— Не мисли сега за Джери, Тими. Затова ли плачеш? Защото ти е мъчно за Джери ли?

Той извърна поглед:

— Не само затова, мис Фелоус. Пак сънувах.

— Същия сън? — Мис Фелоус прехапа устни. Естествено бе след случката с Джери сънят да се върне отново.

То кимна:

— Да, същия.

— Много ли беше страшно този път?

— Много. Аз… бях навън. Имаше деца. Много деца. И Джери беше там. Всички ме гледаха. Някои се смееха, сочеха ме с пръст и се пулеха, а други бяха добри с мен и ми казваха: „Хайде, Тими, давай. Ще успееш. Върви бавно, крачка по крачка. Продължавай и ще си свободен.“ И успях. Излязох навън. И им казах: „Хайде да си поиграем.“ Но тогава всичко се разлюля и те изчезнаха от погледа ми, започнах да се плъзгам назад, към тази стая. Не можех да спра. Плъзгах се чак дотук, а тук ме огради черна стена; не можех да помръдна, бях заклещен и…

— Какъв ужас! Съжалявам, Тими. Нали знаеш?

Широка усмивка откри едрите му зъби, а устните изпъкнаха още повече:

— Кога ще порасна достатъчно, за да излизам навън, мис Фелоус? Ама наистина, не само насън?

— Скоро — тихо промълви тя и сърцето й се сви. — Скоро.

Мис Фелоус хвана ръката му. Харесваше топлия допир на грубата суха кожа в дланта си. То я задърпа навътре през трите стаи, от които се състоеше цялата първа зона на СТАСИС. Бяха удобни наистина, ала цели седем години (Нима изминаха седем години? Кой ли можеше да го твърди?) от живота на грозното момченце бяха преминали в тях като във вечен затвор.

То я отведе до единствения прозорец, гледащ към проскубаната горичка — част от „големия“ свят, скрит сега от нощта. Там имаше ограда и строга облещена табела, която предупреждаваше всичко живо да не припарва наоколо под страх от всевъзможни сурови наказания.

Тими притисна нос о прозореца.

— Мис Фелоус, разкажете ми пак какво има навън.

— Навън е по-хубаво, по-приятно — тъжно отговори тя. Както безброй пъти през последните три години тя тайничко го изучаваше с крайчеца на окото, плъзна поглед по профила на нещастното затворническо личице, очертан върху стъклото. Плоското чело бе хлътнало назад, покрито от гъсти сплъстени кичури, които тя така и не бе успяла да разреше. От странно издутия тил главата изглеждаше прекалено тежка, като че не можеше да се задържи изправена и тегнеше на цялото му тяло, а рязко откроените надочни дъги вече издуваха кожата над очите. Голямата уста изпъкваше под сплескан нос, а за брадичка въобще не можеше да се говори — имаше само леко увиснала челюст. Бе дребен за възрастта си, почти джудже, въпреки че вече бе позаякнал; освен всичко беше кривокрак. Гневен белег разсичаше лицето му и поразително изпъкваше върху широката скула.

Беше много грозно дете, а Едит Фелоус го обичаше повече от всичко на света.

Бе застанала така, че да не вижда лицето й, и затова не скри потръпването на устните си.

Искаха да го убият. Всичко сочеше, че е така. Беше само дете, и то съвсем безпомощно, а те възнамеряваха да го изпратят на сигурна смърт. Нямаше да позволи. Щеше да направи всичко възможно да ги спре. Всичко. Знаеше много добре — мисълта, че извършва непростимо нарушение на правилника, ще затрудни действията й — цял живот не бе пренебрегвала чувството за дълг. Но вече нямаше значение. Безспорно — бе поела отговорност пред тях, но дължеше нещо и на Тими, да не говорим, че дължеше нещо на самата себе си. И въобще не се съмняваше кое задължение стои на първо място.

Отвори куфара. Извади палтото, вълнената ушанка и останалите дрешки.

Тими се обърна и я загледа втренчено. Очите му бяха толкова огромни, така ярки и искрящи, толкова тъжни:

— Какви са тези неща, мис Фелоус?

— Дрехи — отвърна. — Дрехи за навън.

Кимна му да се приближи:

— Ела, Тими.

