Хоскинс нетърпеливо го прекъсна:

— Девни, оставете това за момент. Тук става дума за нещо друго. Мис Фелоус, имали ли сте кученце или коте?

— Да, като малка. Но какво общо има това с …

— Тогава, като малка, грижехте ли се за това кученце, за котето? Обичахте ли го?

— Да, но …

— То човек ли беше, мис Фелоус?

— Но, доктор Хоскинс, то беше домашно животно. Сега не говорим за домашни животни. Въпросът е професионален. Искате от една висококвалифицирана сестра със значителен опит в съвременната педиатрия да се грижи за, за …

— А ако беше малко шимпанзе — попита Хоскинс, — тогава щяхте ли да се отвратите? Ако ви бях възложил да се грижите за него, щяхте ли да го направите, или щяхте да откажете с погнуса? А това не е шимпанзе. Не е и някаква друга човекоподобна маймуна. Това е малко човешко същество.

— Неандерталче.

— Точно така — малко човешко същество с необичаен вид, диво, но нали ви казах точно това — задачата е трудна. Вие сте опитна сестра, мис Фелоус, с отлична характеристика. Нима се отдръпвате от трудните случаи? До сега отказвали ли сте да се грижите за недъгави деца?

Мис Фелоус почувства, че губи контрол над положението. Много по-овладяно изрече:

— Можехте да ми обясните малко по-подробно.

— И вие нямаше да приемете работата, така ли?

— Ами…

— Знаехте, че ни предстои скок хилядолетия назад.

— „Хилядолетия“ може да означава три хиляди години. Чак тази вечер, когато обсъждахте експеримента с мистър Девни и внезапно споменахте четиридесет хиляди години, започнах да проумявам какво всъщност става тук. Но дори и тогава не бях съвсем наясно, че се отнася за неандерталец. Не съм специалист по, как го казахте, палеоантропология, мистър Девни. Не съм запозната с етапите на човешката еволюция като вас.

— Не отговорихте на въпроса ми — настоя Хоскинс. — Ако предварително разполагахте с цялата информация, щяхте ли да отхвърлите предложението?

— Не съм сигурна.

— А сега искате ли да се откажете? Знаете, че имаше и други квалифицирани кандидати. Напускате ли?

Хоскинс я гледаше студено. Девни я фиксираше от другия край на стаята. Неандерталското дете бе привършило млякото, облизало чинията и сега навири към нея мокрото си лице с широко отворени жални очи.

Тя се вгледа в него: малко грозно момченце.

— Но неандерталче — чу се да казва. — Очаквах да се грижа за човешко дете…

Момченцето посочи млякото и чинийката. Внезапно избълва порой резки, груби звуци, които отново и отново се повтаряха — сродно приглушени гърлени възклицания и сложни цъкания с език.

— Ама той говори — изненадано възкликна мис Фелоус.

— Така изглежда — отвърна Хоскинс. — Или поне издава звук, който означава „дай още“ и който, разбира се, е във възможностите на всяка котка.

— Не, не. Той говореше. — настоя мис Фелоус.

— Това предстои тепърва да се установи. Има много противоречиви становища по въпроса дали неандерталците са притежавали способността да говорят. Това е едно от нещата, които смятаме да установим по време на настоящия експеримент.

Детето повтори цъкащите, гъргорещи звуци. Погледна мис Фелоус, погледна млякото и празната чинийка.

— Ето доказателство — каза тя. — Той определено говори.

— Щом е така, значи е човек, съгласна ли сте, мис Фелоус?

Не отвърна на забележката. Въпросът бе прекалено сложен, за да се занимава с него точно сега. Едно гладно дете имаше нужда от нея. Тя посегна към млякото.

Хоскинс хвана китката й и я вдигна нагоре. Тя го погледна.

— Момент, мис Фелоус. Преди да продължим, трябва да знам дали възнамерявате да останете.

Тя рязко дръпна ръката си.

— Нима смятате да го уморите от глад, ако се откажа! Той иска още мляко, а вие ми пречите да му дам.

— Вървете. Но искам да знам отговора ви.

— Ще остана при него за известно време.

Наля. Момчето се наведе, потопи лице в млякото и залочи. Сърбаше, сякаш не бе ял и пил с дни. Докато облизваше чинията, от гърлото му се изтръгваха тихи напевни звуци.

