— Не — извика той. — Студено е. Страх ме е!

— Нищо няма да ти стане — отвърна Високото Дърво.

Ала това не бе вярно. Никой не влизаше в морето, никога. Това бе първото нещо, което децата научаваха, щом пораснеха достатъчно. Морето убива. Морето мигновено изсмуква живота и те изхвърля обратно на брега — безжизнен и вдървен. Не бе изтекла и година, откакто Ловеца на Мамути се подхлъзна на заснежената скала и потъна в морето. Погребаха го в малка пещера, издълбана в същата скала, откъдето падна, и цяла нощ пяха край огън с причудливо оцветени пламъци. А ето че сега собствените му родители го убеждаваха да влезе в морето. Нима искаха да умре като Ловеца на Мамути? Нима им бе омръзнал? Що за предателство?

— Морето ще те направи силен — рече Сладкото цвете. — Морето ще те направи мъж.

— Но Ловеца на Мамути умря в морето.

— Беше му дошло времето. Морето го повика и го прибра. Ти, синко, няма да умреш скоро. Не се страхувай.

Дали бе така? Дали да им се довери?

Те бяха негови родители. Защо им е да умре?

Той стисна ръцете им и тримата заедно пристъпиха към морето.

Никога досега не се бе приближавал толкова, макар че Племето обитаваше крайбрежните равнини и се скиташе по брега на лов за дивеч.

Сега с удивление и страх се взираше във водата. Морето приличаше на огромен и силен звяр, разстлал се пред него черен и лъскав. От него се надигаше рев, а бялата пяна браздеше водната повърхност и набъбваше нагоре. Тук-там вълните се надигаха, а после се сгромолясваха върху крайбрежните скали. Понякога Сребърния Облак се изкачваше на скали досущ като онази, от която беше паднал Ловеца на Мамути, за да срещне смъртта. А сетне вперваше поглед в морето. Там измежду плаващите ледени блокове грациозно се движеха странни животни. Те се различаваха от мамутите и носорозите, които живееха на сушата. Бяха пъргави, лъскави и плуваха в морето, сякаш летяха във въздуха.

Лани едно от тези животни излезе на брега и Ловното Общество го нападна и уби. Тогава Племето си устрои голямо пиршество. Колко крехко бе месото му! И с какъв необичаен вкус! А чудната гъста козина — мека, невероятно мека. Високото Дърво направи от разкошната черна кожа на морското същество наметка за Сладкото Цвете и тя с гордост я обличаше в празник.

Нима щяха да го дадат на морето заради кожата на морското животно? Това ли искаха?

— Още една крачка, момче — настоява Високото Дърво. — Не се страхувай.

Сребърния Облак погледна нагоре. Баща му се усмихваше.

Трябваше да му се довери. Пристъпи напред, вкопчен в ръцете им. Морският пояс обгърна краката му до глезените. Мислеше, че водата ще е студена, ала не, тя бе топла, пареше като огън. Само след миг обаче претръпна. Морето се отдръпна, после отново го обгърна — този път до коленете, до бедрата, до корема. Високото Дърво и Сладкото Цвете навлизаха все по-навътре и го водеха със себе си. Пясъкът на дъното бе мек като кожата на морското животно и сякаш се движеше под нозете му. Водата вече му стигаше до гърдите. Обви го като топло одеяло.

— Стигаш ли още дъното? — попита Високото Дърво.

— Да. Да.

— Добре. Наведи се. Потопи глава в морето. Скрий лице във водата.

Той послуша баща си. Морето над него се затвори, досущ дебел снежен покров. И снегът не е студен, когато се заровиш дълбоко в него. Затопля те като огън, а останеш ли по-дълго, може да заспиш, сякаш си покрит с кожа. Така разправяше едно момиче. Веднъж видяла как извеждат една старица от Племето, с превит гръб и замъглен поглед. Положили я в снега, затворили очите й и тя заспала много, много спокойно.

— Ей сега и аз ще заспя в морето — помисли си Сребърния Облак. — И това ще е краят.

И страхът от смъртта сякаш изчезна. Той вдигна глава да види дали и родителите му са скрили лица в морето, но за негова изненада те не бяха вече с него и не се виждаха. Бе съвсем сам…

Гласът на баща му долетя от много далеч:

— А сега излез от морето, момче. Обърни се и излез!

Да. Точно това ще направи.

