— Сигурно е така — стори й се, че е безразличен и че с нетърпение очаква да си тръгне. Направи й впечатление, че не е казал и дума на сина си, откакто го бе довела.

По цялото му бюро бяха разпилени листове хартия, разпечатки, парчета видеолента и куп дискети.

— Нов експеримент ли подготвяте? — осмели се да попита мис Фелоус.

— Всъщност да. Или по-точно незначително подобрение на старо постижение. Скъсявам обхвата на времевата сонда. На път сме да осъществим интертемпорално детектиране със съвсем близък обхват.

— Интертемп…

— Скъсяваме обхвата на сондата. Вече сме в границите на последните десет хиляди години и както изглежда, можем да постигнем неколкократно количествено подобрение при следващото проникване.

Съзнанието на мис Фелоус бе изцяло заето от срещата на Тими и Джери и затова го изгледа с недоумение. Хоскинс небрежно продължи:

— Искам да кажа, че се надяваме да ни се удаде възможност да достигнем съвсем близо във времето, на около хиляда години, дори по-близо, мис Фелоус. И това не е всичко. Преодоляваме и ограниченията за теглото. Досегашното ограничение за четиридесет килограма скоро ще остане в миналото. Смятаме, че вече можем да се справим с осемдесет, дори сто килограма.

— Радвам се за вас, доктор Хоскинс.

В гласа на мис Фелоус нямаше и следа от топлота, но Хоскинс като че ли не забеляза това.

— Благодаря, мис Фелоус.

Хоскинс погледна сина си, сякаш го виждаше за първи път и небрежно го обгърна с ръка.

— Значи ще трябва да доведем Джери след няколко дни и да видим дали нещата между момчетата ще тръгнат по-добре. Какво ще кажете, мис Фелоус?

— Да, да. Разбира се.

— Има ли още нещо?

Всъщност имаше. Искаше да му каже колко му е благодарна, задето въобще бе позволил Джери да дойде при Тими. Нищо, че не се получи съвсем. Знаеше, че първоначалното напрежение ще изчезне, че страхът и неувереността ще се стопят и момчетата постепенно ще се сприятелят. Макар и сдържано, желанието на Тими да раздели кубчетата я караше да вярва в това. А Тими повече от всичко имаше нужда от приятел. С течение на времето присъствието на Джери щеше да окаже чудотворно въздействие върху него. Щеше да го сближи с негов връстник, да му помогне да се превърне в момчето, което трябваше да бъде. Да, Тими най-после щеше да стане Тими. Това не можеше да се случи, ако продължаваше да живее сам, въпреки обичта, с която го даряваше. Мис Фелоус бе най-искрено благодарна на Хоскинс, задето е довел Джери. Благодарна до сълзи.

Само че някак не можеше да му го признае. Чудеше се как да му благодари, ала официалното му държание, студенината, прекалената му заетост с разпечатките и дискетите й действаха като леден душ. Може би още си спомня как бяха обядвали заедно, как му каза, че е баща на Тими във всяко отношение, освен в биологично и че постъпва жестоко, като го лишава от приятел, че му дължи другарче. И ето сега бе довел собствения си син. Вероятно по този начин в крайна сметка бе направил опит да докаже, че е донякъде баща на Тими, и същевременно не му е баща. И двете. Като прибавим и забравените лоши чувства. Каза само:

— Много се радвам, че позволихте синът ви да дойде тук. Благодаря ви. Много ви благодаря, доктор Хоскинс.

Той отвърна само:

— Няма защо, мис Фелоус. Няма защо.

Джери започна да идва редовно. Дойде след три дни, после след четири. Второто посещение продължи колкото първото, третото бе удължено на два часа и така остана за по-нататък. Втренчените погледи и блъскането от първата среща не се повториха.

Когато повторно въведоха Джери в сферата, този път без родителите му, децата се измериха едно друго с очи и аха-аха да се разплачат, но мис Фелоус бързо каза:

— Джери пак е дошъл да си поиграете, Тими.

