— Как го намираш, Тими? Изглежда ли ти познат? Прилича ли по нещо на твоите хора?

Тими изцъка няколко пъти и хвърли безразличен поглед към книгата.

Мис Фелоус потупа илюстрацията с пръст, после улови ръката му и я сложи върху страницата, за да привлече вниманието му към илюстрацията. Не, той нищо не разбираше. Явно рисунката нищо не му говореше.

Тими вяло и безучастно прокара ръка по листа, като че го вълнуваше единствено гладката хартия. Сетне повдигна долния ъгъл и бавно го затегли. Страницата започна да се откъсва.

— Не! — извика мис Фелоус, импулсивно дръпна ръката му и я перна — леко, но и укорително.

Тими я изгледа с блеснали от гняв очи. След това ядно сгърчи пръсти и отново посегна към книгата.

Тя я дръпна от момчето. Тими се строполи на колене и изрева — дълбок и смразяващо зловещ гърлен звук. Извъртя очи нагоре, обърна устни и оголи зъбите си в смразяваща яростна гримаса.

— О, Тими, Тими… — В очите на мис Фелоус напираха сълзи и тя усети прилив на безмерно отчаяние, безсилие, дори ужас.

Въргаля се по пода и ръмжи като диво зверче, ужаси се тя. Зъби се, сякаш иска да се нахвърли върху нея и да й изтръгне гръкляна, също както бе посегнал да откъсне страницата.

О, Тими…

Мис Фелоус се овладя с усилие. Не биваше така да реагира на детинското му избухване. Какво очакваше? Та той бе едва четиригодишен, идваше от някакво примитивно племе и сигурно никога не бе виждал книга. Или може би трябваше да я погледне със страхопочитание и респект и вежливо да й благодари, задето е предоставила този ценен източник на информация на любознателния му млад ум!

Известно е, че дори днешните четиригодишни деца, при това растящи в културни семейства — напомни си тя, — късат страници от книги. И те понякога реват и се зъбят, и се сърдят, когато ги плеснат през ръцете за наказание. И никой не ги нарича диви зверчета само защото се държат така. Не и на тази възраст. Той е само малко момче, малко диваче, озовало се затворник в свят, който все още не може да разбере.

Мис Фелоус внимателно прибра книгите и ги заключи. Когато се върна в стаята, Тими се беше успокоил и се забавляваше с играчката си, все едно нищо необичайно не се е случило.

Сърцето й се изпълни с любов към детето. Прииска й се да го помоли за прошка, че за втори път едва не го е изоставила. Но каква полза от това? Нима щеше да я разбере?

Е, имаше и друг начин.

— Май е време за малко овесена каша, Тими. Какво ще кажеш?

По-късно през деня в кукленската къща пристигна доктор Макинтайър за второто си посещение при Тими.

— Благодаря ви за книгите, докторе — каза мис Фелоус, когато той влезе. — Искам да ви уверя, че уча уроците си много подробно.

На устните на Макинтайър заигра точно отмерена, не много лъчезарна усмивка:

— Радвам се, че мога да ви помогна, мис Фелоус.

— Колко бих искала да продължа да чета, много още имам да уча, но след като сте тук, смятам да ви попитам…

Палеоантропологът отново се засмя, този път още по-сдържано. Очевидно с нетърпение очакваше да се отдаде на заниманията си с неандерталчето и съвсем не бе във възторг от идеята да се спира и да отговаря на безинтересните въпроси на сестрата. Добре, но след провала в края на миналото посещение мис Фелоус твърдо бе решила да не допуска Макинтайър да разплаква Тими с настойчивото си научно любопитство. Опитите или щяха да се провеждат бавно, с темпото, наложено от мис Фелоус, или изобщо нямаше да се провеждат.

Думата й щеше да бъде закон. Тази фраза принадлежеше на Хоскинс, ала тя я бе приела като своя.

— С какво мога да ви помогна, мис Фелоус? Не сте могли нещо да откриете в книгите ли?

— Това е основният въпрос, който ме безпокои, откакто започнах да работя с Тими. Всички сме съгласни, че неандерталците са хора. Това, което се опитвам да разбера, е в каква степен са хора. Колко близо са до нас? Какви прилики и разлики има помежду ни. Нямам предвид само физическите различия, те са повече от очевидни, пък и проучих изпратените от вас текстове. Имам предвид разлики в интелектуалното развитие, нещата, които всъщност правят човека.

