— Разбрахте ли? Това Светилище е наше! Наше! — Тя безстрашно се изправи досами тях. Те се размърдаха неспокойно, но никой не понечи да вдигне копие. Страхуваха се от нея. Сигурна беше. Не смееха да й се противопоставят, защото беше свята жена и носеше в себе си Богинята.

Яростно ги изгледа в очите един по един. Извисяваха се над нея, високи като дървета, като планини. Тя посочи на запад.

— Връщайте се обратно! Връщайте се във вашите земи! Оставете ни на мира, грозни вонящи животни. Нека извършим жертвоприношението си на спокойствие. Дръвници такива! Глупави чудовища!

Мъдрата се вкопчи в най-близкия до нея Друг и го заблъска на запад. Той отскочи като ужилен и отстъпи няколко крачки. Тя го чумоса.

— Хайде! Махайте се всички, хайде!

Мъдрата се разшета сред тях като вихрушка; викаше и ги блъскаше, а те ужасени бягаха от нея, като че носеше в себе си зараза. Тя ги последва, размахала ръце, крещеше им и сам-самичка успя да ги прогони от околностите на Светилището.

После спря и ги проследи с поглед. Оттеглиха се на около сто и петдесет крачки от мястото, където едната от двете по-малки реки се появяваше иззад завой и се спускаше между две скални стени. Спряха. Тогава за първи път Мъдрата забеляза, че там има поселище на Другите. Куп жени, деца и старци се бяха притаили в обрасло с храсти дере.

Добре, рече си Мъдрата. Махнаха се от Светилището. Повече не можеше да направи, но и това не беше малко, а тя се справи сама. Добре че огънят на Богинята гореше през цялото време в нея. Иначе как щеше да успее?

Върна се при мъжете от Бойния Отряд.

— Успях и без копие — победоносно заяви тя.

Младата Антилопа поклати глава:

— Побъркана жена си ти!

Но очите му светеха от възхищение.

Късно подиробед, много след като Брус Манхайм и Мариан Левие си тръгнаха, Хоскинс се върна в кукленската къща. Имаше изтормозен, мрачен вид.

— Тими заспа ли? — попита той.

Мис Фелоус кимна:

— Най-после. Трябваше дълго да го успокоявам.

Тя остави книгата, която четеше, и хладно го погледна. Бе прекарала напрегнат, тревожен следобед и предпочиташе да остане сама.

— Съжалявам, че стигнахме до разправия.

— Наистина имаше много крясъци. Повече, отколкото момчето можа да понесе. Не мислите ли, че разговорът би могъл да се проведе другаде?

— Съжалявам — отново се извини Хоскинс. — Май си изпуснах нервите. Този човек ме подлудява.

— Всъщност не се оказа чак толкова ужасен, колкото очаквах. Струва ми се, че искрено се интересува от положението на Тими.

— Без съмнение. Но защо трябва да ни се меси непоканен и да ни казва какво да правим, след като никой не е търсил помощта му…

— Детето наистина има нужда от приятелче…

Хоскинс унило я изгледа, сякаш се страхуваше разправията да не избухне отново, но се овладя.

— Да — тихо се съгласи той. — Вярно е. Няма да споря с вас. Но откъде ще намерим такова дете? Ще имаме огромни проблеми.

— Значи не сте говорили сериозно, когато казахте, че ще доведете сина си, ако няма друга възможност?

Хоскинс трепна. Май бе отишла твърде далеч, но не тя го бе поканила да се върне при тях.

— Сериозно ли? Да, да. Сериозно говорех. Ако не открием никой друг. Нали не подозирате, че се боя Тими да не нарани момченцето ми? Само се опасявам, че жена ми може да има нещо против. Страхува се. За повечето външни хора Тими е някакво необуздано маймуноподобно дете, диво същество, което е живяло в пещери и е яло сурово месо.

— Какво ще стане, ако го покажем в някое субпространствено предаване? — попита мис Фелоус, изненадана, че не друг, а точно тя предлага ново журналистическо нашествие в света на Тими. От друга страна, това щеше да помогне на широката публика да преодолее предразсъдъците си по отношение на момчето. Струваше си, въпреки напрежението за Тими. — Вече говори английски! Ако хората научат това…

— Не вярвам това да улесни нещата, мис Фелоус.

