Осъмнаха със сняг. Нощният западняк го бе довял на крилете си и го бе поръсил над земята като рехава мъгла. Снегът сигурно идваше отдалече, далече. В него още се таеше ароматът на морето и сега, когато топлите пръсти на зората докоснаха необятната студена тундра, той се заиздига над нея.

Някога, много отдавна, Сребърния Облак бе виждал морето. Тогава беше момче, все още ловуваше в западните земи. Морето бе огромна черна стихия, но докоснеше ли го слънцето, засияваше като невиждан течен пламък. Смъртно опасно бе да влизаш в него, ала истинско вълшебство да го съзерцаваш. Той никога повече нямаше да го види — това поне знаеше. Сега тамошните земи бяха в ръцете на Другите, а Племето с всяка изминала година отстъпваше все по-навътре, към мястото, където се ражда слънцето. Сребърния Облак знаеше, че дори Другите да изчезнеха тъй внезапно, както се бяха появили, за него няма надежда да се завърне в крайбрежните земи. Бе прекалено стар, прекалено отслабнал, прекалено близо до края. Половин живот бе нужен на Племето да измине обратния път. Може би дори повече. А Сребърния Облак нямаше толкова време. Около две-три години, и то ако има късмет.

Но и това му стигаше. Той бе виждал морето, а никой от хората му не можеше да се похвали с това. Никога нямаше да забрави мириса, нито напора на огромната му мощ. Сега стоеше на възвишението, откъдето се виждаше поселището, взираше се в изведнъж побелелите равнини, разтваряше широко ноздри и вдъхваше дълбоко мускусния аромат на море и изпаренията от топящия се сняг. За миг се почувства млад.

Само за миг.

Зад него някой каза:

— Снощи, като пристигнахме, нищо не каза за снега, Сребърен Облак.

Мъдрата. Защо го бе проследила чак дотук? Беше се изкачил горе, за да постои сам в утринната тишина. Най-малко нея искаше да види в този миг на уединение.

Сребърния Облак се извърна и я погледна:

— Толкова необичайно нещо ли е снегът, та да предупреждавам всеки път, когато се зададе?

— Но сега е петата седмица на лятото.

Той сви рамене:

— И лете може да завали сняг, Мъдра жено.

— През петата седмица?

— През коя да е седмица — отвърна Сребърния Облак. — Помня лета, когато снегът валеше неспирно дни наред. През него проблясваше яркото лятно слънце, а той падаше ли, падаше. При това тогава бяхме в западните земи, където летата са по-топли.

— Било е много отдавна, още преди да се родя. Летата навсякъде стават по-топли. Всички разправят така и изглежда, е вярно. Трябваше да ни кажеш, че идва сняг, Сребърен Облак.

— На това сняг ли му викаш, Мъдра жено? Едва-едва е навяло.

— Трябваше да извадим покривалата.

— Заради тоя скрежец? Заради няколко снежинки?

— Да. Никой не обича да се събужда със заснежено лице. Длъжен бе да ни предупредиш.

— Не сметнах за необходимо — раздразнено отговори Сребърния Облак.

— Все пак трябваше да ни кажеш. Освен ако, разбира се, не си знаел.

Мъдрата впи в него враждебен поглед.

Колкото повече я побеждава старостта, толкова по-заядлива става, помисли Сребърния Облак. Спомни си времето, когато бе красива стройна девойка с име Пролетната Река — с водопад гъсти черни коси и гърди, налети като летни дини. Всички мъже в Племето я желаеха. Той също, не можеше да го отрече. Но сега бе прехвърлила тридесетата си зима, косата й висеше на бели фитили, гърдите й бяха изсъхнали и мъжете вече не я гледаха с копнеж. Сменила бе името си — Мъдрата — и се държеше високомерно, сякаш Богинята е навестила душата й.

— Знаех, че ще завали, но и че не си струва да го споменавам. Старата рана на бедрото ми обади, че иде сняг. Тя никога не ме е подвеждала.

— Чудя се дали наистина си го усетил?

— Наричаш ме лъжец, така ли?

— Ако знаеше за снега, щеше да ни кажеш. И на теб, както на всички останали, щеше да ти е приятно под покривалото. Дори по-приятно.