Всъщност тя беше третата, която се яви на разговор с доктора за работата. Сътрудниците му предпочитаха другите две кандидатки, но Джералд Хоскинс бе от изпълнителните директори, които сами си вършат работата и не смятат за нужно да се съобразяват с мнението на пълномощниците си, без да си съставят собствено. Някои хора в компанията считаха това за най-големия му недостатък като управител и понякога той се съгласяваше с тях. Този път въпреки всичко бе настоял да се срещне и с трите жени.

Първата пристигна с отлични препоръки от Сам Айкман — завеждащ отдел Кадри на СТАСИС ТЕХНОЛОДЖИС. Тъкмо това събуди подозренията на Хоскинс — Айкман бе определено пристрастен към хладните делови хора. Това бе важно, в случай че търсеха експерт по ограничаването на имплозивните полета или някой, способен да се справи без проблем с множество необуздани позитрони. Хоскинс обаче не беше убеден, че предпочитанията на Сам към специалист със солидна научна подготовка са най-подходящите за тази специфична задача.

Мариан Левие бе същинска тигрица. Попрехвърлила тридесет и петте, тя бе запазена, стройна, изискана, ослепителна. Без да е красива — „красива“ не бе най-точната дума, — тя бе поразителна, наистина поразителна. Имаше великолепни скули и смолисточерна коса, силно стегната назад, а от острия й поглед сякаш нищо не можеше да убегне. Носеше елегантен класически наситенокафяв костюм със златни ширити, вероятно забелязан наскоро в Париж или Сан Франциско, и един ах-колко-небрежно-изложен-на-показ накит от злато и перли, който се видя на Хоскинс не особено подходящ за делови разговор, и то при събеседване за работа като тази. Приличаше по-скоро на млад изпълнителен директор с амбицията да получи място в управителния съвет, отколкото на жена, отговаряща на представата му за медицинска сестра. Но всъщност тя си беше медицинска сестра — наистина твърде скромно занимание при нейната професионална квалификация. Биографичната й справка беше зашеметяваща: доктор по евристична педагогика и основи на рехабилитацията, асистент-ръководител на специалното отделение в детската клиника на генерал Хюстън, консултант в катцинската комисия, във федералната група за изследвания по трудова терапия, шестгодишен опит в приобщаване на деца-аутисти чрез придобиване на висок изкуствен интелект. Софтуеърната й библиография се разпростираше с метри.

Май тя бе най-подходящият човек за СТАСИС ТЕХНОЛОДЖИС ЛИМИТЕД? Така поне смяташе Сам Айкман.

— Наясно сте, предполагам — започна Хоскинс, — че ще трябва да се откажете от всичките си странични задължения — изследванията във Вашингтон, връзките в Хюстън, консултантската работа, свързана с пътувания. Практически ще бъдете прикована тук през цялото време в продължение на години и ще се занимавате с една-единствена тясно специализирана задача.

Тя не трепна:

— Наясно съм.

— Виждам, че само през последните месеци сте участвали в конференции в Сао Паоло, Уинипег, Мелбърн, Сан Диего и Балтимор и че ваши доклади са били четени на други пет научни срещи, където не сте успели да се явите лично.

— Точно така.

— И въпреки това не се колебаете да замените активната кариера, описана в биографичната ви справка, с принудителната изолация тук.

Прочете в очите й студена решителност.

— Не само смятам, че съм способна на тази промяна, но съм подготвена за нея и я очаквам с желание.

Нещо май не бе съвсем наред.

— Бихте ли обяснили по-подробно — каза Хоскинс. — Изглежда, не сте съвсем наясно колко, хм, отшелнически са условията в СТАСИС ЛИМИТЕД и каква всеотдайност се очаква от вас, особено по отношение на необичайната ви задача.

— Мисля, че ви разбирам напълно, доктор Хоскинс.

— И въпреки всичко сте готова да започнете?

— Може би не искам повече да тичам между Уинипег, Сао Паоло и Мелбърн.

— Може би сте се поизтощили, това ли искате да кажете, доктор Левие?

На устните й се появи подобие на усмивка. За първи път, откакто бе прекрачила прага на кабинета му, Хоскинс забеляза израз на човешка топлота, ала тя се стопи веднага.

— Така да го наречем, доктор Хоскинс.

— Но вие бихте ли го нарекли така?