— Връщай се, Мъдрата — извика Огненото Око. — Тук не е място за жени.

— Ти ли ме наричаш „жена“, Огнено Око? Ти си жена! Всички сте жени! Не виждам никакви воини тук. Вие се връщайте, щом ви е страх да се биете.

— Какво прави тая тук? — попита Вълчото Дърво, сякаш говореше на въздуха.

— Побъркана! — беше Младата Антилопа. — Винаги е била луда.

— Връщай се! — викнаха мъжете. — Махай се оттук! Това е война, Мъдрата! Война!

Вече никой не беше в състояние да я спре. Във възбудата си чуваше яростните им крясъци като жужене на безобидни мушици.

Мъдрата стигна края на пътеката и закрачи към Светилището. Пръстта тук бе рохкава заради трите реки. Сигурно под земята имаше вода. При всяка крачка босите й пръсти затъваха дълбоко в студената податлива влага.

Зад нея слънцето се издигаше все по-високо, светеше над билото на хълма, където лагеруваха хората от Племето. Малкото сребърно връхче на луната вече не се виждаше.

Вятърът я шибна през лицето рязко и грубо като плесница. Продължи да върви, докато стигна редицата на Бойния Отряд.

Никой не помръдна. Другите стояха неподвижни като статуи.

Ловеца на Птици беше в края на редицата, най-близо до нея.

— Дай ми копието си! — нареди Мъдрата.

— Махай се! — изхриптя Ловеца на Птици, сякаш го душеха.

— Имам нужда от копие. Искаш да се изправя срещу воините на Другите без копие ли?

— Махай се!

— Гледай! Нося бойните цветове! — тя разтвори дрехата си. Показаха се гърдите й, дръзко мацнати със синя боя. — Днес съм воин, а воинът има нужда от копие.

— Направи си тогава.

Мъдрата плю и го отмина.

— Ей, ти, Млада Антилопа, дай ми твоето! Ти нямаш нужда от него!

— Побъркана жена.

Вълчото Дърво се пресегна пред Младата Антилопа и хвана Мъдрата за лакета.

— Виж какво — каза той, — не бива да стоиш тук. Ще има война.

— Война ли? И кога? Само стърчите тук и издавате смешни звуци. И те. Страхливци като вас. Кога ще нападнете?

— Не разбираш от тия работи — презрително рече Вълчото Дърво.

— Може и да не разбирам.

Безсмислено беше да ги моли. Нямаше да отстъпят. Всички стискаха здраво оръжията си, явно добре помнеха как преди време сграбчи копието на Огненото Око и го заплаши с него. Това бе оскверняване и Огненото Око трябваше да си направи ново. Вонящия Вол му каза, че не бива да тръгва на война с оръжие, докоснато от жена. Той погреба старото копие и издяла ново, като не преставаше да мърмори и проклина през цялото време. Каква полза, чудеше се Мъдрата, ако се страхува да го използва?

— Добре! Ще мина и без копие.

Тя се врътна и направи две-три крачки към редицата на Другите. Те я зяпаха, като че бе зъл демон с три глави и шест бивника.

— Ей, вие! Другите! Погледнете насам! Вижте ме!

Гледаха я с провиснали ченета. Мъдрата отново разтвори дрехата си, за да им покаже боядисаните си гърди.

— Аз съм боец на Богинята! — заяви тя. — Това е значението на тези цветове. Това е нейното Светилище. Ние го построихме. Вие нямате работа тук.

Не сваляха очи от нея. Бяха онемели от изумление.

Мъдрата ги огледа от глава до пети. Всички бяха високи и бледи с буйна черна коса, провиснала под раменете им, но късо подрязана на челото, темето и слепоочията, сякаш нарочно искаха да открият отвратителните си плоски и издължени като яйца черепи.

Ръцете и краката им бяха дълги и тънки. Имаха малка уста, късите им носове изглеждаха смешни и брадичките отвратително щръкнали. Челюстите им изглеждаха слаби, а очите безцветни. При вида им в паметта й се пробудиха стари спомени. Пред очите й отново се появи слабият дългурест Друг, когото срещна при малкото езерце, оградено с камъни, много отдавна, когато беше още момиче. Тези мъже изглеждаха точно като него. Не можеше да ги различи един от друг, нито от онзи от езерото. Едно нещо знаеше със сигурност: днес той беше тук — Другия от езерото. И изведнъж реши, че е невъзможно — всички тези мъже бяха млади, а той сигурно вече беше стар, стар почти колкото нея.

