— Да ви се доверя?

— Моля ви — каза той. Внезапно и неговият поглед се изпълни с мъка:

— Наистина няма начин. Съжалявам, мис Фелоус. Повярвайте ми. Съжалявам повече, отколкото ви се струва, но момчето трябва да си отиде и това е. Не ми създавайте допълнителни трудности.

Очите му приковаха нейните. В продължение на един ужасно дълъг момент тя мълчаливо и твърдо се взира в него. Накрая мрачно каза:

— Добре тогава. Нека поне се сбогувам с Тими. Оставете ме пет минути с детето. Надявам се, че може да ми позволите поне това.

Хоскинс се поколеба. После кимна.

— Вървете.

Тими се затича към нея. За последен път се гушваше в нея, за последен път го притискаше до себе си. С пръста на крака си привлече един стол до стената.

— Не се страхувай, Тими.

— Не ме е страх, когато съм с теб, мис Фелоус, Онзи човек на мен ли се сърди? Човекът отвън?

— Не ти се сърди. Само че не ни разбира. Тими, знаеш ли какво е това „майка“?

— Като майката на Джери ли?

— Ами да. Като майката на Джери. Знаеш ли какво прави майката?

— Майката е жена, която се грижи за теб и която е много добра и прави хубави неща за децата.

— Точно така. Майката е точно това. Искаш ли да имаш майка, Тими?

Тими наведе глава назад и се вгледа в лицето й. Той бавно, бавно я погали по бузата, после по косата, точно както тя го бе галила много, много отдавна.

— Ти не си ли ми майка? — попита той.

— О, Тими.

— Сърдиш ли ми се, че казах това?

— Не, не, разбира се.

— Защото, знам, че името ти е „мис Фелоус“ но… но понякога те наричам „мамо“ тук вътре. Джери нарича майка си така, ама той й го казва високо. Не е ли хубаво, че те наричам така, тук вътре?

— Напротив, прекрасно е. Никога вече няма да те изоставя и нищо лошо няма да ти се случи. Винаги ще се грижа за теб. Кажи ми „мамо“ високо.

— Мамо — доволно промълви Тими и опря бузката си в нейната.

Стана и без да го изпуска, се качи на стола.

Спомни си какво й бе обяснил Хоскинс. Всички предмети, които не бяха приковани, се понасяха през времето заедно с транспортирания предмет. Много неща в стаята бяха приковани, но не всички. Столът, на който бе стъпила, не беше прикован. И така да е. Ще го прежалят. Не беше важен. И други неща щяха да изчезнат. Нямаше понятие кое щеше да попадне в темпоралното поле и кое не. Не я интересуваше. Това не бе неин проблем.

Хоскинс извика от коридора.

Тя се усмихна. Притисна Тими към себе си. Пресегна се със свободната ръка и с цялата си тежест увисна на въжето, провесено между два процепа.

В стаята се извърши пробив. Стаята бе празна.

Сребърния Облак отиде при Главната жрица. Тя клечеше и рисуваше магически кръгове по снега.

— Искам да говоря с теб — каза той.

Тя продължи да драска по земята.

— Ами говори тогава.

— Няма ли да престанеш да рисуваш тези кръгове поне за миг?

— Кръговете ни закрилят.

— Нищо — каза Сребърния Облак. — Стани и ме погледни в очите. Искам да говорим за нещо сериозно.

Главната жрица направи кисела физиономия и бавно се изправи. Стори му се, че чу как изпукаха ставите й.

Снегът беше престанал, поне за малко. Слънцето едва проблясваше, зимно слънце, ниско над равнината.

— Е? — подкани го Главната жрица. — Говори!

— Трябва да напуснем това място.

— Естествено че трябва. Всички отдавна го знаят.

— Напускаме това място. Днес.

Главната жрица замислено почеса задницата си.

— Още не сме се поклонили пред Светилището.

— Не, не сме.

— Дойдохме тук затова. Ако си тръгнем, без да сме се поклонили, след като не проведохме и Празника на Лятото, Богинята ще ни се разсърди.

— Богинята и без това ни е сърдита. Отдавна го знаем. Изпратила е Други покрай брега, за да ни попречат да се поклоним пред Светилището. Добре, значи няма да се поклоним. Нямаме и много храна, а зимата вече настъпва.

— Отдавна трябваше да си признаеш тези неща, Сребърен Облак.

