— Детето разбира повечето от думите ви — предупреди я мис Фелоус с леден тих глас.

Мисис Хоскинс кимна, но не успя да се въздържи:

— На живо изглежда много по-различен, отколкото в предаванията по телевизията. Там определено има по-човешки…

— Той е човек, мисис Хоскинс — грубо я прекъсна мис Фелоус. Омръзнало й беше да обяснява. — Просто принадлежи към различен клон на човешката раса. Това е всичко. Клон, който вече не съществува.

Хоскинс като че ли почувства едва сдържаната ярост на мис Фелоус, обърна се към жена си и настойчиво предложи:

— Защо не поговориш с Тими, скъпа? Поопознай го. Нали точно за това дойде.

— Да, да.

Изглежда, събираше кураж.

— Тими — каза тя. Гласът й беше тих и напрегнат. — Здравей, Тими. Аз съм мисис Хоскинс.

— Здравей — отговори Тими.

Той протегна ръка. Мис Фелоус го бе научила да го прави.

Анет Хоскинс хвърли един поглед към съпруга си. Той извъртя очи към тавана и кимна.

Тя неуверено подаде ръка, сякаш щеше да се здрависва с обучена маймуна в цирка. Стисна ръчичката му бързо и веднага я пусна.

— Здравей, мисис Хоскинс — каза Тими. — Приятно ми е.

— Какво казва? — попита мисис Хоскинс. — На мен ли каза нещо?

— Тими ви каза „здравейте“ — обясни мис Фелоус. — Каза, че му е приятно да се запознае с вас.

— Той говори английски?!

— Да, говори. Разбира детски книжки. Храни се с нож и вилица. Може да се облича и съблича сам. Не би трябвало да се изненадвате от всичко това. Той е нормално момченце, мисис Хоскинс, и не е на много повече от пет годинки. Може би пет и половина.

— Вие не знаете ли точно?

— Можем само да предполагаме — каза мис Фелоус. — Не си носеше акта за раждане, когато пристигна.

Мисис Хоскинс отново погледна съпруга си:

— Знам колко годишен е синът ни, скъпа — безизразно рече Хоскинс. — Все пак е едър и силен за възрастта си. По-едър е от Тими. Виж, Анет, ако мислех, че има опасност, че съществува и най-малка вероятност да…

— Не знам. Наистина не знам. Как може да сме сигурни, че не е опасно?

Мис Фелоус бързо каза:

— Ако ви интересува дали е безопасно да оставите сина си с Тими, така е. Тими е мило малко момченце.

— Но той е ди… див.

Отново етикетът, лепнат от журналистите. Тези хора! Не можеха ли да мислят самостоятелно?

— Въобще не е див! — натърти мис Фелоус. — Ни най-малко. Нима диваците излизат от стаята си с книга в ръка и изявяват желание да се здрависат? Нима диваците се усмихват по този начин и казват „здравей“ и „приятно ми е“? Ето го пред вас. Виждате го. На какво ви прилича, мисис Хоскинс?

— Просто не мога да свикна с лицето му. Не е човешко лице.

Мис Фелоус не позволи на гнева си да избухне. Отново решително подхвана:

— Както вече обясних, той е човек като всички нас. И съвсем не е див. Той е също толкова кротък и послушен, колкото всяко момче на неговата възраст. Много великодушно от ваша страна да позволите на детето ви да идва да си играе с Тими, но моля ви, не се страхувайте.

— Не съм казала, че съм съгласна — разпали се мисис Хоскинс.

Хоскинс отчаяно я изгледа.

— Анет…

— Не съм решила!

— Тогава защо просто не си тръгнете и не оставите Тими да се занимава с книжката си?

Мис Фелоус едва се владееше.

Остави доктор Хоскинс да се справи! Тя му е жена. Хоскинс каза:

— Поговори с момчето, Анет. Поопознай го. Нали се съгласи?

— Да, да. Ще се опитам. — Тя отново се приближи към момчето. — Тими? — колебливо каза тя.

Тими я погледна. Този път не се усмихваше от ухо до ухо. Вече знаеше, от интонацията им безпогрешно бе разбрал, че тази жена не му е приятел.

Мисис Хоскинс наистина успя да се усмихне, но не съвсем убедително:

— На колко години си, Тими?

— Не може да брои много добре — тихо предупреди мис Фелоус.

