— Птиците от рода на папагала и скореца само имитират издаваните от хората звукове, като използват съвсем други анатомични възможности. Това, което чуваме при тях, не може да се нарече реч. Те не осъзнават, нямат и понятие какво казват. Това е просто механично повторение на нещо чуто.

— Ясно. А неандерталците — нямат ли хиоидна кост? Щом се считат за човешки същества, значи имат.

— Не сме имали възможност да се уверим — отвърна Макинтайър. — Не забравяйте — от хиляда осемстотин петдесет и шеста година насам са открити едва двеста неандерталски скелета и много от тях не са цели или са доста повредени. Второ — хиоидната кост е много малка и не е свързана с друга кост, а само с мускулите на ларинкса. При гниенето на тялото хиоидът изпада и лесно може да бъде отделен от останалата част на скелета. От всички проучени неандерталски фосили, мис Фелоус, само у един-единствен хиоидната кост беше на мястото си.

— Но след като един от тях е притежавал тази костица, значи е съществувала при целия вид.

Макинтайър кимна:

— Много вероятно. Но не сме виждали неандерталски ларинкс. Меките тъкани естествено не се запазват. Ето защо функцията на хиоидната кост при неандерталците ни е неизвестна. Със или без хиоида, не можем да потвърдим наличието на говорни способности у неандерталците. Можем само да предположим, че анатомически говорният апарат на неандерталеца е като у съвременния човек. Да предположим. Но дали е бил достатъчно развит, за да му позволи артикулацията на смислени изрази, дали мозъкът му е еволюирал достатъчно, за да се справи с проблема за речта…

Тими отново бе започнал да цъка и да ръмжи.

— Чуйте го — възкликна мис Фелоус. — Ето го вашия отговор! Има прекрасен език и го говори отлично. Няма да мине много време от пристигането му и ще се справя и с английски, доктор Макинтайър. Сигурна съм. И тогава вече няма да се налага да се чудите дали неандерталците са били способни да говорят.

Изглежда, Макинтайър искаше да разреши отведнъж всички загадки, свързани с неандерталците. Първо зацъка на Тими с надеждата да предизвика в отговор други цъкания, после извади от куфарчето си разноцветни пластмасови кубчета (без съмнение тест за интелигентност) и го подкани да ги подреди по цвят и размер; даде му пастели и хартия и се отдръпна в очакване детето да нарисува нещо, ала то не прояви никакъв интерес; помоли мис Фелоус да улови Тими за ръка и да го разведе из стаята, а той засне движенията на тялото му. Смяташе да проведе още тестове, но детето имаше други намерения. Макинтайър тъкмо започна да подготвя разни оси и макари, наподобяващи играчка, но всъщност уред за определяне координацията на движенията, когато Тими седна насред стаята и се разрева. Разрева се с пълно гърло.

За пръв път от нощта на пристигането си плачеше истински. Досега само бе хленчил и скимтял — познатата реакция на неспокойно и преуморено дете. Мис Фелоус се зарадва.

Същевременно нещо я порази — зиналата му уста бе огромна, носът му внезапно й се стори още по-голям, а надвесените над очите шокиращи орбити изпъкнаха неимоверно, щом до болка стисна очи. С това изкривено от страдание лице Тими изглеждаше едва ли не ужасяващо различен от тях.

И все пак, все пак — риданието, воят, породени от избликналите чувства — ако не го виждаше, лесно би повярвала, че детето, което тропаше по пода и сърцераздирателно пищеше, е обикновено четиригодишно момченце, обзето от силно нетърпение.

— С какво го разстроих толкова? — попита Макинтайър.

— Според мен преминахте границата на търпението му — отвърна мис Фелоус. — Вече не сте добре дошъл. Той е просто едно малко момченце, доктор Макинтайър. Не очаквайте от него да се примири с непрекъснатия тормоз и натоварването. Бих искала да ви напомня: той е само травматизирано дете, наскоро откъснато грубо от всички и всичко, което разбира.

— Но аз не съм го тормозил… всъщност може би сте права. Съжалявам. Хайде, Тими, ела и ми виж косата. Виж колко е лъскава. Искаш ли да си поиграеш с косата ми, Тими? Искаш ли да ме оскубеш?

Макинтайър тръсна златистия си перчем току пред лицето на Тими, но той не му обърна внимание, а запищя още по-силно.