— Да, трябваше, но днес поне си признавам. Когато свършим с този разговор, ще дам заповед да се вдигне лагерът. Ти ще извършиш обредите преди тръгване и поемаме. Ясно?

Известно време Главната жрица не свали очи от него. Накрая каза:

— Ясно. Само че след това вече не можеш да бъдеш вожд, Сребърен Облак.

— Знам. Палачите ще се съберат и ще направят това, което е необходимо. Ще остана тук като жертвоприношение на Богинята. Някой друг вожд ще изведе Племето нагоре по хълма и на изток и ще намери подслон.

— Така — рече Главната жрица. Думите му като че въобще не я безпокояха. — И кой ще стане вожд след теб? Огненото око? Разцепения хълм??

— Който иска — отвърна Сребърния Облак.

— Ами ако повече мъже искат да станат вожд?

Той сви рамене:

— Да го решат в двубой.

— Това е грешно. Ти трябва да избереш.

— Не — отказа той. — Мъдростта ми свърши. Времето ми изтече. Върви да се приготвиш за ритуала, Главна жрице. Аз привърших разговора си с теб.

Сребърния Облак се отдалечи. Тя викна след него, но той не й обърна внимание. Запрати една снежна топка подире му. Тя се разби в рамото му и снегът се плъзна по гърба му, но той не спря. Вече нямаше желание да говори с никого. Бе последният ден от живота му и искаше просто да остане на спокойствие, на тишина, да прекара в мир последните часове, преди палачите да дойдат за него с тоягата от слонова кост. Утре кракът нямаше повече да го боли и някой друг щеше да е поел товара на властта.

Стоеше сам, загледан в Светилището, пред което народът му така и не успя да се поклони.

Долу покрай реката няколко Други се бяха размърдали. Воини. Въоръжени. Какво смятаха да правят? Младата Антилопа беше на пост близо до Светилището и неспокойно крачеше нагоре-надолу. Ще нападнат. Ето какво. Ще вземат Светилището със сила.

Ама и аз имам един късмет — помисли Сребърния Облак. — Стоим тук и бездействаме седмици наред. Ние се страхуваме от тях, те се страхуват от нас. Никой не иска да рискува да воюва за Светилището. И точно когато решавам да се оттеглим, те тръгват да се бият за него, а ние не можем да се разберем с тях и ще трябва да им отвърнем; така много от нас ще умрат за нищо. Само да почакат до утре, Светилището бездруго ще е тяхно, защото ние ще сме си отишли.

— Огнено Око — извика той. — Вълчо Дърво.

Мъжете дотичаха при него. Сребърния Облак посочи надолу към храма.

— Война ли ще има? — попита Вълчото Дърво.

— Само Богинята може да каже, момче, но вие по-добре се пригответе. За всеки случай. Кажете и на останалите. Кажете на всички. И на старците.

Сребърния Облак вдигна копие:

— Ако нападнат, ще се бия редом с вас.

Огненото Око го изгледа недоверчиво:

— Ти ли, Сребърен Облак?

— Защо не? Да не мислиш, че съм забравил как се воюва?

По-добре да умра в битка, отколкото от тоягата от слонова кост на палачите, рече си той, макар да предпочиташе да няма бой и Племето мирно и тихо да си тръгне оттук.

Огненото Око и Вълчото Дърво отидоха да вдигат тревога.

Внезапно Мъдрата изникна изневиделица. Като че я бе ужилило нещо. Както правеше често напоследък, и тази сутрин бе тръгнала да се разхожда нагоре по хълма, по пътеката, която водеше на изток. Тази жена! С всеки изминал ден се държеше все по странно.

— Сребърен Облак! Сребърен Облак! Гледай!

Той се обърна към нея:

— Какво да гледам?

— На хълма! Светлината! — Тя рязко се завъртя и посочи назад. — Виждаш ли я?

— Какво? Къде?

Той присви очи и се взря нагоре.

— На пътеката — каза Мъдрата. — Оттам минахме. Виждаш ли светлината?

— Не… Да! Да.

Сребърния Облак почувства странна студена тръпка. Досега само веднъж бе зървал подобна светлина. Блясък — въздухът горе искреше и изпускаше ослепителни светкавици в червено и зелено. Блестящи цветни кръгове и вихрушки танцуваха лудешки във форма на венец. В центъра имаше топка пронизваща бяла светлина, толкова ярка, че едва успя да задържи поглед в нея.