— Мис Фелоус, това е съпругата ми Анет — каза Хоскинс. — Можеш да влезеш, скъпа, няма нищо страшно. Когато преминаваш през прага, ще се почувстваш недобре за малко, но това бързо ще премине. Искам да те запозная с мис Фелоус. Тя се грижи за момчето от нощта на пристигането му.

Значи това беше жена му? Като че ли не отговаряше на очакванията на мис Фелоус. Макар че всъщност никога не бе си представяла как евентуално изглежда съпругата на Хоскинс. По-солидна може би, не толкова притеснена като тази жена. Но защо всъщност? Силен човек от неговия тип вероятно би желал да изпъква на фона на по-невзрачна половинка. Е, щом предпочита така, какво толкова? От друга страна, мис Фелоус очакваше съпругата на Хоскинс да е млада, бляскава и очарователна от типа втори съпруги, които преуспели бизнесмени на възрастта на Хоскинс бе чувала, че обикновено харесват. А Анет Хоскинс не беше съвсем в тази категория. О, да, беше много по-млада от Хоскинс, по-млада и от мис Фелоус, но не чак толкова. Вероятно бе на четиридесет години или там някъде.

Мис Фелоус кимна пресилено учтиво:

— Добро утро, мисис Хоскинс — делово поздрави тя. — Приятно ми е да се запозная с вас.

— Анет.

— Моля?

— Наричайте ме Анет, мис Фелоус. Всички ми казват така. Как е малкото ви име?

— Как е Тими, мис Фелоус? — бързо се намеси Хоскинс. — Спи ли? Бих искал жена ми да го види.

— В стаята си е — отговори мис Фелоус. — Чете.

Анет Хоскинс се изсмя кратко и рязко, почти подигравателно.

— О, той може да чете?

— Прости книжки с картинки, мисис Хоскинс, с кратки надписи. Още не е съвсем подготвен да чете в истинския смисъл на думата, но обича да разглежда книжки. Тази е за живота далеч на север. Ескимоси, лов на моржове, иглу и подобни. Чете я поне веднъж на ден.

„Чете“ не беше най-точното описание на това, което правеше Тими, и мис Фелоус го знаеше. Всъщност тя малко послъга. Тими въобще не четеше. Доколкото можеше да прецени, той просто разглеждаше картинките. Отпечатаните под тях думи вероятно имаха за него само декоративна стойност, просто странни малки знаци. Досега не бе проявил интерес към тях. Може би и никога нямаше да прояви. И все пак той наистина гледаше илюстрациите и явно разбираше съдържанието им, а оттам до четенето имаше само една крачка. Като имаше предвид целта на разговора, може би не беше лоша идеята да накара съпругата на Хоскинс да мисли, че Тими наистина умее да чете, макар че той самият сигурно много добре знаеше как стоят нещата.

— Нали е страхотно, мис Фелоус — бодро и някак тържествено заяви Хоскинс. — Помните ли какъв беше първата нощ? Бясно, пищящо, пощуряло малко праисторическо зверче?

Като че бих могла да забравя, рече си мис Фелоус.

— А сега си седи тихо и чете книжка за ескимосите и техните иглута.

Хоскинс сияеше от гордост, сякаш говореше за собственото си дете.

— Чудесно, нали! Великолепно! Какъв невероятен прогрес е постигнал под опеката ви!

Мис Фелоус изгледа Хоскинс подозрително. Имаше нещо подозрително и неестествено във внезапното му излияние. Какво искаше да постигне? Много добре знаеше, че Тими не може да чете. И защо водеше жена си чак сега? Кому бяха нужни тези неискрени хвалебствия за напредъка на момченцето?

И тогава разбра.

— Трябва да ви се извиня, че напоследък се отбивах толкова рядко, мис Фелоус — каза той, вече по-спокойно, — но както сигурно се досещате, бях зает с какви ли не странични действия и не на последно място с нашия приятел господин Брус Манхайм.

— Мога да си представя.

— Откакто беше тук, ми се обажда почти всяка седмица. Задава най-различни въпроси, тюхка се за Тими, като че ли му е син, а аз съм директор на пансиона, в който го е изпратил. Човек би помислил, че става дума за кошмарен пансион от роман на Чарлз Дикенс.

— И най-много се интересува какво сте направили, за да намерите другарче на Тими — допълни мис Фелоус.

— Точно така.

— И какво всъщност предприехте по въпроса, доктор Хоскинс?

