— Успокой се, Главна жрицо. Напразно се горещиш. Никой не предлага да принасяме дете в жертва. Никой. Когато стигнем МЯСТОТО КЪДЕТО СЕ СРЕЩАТ ТРИТЕ РЕКИ, ще уловим ибекс или дива коза, или някой охранен червен лос, и както винаги ще дадем месото на Богинята. Това е. Така че успокой се. Успокой се. Вдигаш много шум за нещо, което, знаеш, никога няма да допусна да се случи. Сигурен съм, че знаеш това, Главна жрицо.

— Значи — повтори тя — ибекс или дива коза?

— Разбира се.

Той се усмихна, пресегна се и стисна рамото й с топлота. Тя се почувства глупаво. Как бе допуснала, че Сребърния Облак ще одобри подобно варварство? Главната Жрица отиде до малкото поточе и наплиска пламналото си чело със студена вода.

По-късно същата сутрин, след като Племето отново пое на запад, Главната жрица настигна Мъдрата и й каза:

— Говорих със Сребърния Облак. Той също чу за първи път за жертвоприношението на дете, и мисли като мен и като теб. Никога няма да го позволи.

— Някои не мислят така.

— Кой например?

Мъдрата неопределено поклати глава:

— Не искам да споменавам имена, но казват, че Богинята няма да бъде удовлетворена, докато не й дадем едно от децата си.

— Щом мислят така, значи въобще не разбират Богинята. Моля те, Мъдрата, забрави това! Празни приказки, глупави приказки.

— Да се надяваме — отвърна Мъдрата. Гласът й бе натежал от лоши предчувствия.

Продължаваха да вървят. Малко по малко Главната жрица забрави за това. Отказът на Мъдрата да каже имена й се стори подозрителен. И все пак в цялата история сигурно нямаше нищо вярно. Вероятно жената си бе въобразила всичко, може би не беше съвсем в ред и нямаше да е зле да я изпратят на поклонение сама, за да се отърве от тревожните мисли.

Да пожертват дете! Това бе недопустимо.

Тя забрави.

Седмиците се нижеха. Хората вървяха обратно през изтъняващата лятна топлина на запад към МЯСТОТО КЪДЕТО СЕ СРЕЩАТ ТРИТЕ РЕКИ.

Един ден стигнаха полегатия склон, откъдето се виждаха трите потока. Дългият поход бе към края си. Пътеката се извиваше плавно надолу, а в подножието, в забулената с мъгла долина проблясваше водната повърхност.

Стана късно. Племето тъкмо се готвеше да спре за нощувка, когато се случи нещо изумително.

Главната жрица вървеше в началото на колоната. От едната й страна беше Вълчото Дърво, а от другата Огненото Око й помагаше да носи вързопите със свещените предмети. Внезапно въздухът около тях се насити с ярко сияние. Заискри. Пред очите на Главната жрица лумнаха ярки червено-зелени мълнии, обръчи с огненобяла сърцевина. Сребърният блясък се раздвижи. Повдигна се, сниши се. През цялото време описваше спирали.

Силният блясък пареше очите й. Вдигна ръка да ги предпази. Навсякъде около нея хората крещяха от страх.

После сиянието изчезна също тъй изневиделица, както се бе появило. Във въздуха край пътеката нямаше нищо. Главната жрица примижа. Очите я боляха. От объркването й се виеше свят.

— Какво беше това? — извика някой.

— Какво да правим?

— Спаси ни, Сребърен Облак!

— Главна жрицо! Главна жрицо, какво беше това?

Главната жрица навлажни устните си:

— Богинята мина край нас — отчаяно скалъпи някакво обяснение. — Това бе краят на наметката й. Ето какво.

— Да — развикаха се те. — Богинята! Богинята! Сигурно е била Богинята.

За миг всички притихнаха, нащрек, неподвижни, в очакване Богинята да се завърне. Ала не се случи нищо повече.

Тогава Мъдрата се разкрещя:

— Това беше Богинята. Да. Взела е Детето на Небесния Огън.

— Какво?

— Стоеше точно тук, точно зад мен, когато светлината се появи, а сега го няма.

— Няма го? Как така? Как така го няма?

— Трябва да го търсим! — извика някой. — Намерете го! Дете на Небесния Огън! Дете на Небесния Огън!

