— Какво има? Какво има, Главна жрице?

— Другите!

— Какво? Къде?

— Навсякъде около Светилището. Не ги видях, но следите им са навсякъде. Дълги стъпки. Познавам тези следи. Навсякъде по мократа пръст. Пресни следи, Сребърен Облак. Долу е пълно с такива следи. Навлезли сме в техните земи.

— И как се чувства нашето момченце днес, мис Фелоус? — заинтересува се Хоскинс.

— Вижте сам, докторе.

На лицето на Хоскинс се изписаха едновременно веселие и досада.

— Защо през цялото време ме наричате „докторе“? — попита той.

— Защото сте доктор. Поне така знам — Мис Фелоус имаше предвид важния надпис, гравиран на табелката в кабинета му.

— Защитил съм докторат по физика, това е всичко.

— Докторатът си е докторат.

— А вие отдавна сте свикнали да се обръщате към висшестоящите с „докторе“, така ли? Особено ако са мъже.

Думите му я стреснаха. Удариха право в целта. Откакто бе започнала работа, всички шефове в болницата имаха докторски звания. И повечето от тях бяха мъже. Така съвсем естествено и несъзнателно свикна да прикачва това обръщение към всяка втора фраза, когато се обръщаше към по-високопоставен от нея.

Съпругът й също беше доктор — по физика, както Хоскинс. Неизвестно защо се запита дали щеше да го нарича „докторе“, ако бяха запазили брака си. Странна мисъл. Напоследък рядко се сещаше за него. И изобщо мисълта да се омъжи, да има съпруг, вече й се струваше далечна и нереална. Беше омъжена толкова отдавна, за толкова кратко време…

— Тогава как предпочитате да ви наричам? — попита тя Хоскинс.

— Повечето хора тук ми казват Джери.

Мис Фелоус го изгледа учудено.

— Аз не бих могла.

— Защо?

— Струва ми се нередно.

— Нередно — замислено повтори Хоскинс. — Да ме наричате Джери?

Той продължително я изгледа, като че я виждаше за първи път. Топла усмивка се разля по широкото му лице.

— Вие наистина стриктно спазвате формалностите. Изглежда, не ми е съвсем ясно до каква степен държите на тях. Е, добре, продължавайте да ме наричате доктор Хоскинс, ако така ви е по-удобно. Аз пък ще продължавам да ви наричам мис Фелоус.

Тя се учуди какво ли има предвид.

Да не е възнамерявал да ми казва Едит?

Никой не можеше да си го позволи. Почти никой; най-много пет-шест души в целия свят. В редките случаи, когато мислеше за себе си като за друг човек, често тя самата се наричаше мис Фелоус. Въпрос на навик; въобще не го забелязваше. Колко странно, рече си сега, да говориш за себе си по този начин. Колко неучтиво и надменно. Станала съм доста странна с възрастта. И дори не съм забелязала…

Хоскинс продължаваше да я гледа настойчиво и да се усмихва. Той излъчва някаква топлина, внезапно осъзна тя, силен чар. И това не бе забелязала досега. При предишните им срещи я впечатли като личност, иззад чиито изрядност, сдържаност и неумолимост сякаш случайно проблясва и лъч човещина. Може би това се дължеше на напрежението в последните дни преди експеримента. Сега, след като времевата сонда си бе свършила работата и успехът на проекта бе потвърден, Хоскинс бе по-спокоен, по-дружелюбен, по-близо до истинската си същност. В действителност бе доста приятен мъж.

Вниманието й за миг се отклони и тя се запита дали Хоскинс е женен.

Тази мисъл я учуди и смути. Та нали преди няколко седмици бе споменал, че има син. Малко дете, което едва сега се учи да си връзва връзките на обувките. Разбира се, че е женен. Разбира се. Какво си въобразява. Ужасена пропъди тези разсъждения от ума си.

— Тими! — извика тя. — Тими, ела!

Изглежда, тази сутрин и момчето бе в прекрасно настроение. Беше се наспал хубаво, хапнал добре и сега се втурна от спалнята, без да се смути от Хоскинс. Смело пристъпи към него и го заля с порой цъкания.

— Как мислите, мис Фелоус, дали казва нещо? Да не би просто да се забавлява, като издава звуци, и се наслаждава на гласа си?

— Но как, докторе, естествено че казва нещо. И доктор Макинтайър ми зададе същия въпрос вчера, когато чу Тими. Как може някой да се съмнява, че момчето говори, и то доста сложен език.