За нейна изненада обаче Тими вдигна петте пръстчета на лявата си ръка и хубаво ги разпери.

— Пет — извика той.

— Той показа пет пръстчета и каза „пет“ — учуди се мис Фелоус. — Чухте го, нали?

— Май сте права — отговори Хоскинс.

— Значи на пет — сковано продължи мисис Хоскинс. — Много хубава възраст. Моето момченце Джери скоро ще навърши пет годинки. Ако го доведа тук, ще бъдеш ли добър с него?

— Добър — отговори Тими.

— Добър — преведе мис Фелоус. — Разбра въпроса ви, обеща да бъде добър.

— Дребен е, а изглежда толкова силен.

— Досега никого не е наранил — мис Фелоус си наложи да забрави яростните битки от отдавнашната първа нощ. — Той е изключително внимателен. Изключително. Трябва да ми повярвате, мисис Хоскинс. — Обърна се към Тими. — Заведи мисис Хоскинс в стаята си. Покажи й играчките и книжките. Покажи й гардеробчето си.

Накарай я да разбере, че си нормално малко момченце, Тими. Накарай я да престане да обръща внимание на веждите и липсващата ти брадичка.

Тими подаде ръка. Само след кратко колебание мисис Хоскинс я пое. За първи път, откакто бе влязла в СТАСИС-сферата, на лицето й се появи някакво подобие на искрена усмивка.

Двамата с Тими отидоха в детската стая. Вратата зад тях се затвори.

— Смятам, че ще се получи — тихо каза Хоскинс, миг след като съпругата му излезе. — Тими ще я спечели.

— Не се съмнявам.

— Тя не е глупава жена. Повярвайте ми. Нито лоша. Но Джери й е много скъп.

— Естествено.

— Той е единственото ни дете. Няколко години, след като се оженихме, имахме проблеми, не можехме да имаме деца. После стана. Успяхме да …

— Да, разбирам — каза мис Фелоус. Не проявяваше любопитство да научи проблемите на семейство Хоскинс. Нито как накрая бяха успели да ги преодолеят.

— Така че, нали виждате, макар че обсъдихме това подробно, макар че жена ми е наясно с проблемите, които Манхайм и неговата група ми създават, и осъзнава необходимостта да прекратим изолацията на Тими, все още се колебае дали да изложи Джери на риска…

— Няма риск, доктор Хоскинс.

— Знам това. Вие го знаете, но докато и Анет се увери…

Вратата на детската стая се отвори и мисис Хоскинс се появи. Тими стоеше зад нея и предпазливо се озърташе. Понякога постъпваше по този начин, преди да излезе.

Дъхът й спря.

Сигурно се беше случило нещо лошо…

Слава Богу, Анет Хоскинс се усмихваше:

— Много симпатична стаичка — каза тя. — Показа ми как си сгъва дрешките. Бих искала Джери да можеше да се справи дори и наполовина толкова добре. И колко хубаво са подредени играчките му.

Мис Фелоус въздъхна.

— Значи ще пробваме? — попита Хоскинс.

— Да, мисля че можем да опитаме.

Над лагера на Другите се стелеше пушек. Бяха се разположили покрай брега на най-малката река на запад от Светилището на Богинята. Сребърния Облак се обърна на другата страна. Там, на фона на полегатия склон, по който се спуснаха, когато излязоха от планинската местност на изток, се виеше белият дим от огъня на неговия народ. Пред Светилището беше пусто. Щом попаднаха в капана на бездействието, вече не помнеше откога, между двете племена възникна мълчаливо споразумение — Светилището бе неутрална територия. Никоя от страните не биваше да се приближава и за да няма нарушения, около него денонощно стояха на пост воини и от двете племена.

Сребърния Облак стоеше сам, опрян на копието си. Мракът вече настъпваше, макар да му се струваше, че денят току-що бе започнал. Годината бързо се търкаляше към края си. Нощите пристигаха все по-рано. Дните все повече закъсняваха. Тъмнината притискаше светлината. Скоро щеше да дойде сезонът на продължителните снегове, когато само глупаците излизат навън; сезонът, в който трябваше да се скрият в някое закътано местенце, да се хранят със събраната през есента храна и да чакат пролетта.

Още не сме се помирили с Богинята. Още не сме получили съвета й, терзаеше се Сребърния Облак. И как бихме могли, след като Другите постоянно се въртят около Светилището и не ни дават да се доближим?