Вдигна се голяма гюрултия. Хората засноваха безразборно във всички посоки, хаотично, просто за да не стоят на едно място. Главната жрица чу как Сребърния Облак се мъчи да въдвори някакъв ред. Майките бяха най-развълнувани — острите им писъци се извисяваха над останалия шум, а те се щураха разплакани наоколо и кършеха ръце.

В първия миг Главната жрица не можа да си спомни коя точно е майката на Детето на Небесния Огън. После се сети — Червения Утринен Дим бе дарила с живот малкото момченце с белега, приличен на нащърбена светкавица, преди четири лета. Ала майките отглеждаха децата на Племето заедно и за тях нямаше значение коя кое е родила; Млечния Фонтан, Красив Сняг, Студеното Зелено Езеро бяха не по-малко разтревожени от Червения Утринен Дим от загадъчното изчезване.

— Сигурно се е заплеснало някъде — предположи Разцепения Хълм. — Отивам да го търся.

— Тук си беше — ледено процеди Мъдрата. — Оная светлина го погълна.

— Ти видя ли?

— Вървеше след мен, когато се случи, ала не толкова назад, че да се изгуби. Светлината го взе. Тя беше.

Въпреки всичко Разцепения Хълм настоя да се върне и да го намери.

Напразно. Момчето не се виждаше никъде. Търсиха го цял час. Нямаше и следа от него. А вече се стъмняваше.

— Трябва да продължим — каза Сребърния Облак. — Тук не е място за лагеруване!

— А Детето на Небесния Огън?

— Няма го — неумолимо настоя Сребърния Облак. — Погълна го божествената светлина.

— Божествената светлина! Божествената светлина!

Продължиха. Главната жрица вцепенена бе погледнала право в сърцето на потрепващата светлина и сега още усещаше болка в очите, а когато ги затвореше, под клепките й заиграваха пурпурни петна. Но наистина ли това бе Богинята? Не беше сигурна. Никога не беше виждала нещо подобно и се молеше никога повече да не види.

— Значи все пак Богинята е искала едно от децата ни — каза Мъдрата. — Да, да.

— Нищо не разбираш от тези работи — изкрещя Главната жрица. — Нищо. — Но си мислеше: ами ако е права? В крайна сметка можеше и да е така. Дори бе много вероятно. Само Богинята бе в състояние да изпрати толкова силна светлина.

Богинята бе пожелала дете. Защо? Какъв смисъл имаше?

Не ни е съдено да я разберем, реши Главната жрица, след като до късно през нощта се мъчи да си обясни необикновеното събитие. — Тя е Богинята, а ние сме само нейни чеда. Детето на Небесния Огън изчезна. Ние не можем да го проумеем, но е така. Спомни си мълвата, че Сребърния Облак смята да принесе дете в жертва на МЯСТОТО КЪДЕТО СЕ СРЕЩАТ ТРИТЕ РЕКИ. Е, поне няма повече да приказват. Почти бяха стигнали. Богинята бе взела детето, без да се налага те да й го дават. Главната жрица се надяваше Богинята поне да не пожелае друго. В Племето нямаше толкова много деца, та да могат да жертват сега още едно.

„Неандерталец? Праисторически! Неандерталец!“ — Мис Фелоус не можеше да повярва. Беше разгневена, потресена. В нея неудържимо се надигна острото усещане, че е измамена. Това ли беше детето в крайна сметка? Ако думите на Девни бяха верни, сбъдваха се най-лошите й страхове.

Извърна се към Хоскинс. В пламтящите й очи се четеше едва сдържана ярост.

— Можехте да ме предупредите, доктор Хоскинс.

— Защо? Какво значение има?

— Казахте „дете“, не животно.

— Това е дете, мис Фелоус. Не сте ли съгласна?

— Да, но неандерталско дете.

Хоскинс изглеждаше учуден:

— Да. Да, разбира се. Знаете с какви експерименти се занимава СТАТИС ЛИМИТЕД. Да не искате да кажете, че не сте разбрали, че детето ще бъде пренесено от праисторическа епоха? Мисля, обсъдихме с вас всичко това.

— Праисторическа да, но неандерталска? Очаквах все пак да се грижа за човешко дете.

— Неандерталецът е бил човек — Хоскинс започваше да се ядосва, — поне до известна степен.

— Така ли е? — погледна тя Кендид Девни умолително.

Девни каза:

— Според повечето палеоантрополози от последните шестдесет-седемдесет години неандерталецът със сигурност може да се смята за подвид на Homo Sapiens, мис Фелоус, архаичен клон на вида може би, или подвид. Забравен братовчед, но определено роднина, определено човек.