— Добър вечер, мистър Манхайм. Как сте?

— Добре, мис Фелоус, добре. Доктор Хоскинс ме уведоми, че Тими най-накрая е получил така необходимото му другарче.

— Точно така. Всъщност идва синът на доктор Хоскинс.

— Да, знам. Всички смятаме, че наистина е прекрасно от негова страна. И как вървят нещата според вас?

Мис Фелоус се поколеба.

— Всъщност доста добре.

— Момчетата разбират ли се?

— Естествено. Е, поцупиха се в началото, но това е нормално. Беше по-скоро от страна на Джери. Тими се привърза доста бързо, макар че никога по-рано не е виждал дете от нашата раса.

— Но когато се изправи пред неандерталчето, Джери не реагира особено добре?

— Не съм сигурна, че това се случи, защото Тими е неандерталче, мистър Манхайм. Джери просто не беше особено приветлив. Бих го нарекла откровена реакция на едно дете към друго, без каквито и да е антропологични основания. Побутването доведе до сблъсък — може да се случи на всеки две деца. Но нещата се промениха. Вече са много миролюбиви.

— Радвам се да чуя това — каза Манхайм. — Как се развива Тими?

— Много добре.

Той замълча. Мис Фелоус се надяваше, че не се опитва да й каже, че е измолил разрешение за ново посещение в кукленската къща, за да провери как върви приятелството на Тими. Детето нямаше нужда от повече посетители. Освен това мис Фелоус се страхуваше от появата на чужд човек, още повече от типа на Манхайм, докато момчетата са заедно. Съществуваше голяма вероятност присъствието му да предизвика обезпокоителна промяна в неукрепналите им отношения, които, макар и наистина миролюбиви, бяха потенциално непредвидими.

Но Манхайм като че ли нямаше намерение да идва. След миг продължи.

— Мис Фелоус, само искам да ви кажа колко се радваме всички, че за Тими се грижи способна сестра като вас.

— Много мило от ваша страна.

— След ужасното си преживяване момчето се адаптира прекрасно, поне засега. И заслугата за това е преди всичко ваша.

Какво ли имаше предвид под „засега“?

— Според нас, разбира се, би било много по-добре Тими да бъде оставен в естествената си среда, сред своя народ — продължи Манхайм, — но понеже е лишен от тази възможност, хубаво е, че за него се грижи такава предана и всеотдайна жена; че му давате толкова любов и внимание, откакто е пристигнал в нашата ера. Направихте чудеса за него. Не мога да намеря друга дума.

— Много мило от ваша страна — отново каза мис Фелоус, този път по-вяло. Никога не се бе интересувала от похвали, а Манхайм не ги пестеше.

— И доктор Левие смята така.

— Аха, да — кимна мис Фелоус и добави студено и стегнато: — Радвам се да го чуя.

— Бих искал да ви дам телефонния си номер.

Защо ли?

— Винаги мога да се свържа с вас чрез доктор Хоскинс. — рече мис Фелоус.

— Да, разбира се, но може и да ви се наложи да говорите направо с мен.

Но защо беше всичко това?

— Ами ако…

— Знам, че ние с вас сме противници в това начинание, мис Фелоус. Но и двамата вземаме присърце преди всичко доброто на Тими. Без значение какво е отношението ни към методите за отглеждане на деца, политика или каквото и да е, и двамата сме загрижени за Тими. Дълбоко загрижени. И затова, ако трябва да ми съобщите нещо за състоянието му, ако настъпят промени в плановете на СТАСИС ТЕХНОЛОДЖИС, които биха се отразили неблагоприятно върху живота на Тими…

Аха, значи да шпионирам във ваша полза!

— Уверена съм, че всичко ще бъде наред, мистър Манхайм.

— Разбира се, разбира се. И все пак…

Той й даде телефона си, а тя го записа, без да знае защо.

За всеки случай, но в случай на какво? — запита се.

— Джери ще идва ли днес, мис Фелоус? — попита Тими.

— Утре.

Момченцето явно се разочарова. Кръглото му личице се сбръчка, а изпъкналите вежди мрачно се сключиха.

— А защо няма да дойде днес?

— Днес не е ред да идва тук. Днес ходи на друго място.

