместо да я респектира, това по-скоро я развесели. Нима компанията бе толкова голяма, че се налага отдел Кадри да напомня на хората с кого точно разговарят, като поставя пред него табелка с името му. И защо се хвалеше с докторската си титла? Нали всички тук имаха по една-две степени? Да не би по този начин да подчертава, че не е обикновен ръководител, а всъщност е учен. Логично беше да предположи, че шефът на такава тясно специализирана компания като СТАСИС ЛИМИТЕД е учен и без да й го натякват. Е, нищо. Съществуваха и по-лоши слабости от малко тщеславие.
Пред Хоскинс лежеше купчина разпечатки. Сигурно биографичната й справка и докладът от предварителното събеседване.
Той се взря в нея, после пак в разпечатките, после пак в нея. Преценката в погледа му бе пряма. Мис Фелоус несъзнателно се вдърви. Почувства как се изчервява и как едно мускулче на бузата й потръпва.
Мисли, че веждите ми са прекалено дебели, а носът ми не е съвсем в средата, рече си тя. В следващия миг се скастри, че става смешна и Хоскинс не се вълнува нито от формата на носа и дебелината на веждите й, нито от обувките на краката й. Все пак втренченият мъжки поглед я изненада и посмути. Поначало медицинските сестри в бели престилки оставаха незабелязани от повечето мъже. В момента тя не носеше униформа, ала с годините си бе изградила навик да остава незабележима дори в цивилни дрехи и предполагаше, че се справя успешно. Но да я изучават по този начин — това я смущаваше прекалено.
— Биографичната ви справка е изключителна.
Тя се усмихна, без да каже нищо. Пък и какво ли можеше да каже? Да се съгласи? Да не се съгласи?
— Препоръките от досегашните ви шефове са отлични. Знаете ли — хвалят ви с почти еднакви изрази — непоколебима преданост към задълженията, силна привързаност към работата, изключителна находчивост в трудни ситуации, отлични технически умения при манипулации.
— Доктор Хоскинс, работя много и обикновено знам какво правя. Според мен това е най-важното. Останалото са само красиви приказки, за да се кажат тези две неща.
— Предполагам. — Той прикова очи в нейните и тя внезапно почувства силата, целеустремеността, решителността му да изпълни намеренията си докрай. Това бяха добри качества за ръководител, но можеха да превърнат живота на сътрудниците му в ад. Времето ще покаже, реши тя. Издържа погледа му, без да трепне.
— Не смятам за необходимо да ви разпитвам за професионалната ви подготовка. При предварителните събеседвания сте говорили подробно за нея. Всъщност искам да уточня само два въпроса.
Тя мълчеше.
— Първо — започна той, — бих желал да знам дали сте се замесвали в нещо, което би могло да се счита, хм, за политически наболял въпрос?
— Не се занимавам с политика, доктор Хоскинс. Гласувам, щом сметна, че някой си заслужава, но това не се случва често, и не подписвам петиции, ако това имате предвид.
— Не съвсем. По-скоро става дума не за политически, а за професионални противоречия. За конфликти, свързани с начина, по който трябва или не трябва да се предприема каквото и да е по отношение на децата.
— Аз се отнасям с децата само по един начин — правя абсолютно всичко възможно да задоволя нуждите им и да ги разбера. Съжалявам, ако това ви звучи ненаучно, но…
Той се усмихна:
— Нямам това предвид. — Замълча и облиза устни. — Говоря за Брус Манхайм. Разпалени дискусии за това, което предприемат спрямо някои деца в обществените заведения. Разбирате ли какво искам да кажа, мис Фелоус?
— Занимавам се предимно със слаби деца и деца-инвалиди, доктор Хоскинс. Поддържам живота им и им помагам да укрепнат. Не мислите ли, че по подобни въпроси няма за какво толкова да се спори?
— Значи не сте имали професионални дрязги със защитници на правата на децата от типа на Брус Манхайм?
— Никога. Чела съм това-онова по вестниците, но не съм се срещала нито с него, нито с някой като него. Дори да се сблъскаме на улицата, няма да го позная. Нямам мнение за идеите му — нито за, нито против.
Хоскинс се усмихна.
— Не намеквам, че не съм съгласен с Брус Манхайм или с гледната му точка. Нали разбирате? Но ако работата ни стане обект на нападки, нещата ще се усложнят.
— Естествено. И аз не бих искала това.
— Добре. Тогава да продължим. Другият ми въпрос е свързан с работата ви тук, с всеотдайността, която ще изискваме от вас, мис Фелоус. Смятате ли, че ще можете да се грижите за трудно, вероятно буйно и може би дори изключително неприятно дете?
— Сигурна съм — незабавно отвърна тя.
— Помислете добре. Ще се изправим пред необичайни проблеми. На Земята няма да има друго такова дете. То ще е най-самотното в човешката история. Готова ли сте да понесете подобен товар — той отново впи очи в нея, като че искаше да проникне в душата й, и тя отново издържа погледа му, без да трепне.
— Казвате, че ще е трудно, буйно и как беше… изключително неприятно. В какъв смисъл неприятно?
— Наясно сте, че става дума за праисторическо дете. Напълно вероятно е то — още не знаем той или тя — да е диво, примитивно, много по-примитивно и от най-примитивното днес племе на Земята. Поведението му може да е по-скоро на животно, на диво животно при това. Ето какво имам предвид под неприятно, мис Фелоус.
— Доктор Хоскинс, освен с недоносени, имам опит и с емоционално увредени деца. Грижила съм се и за някои доста трудни малки господа и госпожички.
— Може би не чак толкова…
— Ще видим.
— …примитивно, тъжно, самотно и освирепяло. Изплашен чужденец в напълно непознат свят; дете, изтръгнато от всичко близко и поставено в условия на почти пълна изолация; разселено лице. Знаете ли какво означава „разселено лице“, мис Фелоус? Терминът е от средата на миналия век, от времето на Втората световна война. Тогава хора, насила откъснати от родните си места, се скитали из цяла Европа.