— Мис Фелоус, именно тези неща се опитвам да разбера сега. Целта на тестовете, които ще направим с Тими, е да определим всъщност…

— Това ми е ясно. Първо ми кажете какво вече е известно.

Макинтайър раздразнено присви устни и прокара ръка през меката си златиста коса.

— Какво по-точно?

— Днес научих, че двете раси — расата на неандерталците и расата на съвременния човек — впрочем, правилно ли ги наричам „раси“?, — са живели заедно в Европа и Близкия Изток в продължение на около сто хиляди години през ледниковите периоди.

— „Раси“ не е най-точната дума, мис Фелоус. Различните човешки раси, в смисъла, който влагаме днес в този термин, са много по-близо една до друга, отколкото ние и неандерталците. „Подвид“ би било по-правилно, когато говорим за себе си и неандерталците. Те са принадлежали към вида Homo sapiens neanderthalensis, а ние сме квалифицирани като Homo sapiens sapiens.

— Добре, но нали са живели заедно?

— Така изглежда, поне в някои райони. Тоест в по-топлите места. По всяка вероятност неандерталците са се разполагали сами в по-студените области, тъй като са били по-приспособени към тамошните условия. Говорим, разбира се, за малки популации, разпръснати на широки пространства. Впрочем възможно е неандерталски племена да са съществували в продължение на векове, без да срещнат Homo sapiens sapiens. От друга страна, на някои места може да са били близки съседи, особено в края на последния ледников период, когато голяма част от Европа е станала обитаема за предшествениците ни.

— Значи според вас няма никакъв шанс неандерталците да са наши прародители?

— О, не. Те са самостоятелна група. Имат собствен еволюционен клон или поне така единодушно твърдят съвременните учени. Достатъчно близка до нашата, за да се кръстосват с Homo sapiens sapiens — разполагаме с известно количество вкаменелости като доказателство за това, но в общи линии са се държали настрана, запазили са чист генетичния си фонд и са допринесли много малко, ако въобще нещо са допринесли, за съвременната смесица от гени, наречена „човек“.

— Хората от горските дебри. Забравени братовчеди.

— Сравнението не е лошо — каза Макинтайър.

— Благодаря. А по-малко интелигентни ли са били?

Той отново започна да губи търпение.

— Това е нещо, което наистина не мога да кажа, мис Фелоус, ако не ме оставите сериозно да се заема с проверката на умствените възможности на Тими и на способността му да…

— А какво предполагате засега?

— По-нисък интелект.

— На какво основание, доктор Макинтайър? Може би про-сапиенсов предразсъдък?

Нежната кожа на доктор Макинтайър се покри с червенина.

— Попитахте ме за предположенията ми, преди да съм имал възможност да изследвам единствения до момента достъпен за науката обект. Какъв друг очаквате да е отговорът ми, освен израз на предразсъдък. Това е общоприетото мнение.

— Да, да. Разбирам. Но то трябва да се основава на нещо конкретно. Какво е то?

Макинтайър си наложи да се овладее.

— Мустерското културно ниво — започна той, — това е научният термин за неандерталската култура, мустерската култура не е била много съвършена, няма дори признаци за развитието й в продължение на стотиците векове, през които е просъществувала. При разкопки на места, където са живели, намираме само прости кремъчни сечива, а и те се променят съвсем малко с течение на времето. Затова пък Homo sapiens sapiens непрекъснато въвеждат подобрения в технологията си през целия палеолит. Това продължава и в наши дни. По тази причина именно Homo sapiens sapiens доведе неандерталско дете от дълбините на времето, а не обратното. — Макинтайър спря да си поеме дъх. — Освен това няма доказателство за съществуването на неандерталско изкуство. Няма скулптури, няма украса, която би могла да се смята за религиозна по характер. Сигурно са имали религия, защото съществуват неандерталски погребения, а ако някой вид погребва мъртвите си, значи вярва в живот след смъртта и следователно е по-висше духовно същество. За съжаление малкото изследвани неандерталски поселища ни дават доказателство само за най-елементарния, най-прост начин на живот, основан на лов и събирачество. И, както споменах онзи ден, дори не сме съвсем сигурни дали са имали физиологичната или пък интелектуална възможност да говорят, дори и ларинксът и езиците им да са били годни да оформят звукове.