— Колко сте грозни — каза им. — Що за бледи ухилени чудовища сте вие? Защо се навъртате около Светилището на Богинята? Вие никога не сте били нейни деца. Направила ви е някоя хиена от тор на носорог.

Другите продължаваха да я гледат глупаво със смаяни физиономии.

Мъдрата пристъпи още крачка напред. Замахна косо, сякаш искаше да ги измете с ръка от околностите на храма.

Един от Другите проговори.

Поне така реши Мъдрата.

Занарежда дрезгави звуци, като че езикът му бе закачен обратно. Беше просто шум. Безсмислени звуци.

— Не можеш ли да говориш като хората? — сопна се Мъдрата. — Нищо не ти се разбира. Щом не те бива, защо не оставиш някой друг да говори?

Той отново каза нещо, и Мъдрата пак нищо не разбра.

— Не разбирам какво се опитваш да ми кажеш — сряза го тя.

Мъдрата приближи още и се обърна към другия край на редицата.

— Ти там — посочи един мъж, — можеш ли да говориш по-ясно от тоя?

Тя плесна с ръце. Мъжът се облещи насреща й, но и той успя само да измърмори нещо под носа си.

— Говори нормално! — заповяда Мъдрата. — Престани с идиотските си звуци. Пфу! Всички ли сте такива глупаци? — отново посочи с пръст мъжа. — Говори! Нормално! Никой ли не ви е учил как се говори?

Другия отново издаде същия звук.

— Не стига, че сте грозни, ами сте и глупави — отсече Мъдрата. — Работа на хиените сте вие, ето какво! Направени сте от лайната на носорози!

Мъжете стояха слисани, никой не помръдваше. Тя ги подмина и тръгна към Светилището. От всички страни прииждаха и се плискаха водите на трите реки. Племето бе издигнало олтара точно на мястото, където трите реки се вливаха в едно, на оголената скала, надвесена над водата. Тогава Главната жрица бе пропълзяла през ледените пръски и бе подредила скалните отломъци. После бе натрупала плоските лъскави камъни между тях — пет на една страна, три на друга и три на трета. Нещо се бе случило — някой, не човек от Племето, бе очертал кръгове около групите; резки, дълбоко изрисувани с боя, се гърчеха и извиваха наоколо като в лош сън. Бяха нарисувани и животни — мамут с голяма издута глава, вълк и някакво непознато същество. Това е работа на Други. Хората от Племето боядисваха само телата си, когато се наложи, никога не рисуваха цветни символи по скалите. Никога. Да се рисуват животни беше просто глупаво. Това можеше да разгневи духовете им и хората вече да не ги ловят.

— Какво сте сторили, мръсни чудовища? Това тук, дето сте го осквернили, е Светилището на Богинята! На Богинята! Светилище на Богинята! — Разтрепери се. Не даваха признаци, че я разбират. Гледаха я тъпо и свиваха рамене.

Мъдрата посочи земята, небето — това бяха общоприети знаци на Богинята. После докосна гърдите, утробата и слабините си — бе създадена по подобие на Богинята и те непременно трябваше да я разберат.

Продължаваха да се пулят.

— Нямате капка ум в главите! — извика. — Глупаци! Вие сте стадо тъпи животни!

Закатери се по скалите. Бяха мокри и тя се хлъзгаше и залиташе. За малко да падне в буйните води. Това би я убило — да падне в реката! Хвана се за един каменен зъб и се задържа. Когато стигна до Светилището, протегна ръка и потупа изображението на мамута.

— Грешно! — изкрещя тя. — Нечестиво! Светотатство!

Наплюнчи пръсти и разтърка рисунката. Тя загуби очертанията си и се размаза.

Това вече смути Другите! Те започнаха да се споглеждат, да мърморят и тромаво да пристъпват от крак на крак.

— Това не е място за драсканиците ви! — нареждаше Мъдрата. — Това Светилище е наше! Ние го построихме за Богинята! Сега сме дошли да й се поклоним, да потърсим съвета й.

Тя упорито застърга рисунката, докато я размаза напълно. Протегна се и към останалите, но не можа да ги достигне — ръцете й бяха много къси. Само паяшките ръце на Другите можеха да достигнат толкова нависоко.

Доволна бе, че успя да им покаже какво иска. Смъкна се от скалите и се върна при двете групи воини, застанали едни срещу други.