— Колко е красив, мис Фелоус — изрече Макинтайър след дълго мълчание.

— Красив?

— Но той наистина е красив. Какво съвършено малко неандерталско лице. Погледнете само — надорбитните ръбове още не са започнали да се развиват, но няма съмнение, че съществуват. Платицефаличния череп, окципиталната област… Може ли да докосна лицето му, мис Фелоус? Ще внимавам. Не искам да го плаша, но бих желал да уточня някои неща, свързани с устройството на скелета.

— Изглежда, той иска да пипне вашето — удиви се мис Фелоус.

И наистина Тими протягаше ръка към челото на Макинтайър. Представителят на Смитсъновия институт се наведе още малко и пръстчетата на момченцето заопипваха лъскавата руса коса. Милваше я, сякаш никога по-рано не бе виждал нещо толкова прекрасно. После внезапно уви няколко кичура около средния си пръст и дръпна. Якичко опъна.

Макинтайър извика и отскочи назад пламнал.

— Мисля, че иска малко коса — рече мис Фелоус.

— Да, ама не така. Ето. Дайте ми ножицата — вече усмихнат, Макинтайър клъцна няколко косъма от челото си и подаде лъскавия кичур на Тими. Момченцето засия и щастливо загука.

— Кажете, мис Фелоус, идвал ли е някой друг с руса коса?

Тя се замисли за момент: Хоскинс, Девни, Елиът, Мортесън, Стратфорд, доктор Джейкъбс — всички бяха с кафява, черна или прошарена коса, нейната — кестенява — също побеляваше.

— Не. Не се сещам. Вие май сте първият.

— Чудно. Дали съм първият, когото вижда в живота си? Разбира се, нямаме представа какви са били косите на неандерталците. В разпространените реставрации почти винаги е кафява. Предполагам, че е така, защото повечето хора смятат неандерталците за груби маймуноподобни същества. И повечето съвременни големи маймуни са с тъмна козина. Тъмната коса е по-обичайна сред народите, населяващи по-топъл климат, отколкото сред обитателите на северните страни, а неандерталците определено са били отлично приспособени към изключително ниски температури. Значи бихме могли да заключим, че са били светли като повечето шведи или финландци.

— И все пак колко странно реагира на косата ви…

— Да, наистина. Цветът й има някакво особено въздействие върху него. Може би всички в племето му са били тъмнокоси, а може би и цялото население в онази част на света. Положително няма много скандинавски вид с тая мургава кожа. Но не бива да правим прибързани изводи само въз основа на наблюдения върху един-единствен представител, и то — дете. Е, добре че имаме и него. И колко е чудесен, мис Фелоус! Не мога да повярвам! Просто не мога да повярвам!

За момент мис Фелоус се изплаши да не би доктор Макинтайър да се остави отново да бъде обзет от благоговение, но той се овладя. Изключително внимателно заопипва страните, полегатото чело и малката вдадена брадичка на Тими с върховете на пръстите си. През цялото време си мърмореше нещо под носа — явно научни термини, които само той разбираше.

Тими понесе прегледа с изключително търпение.

След малко момченцето се впусна в продължителен монолог от цъкания и ръмжене. Говореше за първи път, откакто палеоантропологът бе влязъл в стаята.

Макинтайър погледна мис Фелоус. Лицето му бе поруменяло от вълнение.

— Чухте ли това? По-рано издавал ли е такива звуци?

— Разбира се. През цялото време говори.

— Говори?

— А какво друго мислите, че прави? Казва нещо.

— Само предполагате, че казва нещо.

— Не! — Мис Фелоус започваше да се дразни. — Той говори, доктор Макинтайър. Някакъв неандерталски език. Това, което произнася, определено има някакъв ритъм. Опитвам се да го разгадая, дори да го имитирам, но засега безуспешно.

— Какъв ритъм, мис Фелоус?

— Последователност от цъкане и ръмжене. Започвам да ги разпознавам. Има група звуци за глад, друга за нетърпение или безпокойство. Има и за страх. Знам — това са само мои предположения и не са научно обосновани, но не съм се отделяла от момчето от момента на пристигането му. Освен това съм работила с деца с говорни дефекти, доктор Макинтайър, и съм свикнала да се заслушвам много внимателно.