— Точно сега не иска да си играе с косата ви, доктор Макинтайър — презрително рече мис Фелоус. — А и мисля, че ще съжалявате, ако реши да ви оскубе. Най-добре го оставете на мира. Ще имате възможност да го проучите.

— Да. Така е.

Палеоантропологът стана. Изглеждаше смутен.

— Нали разбирате, мис Фелоус. Сякаш са ми дали книга, която съдържа ключа към всички загадки на света. Искам да я отворя и веднага да я прочета. Всяка страница.

— Разбирам. Но вашата книга е гладна и изнервена, пък и май й се ходи до тоалетната.

— Да, да, разбира се.

Макинтайър бързо заприбира помагалата си. Когато понечи да вземе осите и макарите, мис Фелоус се обади:

— Бихте ли оставили някоя от тези дрънкулки?

— Искате лично да проверите колко е интелигентен?

— Няма нужда да проверявам, докторе. На мен ми изглежда интелигентен, но мисля, че имаме нужда от някоя и друга играчка, а тези тъй и тъй вече са тук.

Страните на Макинтайър отново пламнаха. Изглежда, се изчервяваше много лесно.

— Разбира се, заповядайте.

— И като заговорихме за отворени книги, доктор Макинтайър, бихте ли ме снабдили с малко литература за неандерталците? Два-три уводни материала. Искам да прочета за основните неща, за които досега никой не благоволи да ме осведоми. Може и научни статии. Доста добре се справям с такива текстове. Трябва да се запозная с анатомичния строеж на неандерталците, с начина им на живот, храната, с всички открития до ден днешен. Ще ми направите ли тази услуга?

— Още сутринта ще ви ги изпратя, мис Фелоус. Но ви предупреждавам: нашата информация за неандерталците е твърде оскъдна в сравнение с нещата, които ще научим с помощта на Тими, докато трае експериментът.

— Всичко с времето си — усмихна се тя. — Нямате търпение да се докопате до него.

— Разбира се.

— Уви, ще трябва да потърпите. Няма да ви позволя да изтормозите детето. Днес го подложихме на прекалено силно напрежение и това не бива да се повтори.

Макинтайър се смути, усмихна се сковано едва-едва и се отправи към вратата.

— За книгите, които ще ми изпратите…

— Да? Какво?

— Бих искала и някоя за общото между неандерталците и хората. Имам предвид съвременните хора. По какво се отличават от нас, но и по какво си приличаме. Еволюцията според нашите представи — ето кое ме интересува най-много — погледна го разпалено. — Хора са, нали, доктор Макинтайър? Различни са от нас, но не чак толкова. Нали?

— В основни линии да, но, разбира се…

— Не — прекъсна го тя. — Не казвайте „но“, Тими не е човекоподобна маймуна. Поне това знам. Той не е някаква липсваща брънка, а момченце, малко човешко момченце. Само ми намерете две-три книги, доктор Макинтайър, ще съм ви много благодарна. Доскоро.

Палеоантропологът си тръгна. Веднага щом излезе, ревът на детето неуверено премина в сърдито хлипане и бързо утихна.

Мис Фелоус го прегърна и той се вкопчи в нея. Целият трепереше.

— Да, да — взе да го успокоява тя. — Да, денят беше труден, много труден. А ти си само едно мъничко момченце. Малко самотно момченце.

Далеч от дома, далеч от всичко познато.

— Имаше ли братя и сестри? — попита го тя. Говореше по-скоро на себе си. Не очакваше реакция. Просто искаше да го успокои, като шепнеше в ухото му. — Каква беше майка ти? А баща ти, приятелите, другарчетата ти. Всичко е далеч. Много далеч. Сигурно вече ти се струват като сън. Чудя се докога ли ще си ги спомняш?

Малко самотно момченце. Моето мъничко самотно момченце.

— Искаш ли да пийнеш хубаво топло млечице? — попита го тя. — После може да подремнеш.

През нощта Сребърния Облак сънува морето. Отново бе млад. Още хлапе, само едно-две лета по-голям от Детето на Небесния Огън — момчето, което Богинята отнесе във вихър от светлина. Стоеше на брега и усещаше как необичайният влажен вятър плющи в лицето му. Майка му и баща му — Високото Дърво и Сладкото Цвете, също бяха там. Държаха го за ръце и внимателно го водеха към водата.