Какво зверче — помисли мис Фелоус. Малко зверче. Едва се сдържа да не потръпне.

— Тръгваме, мис Фелоус — каза Хоскинс. — Преживяло е достатъчно изпитания и е най-добре да разкараме всички оттук, за да ви оставим да го сложите да почине.

— Съгласна съм с вас.

Той посочи входа на кукленската къща. Отворената овална врата напомняше люк на подводница.

— Оттук е единственият достъп до СТАТИС ЛИМИТЕД. През цялото време ще бъде старателно заключван и охраняван. Когато излезем, ще го запечатаме херметически. Искам утре да разучите подробно ключалката. Програмирана е да реагира на отпечатъците ми. Ще я програмират и за вашите, разбира се. Пространството над вас — той погледна нагоре — също се охранява от сензорна мрежа и ако се случи нещо нередно, незабавно ще бъдем предупредени.

— Нередно?

— Ако започнат да се натрапват.

— Защо трябва да се…

— В тези помещения има неандерталско дете от четиридесет хилядната година преди Новата ера — Хоскинс едва овладяваше раздразнението си. — Може да ви се струва странно, но всеки може да ви се натрапи, като започнем с продуцентите от Холивуд и научните ни съперници и свършим с някои от онези самозвани застъпници за правата на децата, за които говорихме при първата ни среща.

Брус Манхайм, помисли мис Фелоус. Той наистина се страхува от неприятности с него. Не ме е питал току-така дали съм се сблъскала с Манхайм в работата си.

— Да, разбира се — каза тя. — Детето има нужда от закрила — после се сети нещо и погледна към открития таван. Спомни си как бе наблюдавала какво става в малките стаи на кукленската къща от балкона. — Искате да кажете, че ще бъда пред очите на всеки, който погледне отгоре? — изуми се тя.

— Не, не — успокои я Хоскинс и се усмихна любезно, малко снизходително според нея. „Добродетелната стара мома се притеснява от любопитковци“. Но не виждаше защо трябва да се съблича и облича под втренчените погледи на непознати.

— Мис Фелоус, уверявам ви, че ще се съобразяваме напълно с вас. Доверете ми се!

Ето пак: „Доверете ми се“. Обича този израз. Сигурно го използва през цялото време, пред всеки, с когото си има работа. Не беше от изразите, които вдъхват особено доверие. Колкото по-често го употребяваше, толкова по-малко му вярваше.

— След като всеки може да излезе на балкона и да наблюдава какво става долу, не разбирам как…

— Достъпът до терасата ще е строго ограничен. Повтарям, строго ограничен — подчерта Хоскинс. — Единствено техниците по поддръжката на енергийното ядро ще се качват, ако се наложи, и затова ще ви уведомяваме предварително. Сензорите, за които ви говорих, ще провеждат чисто електронно наблюдение, контролирано само от компютър. Няма да ви шпионирам. Тази вечер оставате с него, мис Фелоус, нали? Също и по-нататък — до ново нареждане.

— Много добре.

— През деня ще почивате в удобно за вас време. Ще уточним това утре. Мортесън, Елиът и мисис Стратфорд ще имат график и ще ви заместват винаги когато се отделите от момчето. Трябва непрекъснато да е под наблюдението на един от вас. Абсолютно задължително е да не напуска СТАСИС-зоната и винаги да се знае точно къде се намира.

Мис Фелоус внимателно огледа кукленската къща. Нещо я притесняваше.

— Но защо е необходимо всичко това, доктор Хоскинс? Толкова ли е опасен?

— Въпрос на енергия, мис Фелоус. Свързано е с някои закони за консервацията. Мога да ви обясня, ако настоявате, но смятам, че в момента имате много по-важни задачи. Запомнете — той в никакъв случай не бива да напуска тези стаи. Никога! Нито за миг, по никакъв повод. Дори животът му да зависи от това. Ясно ли е?

Мис Фелоус вирна брадичка малко театрално:

— Доктор Хоскинс, не знам какво означава „закони за консервацията“, но разбирам останалото. След като има достатъчно основателна причина, а тя явно съществува, момчето ще стои в помещението. Колкото и мелодраматично да звучи, съгласна съм да се примиря с факта, че от това може да зависи животът ми. Медицинските сестри са свикнали да поставят дълга над инстинкта за самосъхранение.