— Какво място?

— Ами, едно място — тя нарочно не му обясняваше. Как би могла да му опише детската градина? Как щеше да се почувства Тими, като разбере, че други деца, много други деца се събират и играят заедно, смеят се и се гонят в двора; шарят по листовете с лепкави боички за пръсти… — Джери ще дойде утре.

— Искам да идва всеки ден.

— И аз искам — каза мис Фелоус. Но искам ли наистина?

Проблемът не беше в това, че Тими има другарче, а че с течение на времето другарчето ставаше прекалено самоуверено и агресивно. Джери напълно бе преодолял първоначалната си плахост и бе започнал да се налага в повечето случаи. Поначало той беше по-едър, а сега като че ли растеше още по-бързо. Разликата в ръста им вече беше близо пет сантиметра, освен това Джери беше по-тежък, по-сръчен, по-силен и на всичко отгоре, а мис Фелоус се безпокоеше от този факт, вероятно и по-интелигентен. Джери, изглежда, по-бързо схващаше устройството на новите играчки и по-лесно им измисляше нови интересни приложения. Когато им даваше боички и пастели или пластелин, Джери веднага си измисляше нови модели и форми, а Тими просто правеше цапаници. Май въобще нямаше художествени наклонности, дори и тези, които могат да се очакват от всяко средноинтелигентно дете на негова възраст.

Нормално е — успокояваше се тя. — Джери всеки ден ходи на детска градина и там се е научил какво да прави с боите и пластелина.

Да, но и Тими отдавна имаше боички и пластелин, много отпреди да дойде Джери, а досега не бе придобил никакви умения. Отначало мис Фелоус не се притесняваше от това. Дотогава не бе сравнявала Тими с други деца и си обясняваше всичко с пропуснатото през първите му години.

Сега си припомни прочетеното в книгите на доктор Макинтайър. Не бяха открити никакви следи от неандерталско изкуство: никакви скални рисунки, никакви фигурки, никакви шарки, издялани по стените.

Ами ако наистина са били по-низша раса и са измрели с нашата поява?

Мис Фелоус не искаше да мисли за това.

И все пак, ето го Джери, пристигаше важно-важно два пъти в седмицата, и заявяваше важно: „Да играем с кубчетата“, „Да рисуваме“, „Да гледаме филмчета“, и Тими се съгласяваше. Никога не казваше какво предпочита, а безволево се подчиняваше на желанията на Джери. Джери командваше Тими. Мис Фелоус се примиряваше с това положение само защото въпреки трудностите, Тими с нетърпение и все по-голямо удоволствие очакваше редовните посещения на другарчето си.

Той има единствено Джери, тъжно мислеше тя.

А веднъж, докато наблюдаваше как играят, си рече:

Децата на Хоскинс. Едното от жена му, другото от СТАСИС.

За бога! — засрамена притисна слепоочията си с юмруци. — Та аз ревнувам!

— Мис Фелоус, кога ще ходя на училище?

Внезапният въпрос я зашлеви като силен шамар. Вгледа се в нетърпеливите очи, вперени в нейните и нежно прекара ръка през гъстата коса, като несъзнателно разровичка грубите възли и се опита да ги заглади. Тими беше вечно разчорлен. Мис Фелоус го подстригваше сама, докато той непрестанно мърдаше. Не й харесваше идеята при момченцето да идва бръснар, а освен това нескопосаната прическа, която му правеше, прикриваше полегатото чело и изпъкналия тил.

Мис Фелоус предпазливо попита:

— Откъде знаеш за училището, Тими?

— Джери ходи на училище.

Разбира се! Кой друг, освен Джери може да му каже?

— Джери ходи на дет-ска гра-ди-на — Тими произнесе дългото словосъчетание бавно, с изключително старание. — И не ходи само там. Майка му го води в магазина, на кино, в зоопарка, на много места навън. Аз кога ще изляза, мис Фелоус?

Сърцето леко я прободе.

Знаеше, че е неизбежно Джери да заговори за външния свят. Те общуваха лесно и свободно, разбираха се като всеки две малки момченца. Естествено бе Джери, вестоносецът на външния свят, да иска да разкаже на Тими за него. Нямаше друг начин.