— Тогава ме убий — рече Сребърния Облак. — Вярно, не предвидих падането на снега. Затова не ви предупредих и се събудихте със заскрежени лица. Това е непростим грях. Извикай Палачите. Накарай ги да ме отведат оттатък хълма и да ми ударят дванадесет тояги от слонова кост. Да не мислиш, че ме е страх, Мъдра жено? Преживял съм четиридесет зими, та дори и малко отгоре. Много съм стар и уморен. Ако искаш за известно време да оглавиш Племето, Мъдра жено, на драго сърце ще се оттегля.

— Недей, Сребърен Облак.

— Това искаш, нали? С всеки изминал ден те озарява все по-дълбока мъдрост, а аз просто остарявам. Заеми мястото ми. Ето! Дръж!

Той свали наметалото от меча кожа, отличителния белег на водачите, и го запрати в лицето й.

— На! Вземи! Вземи и короната от пера, и жезъла от слонова кост, и всичко останало. Ще слезем и ще съобщим на хората. Моето време изтече. Сега ти можеш да поведеш Племето. Хайде! Племето е твое!

— Държиш се като глупак. Пък и не си искрен. Денят, в който хвърлиш короната от пера и жезъла, ще те намерим вкочанен. Нито миг по-рано.

Тя побутна наметалото към него.

— Спести ми великодушието си. Нямам никакво желание да заема мястото ти. Нито сега, нито след смъртта ти. Знаеш го.

— Тогава защо дойде да ми говориш за този нищо и никакъв снежец?

— Защото е петата седмица на лятото.

— Е, и? Вече ти обясних. Снегът може да идва по всяко време на годината. Много добре знаеш.

— Проверих Пръчките на Паметта. Толкова рано не е валяло сняг, откакто бях девойка.

— Проверила си Пръчките на Паметта? — изненада се Сребърния Облак. — Тази сутрин?

— Че кога друг път? Събудих се, видях снега и се изплаших. Ето защо отидох при Пазителката на Миналото и я помолих да ми покаже Пръчките. Заедно ги преброихме. Преди седемнадесет години е заваляло през петата седмица на лятото. Оттогава не се е случвало. И знаеш ли какво е станало тогава? Шестима от нашите са загинали по време на лов за носорози, а четирима били премазани от стадо разярени мамути. Десетима убити за едно лято.

— За какво намекваш, Мъдра жено?

— За нищо. Питам — не смяташ ли снега за поличба?

— Смятам, че снегът си е сняг, нищо повече.

— Да не би Богинята да ни е сърдита?

— Не питай мен, а Богинята. Напоследък тя не разговаря често с мен.

Мъдрата ядно стисна устни.

— Не се шегувай, Сребърен Облак. А ако снегът означава, че тук ни грози опасност?

— Погледни — той царствено посочи долината и равнините. — Да виждаш някаква опасност? Аз виждам малко сняг, само това. Много малко сняг. Виждам и как хората се пробуждат, усмихват се и се залавят за работа в утрото на поредния хубав ден. Ей това виждам. Посочи ми знак за гнева на Богинята!

И наистина оттук всичко долу изглеждаше невероятно спокойно. В главния лагер девойките стъкмяваха сутрешните огнища. Хлапаците, недорасли да ловуват, се шляеха наоколо и изравяха изпод снежния покров вейки и сухи чимове за огъня. Отляво — във владенията на Майките — закусваха бебетата. Ето я Млечния Фонтан — тази неуморна жена с по едно кърмаче на всяка гърда. Ето я и Дълбоката Вода — играе в кръг с пепелчуците, сега спира, за да утеши невръстно момченце — Небесния Огън, което си е ожулило коляното. Зад покоите на Майките Жриците на Богинята са издигнали каменна пирамида. Това е Светилището. Жените се суетят наоколо. Една от тях подготвя плодовете за жертвоприношението, друга полива жертвеника с кръвта на убития вчера вълк, а трета разпалва дневния огън. Отсреща Ездача на Мамути е подредил сечивата си и вече е приготвил няколко кремъчни остриета. Все още е ненадминат майстор, въпреки парализата, която полека-лека обхваща ръцете му.