— Защо?

— Английският му не е много добър.

Тя не успя да сдържи възмущението си:

— Какво искате да кажете? Запасът му от думи е значителен. Като се има предвид откъде започна… А всеки ден научава нови.

В очите му се четеше умора.

— Единствено вие го разбирате. За всички останали все едно говори неандерталски. Въобще нищо не се разбира.

— Значи не слушате достатъчно внимателно.

— Да — унило се съгласи Хоскинс. — Може би сте права.

Той сви рамене и се загледа в пространството, сякаш се замечта. Мис Фелоус взе книгата и я отвори на страницата, до която беше стигнала, но не се зачете. Надяваше се да разбере намека й, но Хоскинс не помръдна.

— Само тая отвратителна жена да не се беше намесвала — внезапно избухна той.

— Мариан Левие ли?

— Този робот, да.

— Не може да е робот.

— Не, всъщност не — усмихна се вяло Хоскинс. — Просто ми прилича на робот. В съседната стая има дете от миналото, и изведнъж някаква жена, сякаш пришълка от бъдещето, идва и започва да ми създава неприятности. Иска ми се никога да не бях я срещал. Самият Манхайм не е толкова лош — просто един от завеяните общественици, с глава, преливаща от възвишени идеи, който търчи нагоре-надолу, твърдо решен да облагороди света според собствените си разбирания. Нещо такова. Най-обикновена благородна душа. Но Левие — тази хромирана кучка, извинете за израза, мис Фелоус…

— Ами че тя е точно такава…

— Да, да, нали?

Мис Фелоус кимна.

— Трудно ми е да повярвам, че сте искали да назначите подобна жена да се грижи за Тими.

— Тя беше първата кандидатка. Много силно желаеше работата. Бих казал, изгаряше от нетърпение да я получи.

— Изглежда толкова… неподходяща.

— Дойде с блестящи препоръки. Разколебах се, като разбрах що за човек е. Много се изненада, че не я взехме. Е, сега някак се е присъединила към съмишлениците на Манхайм, за съжаление. Може и да е напук на мен, за да ми го върне, че не й дадох работата. Това е начин да ми отмъсти. Наранена женска гордост и така нататък. Ще го подкокоросва, ще му пълни главата с надутите си празни приказки, като че той не бълва и без това достатъчно високопарни брътвежи. Ще продължи да души наоколо, а тя ще продължи да го насъсква да ме преследва…

Неусетно бе повишил тон.

— Не мисля, че е празнодумство да се твърди, че Тими е много самотен и че трябва да се направи нещо за това — твърдо го прекъсна мис Фелоус.

— Но ние наистина ще направим нещо.

— Защо смятате, че си отмъщава? На мен ми се струва, че просто се опитва да…

— Защото си отмъщава — Хоскинс още повече повиши тон. — Защото искаше да дойде тук и да се заеме с експеримента, но не й се удаде възможност. Затова сега възнамерява да унищожи всичко пред очите ни. Няма да се спре пред нищо. Манхайм е безопасен в сравнение с нея. Не е трудно да го командваш, ако знаеш как да подходиш. Той би останал доволен и от редовните ми изявления за нашата добронамереност и вежливи уверения, че ще следвам препоръките му, но сега тя свири първа цигулка. Ще държи на проверки на място всяка втора седмица и ще настоява за резултати, за промени, които през цялото време ще пречат на работата ни. Следващия път ще поиска психотерапия за Тими, или ортодонтия, или пластична операция, за да му направят хубаво засмяно хомо-сапиенсово лице. Ще се бърка, ще се бърка и ще се бърка. Една проклета намеса след друга. Ще използва обществения апарат на Манхайм, за да ни петни, да ни представя като бездушни учени, които хладнокръвно измъчват невинно дете…

Той се извърна и се вторачи в затворената врата към спалнята на Тими. Мрачно продължи:

— Под въздействието на подобна жена Манхайм е безпомощен. Може би дори спи с нея. Сигурно вече го е обсебила. Здраво го държи.

Очите на мис Фелоус се разшириха от почуда.

— Какво говорите, докторе?!

— Моля?

— Че тя и той… че тя би използвала… Нямате доказателства. Това ваше предположение няма нищо общо… Абсолютно нищо общо.