Ала докато вървеше към брега, усети как с всяка крачка тялото му се променя, изпъва се, удължава се и заяква. Разбра, че става мъж. Че расте с всеки изминал миг. Раменете му се развиваха, гърдите хлътваха, бедрата му укрепваха и наедряваха. Когато излезе на каменистия бряг, вече бе воин в разцвета на силите си. Погледна голото си тяло — тяло на мъж, загоряло и космато. Засмя се. Потърка гърди и удари с длани бедра. В далечината се виждаха лагерните огньове. Затича се да разкаже на всички за необичайната случка.

Но докато тичаше, го завладя ново странно усещане — започна да остарява. Възрастта здраво се вкопчи и не го пускаше. Детството остана в морето. На излизане от водата го изпълни напористата сила на младия мъж, а сега взе да се запъхтява, затрудняваше се да си поеме дъх, забави ход, тръгна в тръс, сетне още по-бавно. Почувства, че куца и се препъва — нещо се бе случило с лявото му бедро, кракът бе схванат и възпален. Целият бе окървавен, сякаш животно го бе раздрало с нокти. А, да, да. Спомни си. Беше с Ловното Общество. Снежният леопард изневиделица се хвърли върху му.

Колко ми е трудно да вървя. Колко съм стар и немощен, помисли той. Колко странен, тревожен сън. Влезе във водата момче, а щом излезе, бързо започна да остарява. Ето че вече умира. Умира на чуждо място, далеч от морето. Земята е студена и корава, вятърът — сух и отвсякъде го заобикалят само непознати. Къде е Високото Дърво, какво стана със Сладкото Цвете?

— Помощ! — извика той в просъница и седна. — Морето ме уби! Морето, морето!

— Какво има, Сребърен Облако?

До него имаше някой. Примигна и отвори очи. Мъдрата, разбира се. Клечеше край него и тревожно се взираше в лицето му. С усилие се овладя. Трепереше като болна старица, а гърдите му трескаво се повдигаха. Никой не бива да го вижда такъв. Никой! Заопипва наоколо. Намери тоягата, хвана я в края и с нейна помощ тромаво се изправи.

— Сънувах — промърмори той — лошо предзнаменование. Веднага трябва да направя жертвоприношение. Къде е Главната жрица? Извикай жрицата.

— Слезе в Светилището — отвърна Мъдрата. — Чисти го.

— Светилището? Какво? Къде?

— На МЯСТОТО КЪДЕТО СЕ СРЕЩАТ ТРИТЕ РЕКИ. Какво ти е, Сребърен Облак? Изглеждаш съвсем объркан.

— Сънят — рече той. — Беше много лош.

Тежко пристъпи напред, облегнат на тоягата. Умът му полека-лека се проясняваше. Осъзна къде се намира. Долу в равнината се срещаха три потока.

Дългият поход по обратния път бе приключил. Сега стояха отвъд високото полегато плато, на МЯСТОТО КЪДЕТО СЕ СРЕЩАТ ТРИТЕ РЕКИ и се вливаха една в друга. Сребърния Облак ги различи в утринната дрезгавина. Най-голямата лениво пълзеше от Север, повлякла богат товар ледени блокове; двете по-малки и по-чевръсти поточета кривуличеха в остри завои от изток и запад. Като че не лани, а преди цяла вечност бяха спрели тук за много седмици. Гладни седмици. Накрая Богинята като по чудо им изпрати стадо елени, тъй изнемощели от глад, че Ловното Общество с лекота успя да докара десетина слисани животни до ръба на една скала. Какъв богат улов беше! От благодарност издигнаха прекрасно светилище за Богинята на МЯСТОТО КЪДЕТО СЕ СРЕЩАТ ТРИТЕ РЕКИ. Съградиха го от най-тежките каменни блокове, които можеха да повдигнат. После отново поеха пътя към изгрева. А ето че сега се бяха завърнали.

— Главната жрица я няма долу — рече Сребърния Облак на Мъдрата. — Не мога да я открия.

— Сигурно е при Светилището.

— Виждам Светилището, но Главната жрица не е там.

— Очите ти вече не струват, Сребърен Облак. Чакай, аз ще погледна.

Застана пред него и погледна към забулената в мъгла долина. След миг смаяно промълви:

— Наистина. Прав си. Няма я. Може би вече се връща. А каза, че ще остане там цяла сутрин, за да изрече молитвата за почистване на Светилището…

— Сребърен Облак! Сребърен Облак!

— Главна жрице, какво…

Главната жрица тичаше по страничната пътека откъм долината. Лицето й бе зачервено, дрехите провиснали, а гърдите й свиреха, сякаш бе тичала по целия път.