— Доктор Макинтайър е изключително консервативен и не обича да прави прибързани заключения.

— Както и аз. И все пак, ако това не е език, значи аз съм безсловесно същество.

— Да се надяваме, че сте права, мис Фелоус. Да се надяваме, че наистина сте права. Ако не намерим начин да общуваме с него, значи напразно сме го довели. Нали искаме да ни разкаже всичко за своя свят.

— Ще ни разкаже, докторе. На неговия език или на нашия. И предполагам, че ще проговори на английски много преди ние да научим и една неандерталска дума.

— Може би, мис Фелоус. Времето ще покаже, нали? Времето ще покаже.

Хоскинс клекна и лицето му се изравни с лицето на момченцето. После леко обхвана с разперени пръсти гръдния му кош. Тими остана спокоен. В следващия миг мис Фелоус осъзна, че Хоскинс изключително нежно гъделичка детето, че леко и закачливо движи връхчетата на пръстите си, което издаваше доста добро умение да контактува с малчугани. А на Тими му харесваше да го гъделичкат.

— Я какъв здравеняк — изуми се Хоскинс, — невероятно як е. Значи ще научиш английски, така ли, Тими? Тогава ще ни продиктуваш цяла книга за живота през палеолита и всички ще искат да я прочетат. Тя ще стане голям бестселър и разходите по теб ще започнат да се възвръщат, а, Тими? — Той вдигна поглед към мис Фелоус: — Нали разбирате, изключително много неща зависят от момчето. Надали има нужда да ви обяснявам — тук става дума не само за пари, а и за цялото ни професионално бъдеще.

— Напротив, май не е зле да ми обясните.

Хоскинс разчорли гъстата непокорна коса на Тими, погали го и се изправи.

— Години наред едва скърпваме бюджета и при всяка възможност едва-едва измолваме по някой цент. Няма да повярвате, но енергията, която СТАСИС-зоната поглъща за една секунда, е достатъчна за няколкодневното захранване на цял град, а това е само част от режийните разходи на лабораторията. Поне пет-шест пъти едва не се разорихме. За да оцелеем, заложихме всичко на голямото шоу с динозавъра. Трябваше да изберем — или всичко, или нищо. И като казвам „всичко“, точно това имам предвид. Но Тими ще ни спаси. Той ще прослави СТАСИС ТЕХНОЛОДЖИС ЛИМИТЕД. Успяхме, мис Фелоус, успяхме!

— Мислех, че живият динозавър, който докарахте, е достатъчен, доктор Хоскинс.

— И ние мислехме така, ала някак не успяхме да завладеем вниманието на публиката.

— С динозавъра?!

Хоскинс се засмя:

— Е, ако бяхме предложили някой достигнал пълния си ръст бронтозавър, някой разярен, пръхтящ тиранозавър или нещо от сорта, може би щяхме да събудим интереса им. Наложи се обаче да се съобразим с ограниченията за тегло. Нали разбирате, това до голяма степен ни върза ръцете. Не че сме наясно как щяхме да удържим тиранозавъра, дори да го бяхме докарали тук. Май някой ден трябва да ви разведа и да ви покажа динозавъра.

— Да, няма да е зле…

— Много е сладък.

— Сладък?! Динозавърът?!

— Да. Ще видите. Сладко малко динозавърче. За жалост хората не се вълнуват от сладки малки динозавърчета. „Колко интересно — коментираха някои, учените са докарали жив динозавър от праисторическата епоха!“. Ала после хвърлиха по едно око към телевизорите и той с нищо не ги заинтригува. Може би защото не бе два пъти по-висок от някоя къща и не бълваше огън. Затова пък това неандерталско момче, истинско човешко същество от Каменната ера, странно на вид, ала все пак близко до всекиго, към което хората да проявят по-топло отношение — ето кой ще ни спаси. Чу ли, Тими? Ти си нашето спасение. — Хоскинс отново се обърна към мис Фелоус. — Неуспехът на опита би ме съсипал. Без съмнение. Би съсипал цялата корпорация.

— Разбирам.

— Сега всичко е наред. Скоро ще разполагам с много пари. От много места предлагат средства. Това е прекрасно, мис Фелоус. Стига Тими да е здрав и щастлив и да го накараме да каже няколко думи на английски. „Ей, вие там. Аз съм Тими от Каменната ера…“