Хоскинс трепна:

— Много е трудно. Срещнахме се поне с пет-шест деца, които биха могли да играят с Тими. Разбира се, говорихме с родителите им.

Това бе нещо ново за мис Фелоус.

— Е, и?

— В крайна сметка открихме две деца, които ни се сториха подходящи, но родителите имаха цял кош специални условия и възражения и не бе по силите ни да се справим с тях. След това открихме друго момченце, което би могло да свърши работа, но тъкмо щяхме да го доведем на пробно посещение при Тими, отново се появиха условията и възраженията. Родителите му дойдоха с някакъв адвокат и той поиска да се обвържем с разни сложни договорни гаранции, да поемем какви ли не отговорности. С това пък нашите адвокати не се съгласиха. Що се отнася до останалите деца, въпросът с риска не възникна, защото родителите, изглежда, се интересуваха само от заплащането. Момченцата обаче ни се сториха малки диви хулиганчета, които по-скоро биха навредили на Тими, отколкото да му помогнат.

— Значи нямате никого предвид, така ли?

Хоскинс навлажни устни:

— Накрая решихме да потърсим разрешението в компанията, да вземем детето на някой от екипа. Този човек стои пред вас.

— Вашият син? — попита мис Фелоус.

— Спомняте си, нали? Когато Манхайм и доктор Левие бяха тук, повече от яд, отколкото по друга причина, казах, че ако се наложи, ще доведа собствения си син. Е, стигна се точно до това. Държа на думата си, мис Фелоус, както, смятам, ви е известно. Не бих помолил човек от компанията за нещо, което аз не съм готов да направя. Реших моят син Джери да бъде толкова необходимото за Тими другарче. Решението обаче естествено не може да бъде едностранно.

— И затова доведохте мисис Хоскинс? За да се увери, че синът ви ще е в безопасност при Тими?

Хоскинс като че изпита благодарност към нея.

— Да, мис Фелоус, точно така!

Мис Фелоус отново погледна съпругата на Хоскинс. Тя хапеше устни, вторачена във вратата, зад която дебнеше ужасният неандерталец.

Сигурно мисли, че Тими е маймуна, реши мис Фелоус. Някоя горила или шимпанзе. Че незабавно ще се нахвърли върху скъпото й детенце и ще го разкъса.

— Ами тогава да го доведа и да й го покажа — ледено процеди тя.

Мисис Хоскинс видимо се стегна. Да не говорим, че и преди това бе напрегната:

— Няма да е зле… мис Фелоус.

Сестрата кимна.

— Тими — извика тя. — Тими, ела за малко. Имаме гости.

Тими боязливо надникна иззад вратата.

— Няма нищо, Тими. Това са доктор Хоскинс и съпругата му. Хайде ела.

Момченцето пристъпи напред. Изглеждаше доста добре. Мис Фелоус мислено благодари на Бога. Беше облечен в синия гащеризон на зелени кръгчета. След моравия обичаше най-много него. Мис Фелоус бе сресала косата му старателно само преди час и тя още не бе съвсем разбъркана и омотана. Тъничката книжка, която разглежда допреди миг, висеше в лявата му ръка.

Той с очакване се взря в посетителите. Очите му бяха широко отворени. Ясно бе, че дори след толкова време позна Хоскинс, но май не знаеше какво да мисли за мисис Хоскинс. Без съмнение нещо в силно напрегнатата й стойка и предпазливостта й го караше да стои нащрек. Човек би могъл да каже, че се проявяват примитивните му рефлекси и инстинкти. Кой знае?

Настъпи дълго неловко мълчание.

После Тими се усмихна.

Беше чудесна, топла усмивка. Съвсем специална — „от ухо до ухо“, усмивката на Тими. Колко го обичаше мис Фелоус за нея. Искаше й се да го гушне и да го вдигне на ръце. Колко сладък и доверчив, колко наивен беше. Да. Малко момченце, което излиза от детската стая, за да поздрави гостите. Как би могла Анет Хоскинс да устои на тази усмивка.

— О! — възкликна тя, сякаш бе намерила муха в супата си. — Не знаех, че изглежда толкова… странно.

Мис Фелоус я дари с една унищожителна гримаса.

— Това е заради чертите на лицето му — обясни Хоскинс. — Тялото му е почти като на много мускулесто малко момченце.

— Но лицето, Джералд, огромната уста, грамадният нос… Виж как изпъкват веждите и брадичката. Толкова е грозен, Джералд! Толкова особен.