— Да, сигурно е така — изгледа я Макинтайър скептично. — Това е важно, мис Фелоус. Някой записва ли това цъкане и ръмжене?

— Не знам. Надявам се. — Спомни си, че смяташе да помоли доктор Хоскинс за това, но съвсем бе забравила. Тими пак каза нещо. Този път интонацията му бе друга — по-мелодична, почти умолителна.

— Виждате ли, доктор Макинтайър? Съвсем различно е от това, което каза преди малко. Мисля, че пак иска да си поиграе с косата ви.

— Само предполагате, нали?

— Естествено. Още не говоря неандерталски много гладко. Но погледнете! Гледайте, посяга към вас точно както първия път.

Макинтайър не гореше от желание да бъде отново оскубан. Той се усмихна и подаде пръста си на Тими, ала момчето не му обърна внимание. И си го каза — със серия цъкания, прекъснати от три непознати високи звука — нещо средно между ръмжене и вой.

— Според мен сте права, мис Фелоус. — Макинтайър повиши тон. Изглеждаше слисан. — Звучи съвсем като реч. На колко години мислите, че е детето?

— Три-четири. По-скоро на четири според мен. Нищо чудно, че говори толкова добре. Четиригодишните приказват доста, доктор Макинтайър. Ако имате деца…

— Да, имам. Дъщеря. Почти на три години е и много говори. Но това дете е неандерталче!

— Какво значение има това? Защо едно неандерталче на неговата възраст да не може да говори?

— На този етап, мис Фелоус, още няма основания да твърдим, че неандерталците, независимо от възрастта, са можели да говорят според нашето разбиране за реч. Затова звуците, които издава, са от такова огромно значение за изследванията ни за праисторическия човек. Ако представляват реч, смислено организирани последователности от звукове с ясна граматическа структура…

— Точно това представляват! — не се сдържа мис Фелоус. — Едно от нещата, които отличават хората от животните, е речта, нали? Ако помислите дори за миг, че детето не е човешко същество, значи…

— Няма съмнение, мис Фелоус, неандерталците са били хора. Аз последен бих оспорил този факт, но това не означава, че са можели да говорят.

— Как така? Как да не са могли да говорят, а да са били хора?

Макинтайър пое дълбоко въздух. Мис Фелоус разбра, че театралничи, за да покаже как старателно се зарежда с търпение. Бе прекарала целия си трудов живот сред хора, които мислеха, че знае по-малко от тях, защото беше само медицинска сестра. В повечето случаи не беше така, поне що се отнася до нейната работа. Но това не беше болницата. За неандерталците не знаеше абсолютно нищо, а този русоляв младеж бе специалист в тази област. Затова си наложи да си придаде вид на прилежна заинтересованост.

— Мис Фелоус — подхвана Макинтайър с тон, подходящ за начало на лекция, — за да може едно същество да говори, е необходимо не само известно ниво на интелигентност, а и физиологична възможност за възпроизвеждане на сложни звукове. Кучетата са доста интелигентни и разпознават немалко думи, но да знаеш значението на „седни“ и „донеси“ не е същото, като да кажеш „седни“ и „донеси“, и открай време нито едно куче не е успяло да каже нещо повече от „бау-бау“. Освен това сигурно знаете за шимпанзетата и горилите, които успешно се обучават да общуват с помощта на знаци и жестове, ала и те, както и кучетата, не могат да оформят думи. Те просто не разполагат с необходимата анатомическа предразположеност.

— Не знаех.

— Човешката реч е нещо много сложно — продължи Макинтайър и потупа гърлото си с пръст. — Ключът към загадката е една Y-образна костица в основата на езика, наречена „осхиохдеум“. Тя контролира единадесет малки мускулчета, които движат езика и долната челюст и освен това могат да повдигат и притискат ларинкса и да образуват гласните и съгласните, които са в основата на речта. Хиоидната кост не се среща у човекоподобните маймуни. Затова те могат само да ръмжат и съскат.

— А папагалите и скорците? Те произнасят отделни думи съвсем вярно. Да не искате да кажете, че хиоидната кост е еволюирала при тях, а при шимпанзетата не е?