Тими кимна в знак, че разбира. Нямаше и следа от враждебност. Започваше да приема Джери като част от живота в СТАСИС, както приемаше посещенията на антрополозите и изследванията, които му правеше доктор Джейкъбс.

— Кажи „здравей“, Тими.

— Здравей.

— Джери?

— Здравей, Тими.

— А сега кажи „Здравей, Джери“. Хайде, Тими.

Мълчание, после:

— Здравей, Джери.

— Здравей, Тими.

— Здравей, Джери.

— Здравей, Тими.

— Здравей, Джери.

Не спираха. За тях това беше игра. И двамата се смееха. Мис Фелоус почувства как се успокоява. Деца, които се забавляват от една и съща глупост, не биха се сбили в момента, в който им обърне гръб. Деца, които взаимно се разсмиват, нямаше да се намразят.

— Здравей, Тими.

— Здравей, Джери.

— Здравей…

И още нещо. Джери, изглежда, без проблем разбираше какво казва Тими. Не че „Здравей, Джери“ бе кой знае какво сложно словосъчетание, но много от възрастните посетители на момчето бяха абсолютно неспособни да разберат дори и една сричка от думите на Тими. Джери обаче не бе ограничен от предубежденията на възрастните за правилен изговор. Заваленото произношение на Тими не представляваше никаква загадка за Джери.

— Искате ли пак да играете с кубчетата? — попита мис Фелоус.

И двамата въодушевено закимаха.

Тя ги донесе от другата стая и ги изтърси на пода.

Момченцата отново бързо-бързо си ги разделиха на две почти еднакви купчини и всяко незабавно се зае със своята, но този път без да се оттеглят в противоположните ъгли на стаята. Занимаваха се мълчаливо, седнали един до друг, без да си обръщат кой знае какво внимание, но и без да се притесняват от близостта си.

Чудесно. Прекрасно.

Не бе толкова прекрасно обаче, че кубчетата не бяха разпределени съвсем поравно, както беше й се сторило на пръв поглед. Джери бе успял да прибере значително повече от половината, по-скоро две трети. Сега отново издигаше пирамидата, но този път значително по-лесно, защото имаше по-големи запаси от строителен материал.

Тими, от своя страна, се мъчеше с някаква Х-образна фигура, но той пък нямаше достатъчно кубчета и нищо не се получаваше. Мис Фелоус видя как хвърля тъжни погледи към купа на Джери и се подготви да се намеси в случай, че се сборичкат, но Тими не посегна към кубчетата на Джери, задоволи се само да ги съзерцава.

Какво беше това? Похвална въздържаност? Учтивост, проявена от добре възпитаното дете към гостенчето?

Или в нежеланието на Тими да си вземе от кубчетата на Джери имаше нещо по-тревожно? Във всеки случай Тими не беше добре възпитан. Мис Фелоус не хранеше подобни илюзии. Тя бе вложила цялото си умение и старание да го научи да се държи вежливо и почтително, но въпреки всичко бе глупаво да си въобразява, че Тими е образец на отлично държание. Той бе дете на примитивно общество, общество, където доброто поведение в сегашния смисъл на думата вероятно не е било известно. Изтръгнат от племето си, трябваше да живее изолиран в СТАСИС-сферата, където не разполагаше с големи възможности да придобие възпитанието на обикновените деца на тази възраст. Освен това обикновените деца на неговата възраст въобще не бяха вежливи.

Вероятно Тими не се пресягаше към кубчетата пред Джери, към кубчетата, които си бяха негови и от които в края на краищата имаше нужда, не защото бе много мило момченце, а просто защото се боеше от Джери. За разлика от всяко друго дете на негово място той се страхуваше да си вземе кубчетата.

Нима един-единствен удар го бе изплашил чак толкова?

Или имаше нещо друго — нещо по-дълбоко, по-тъмно, нещо скрито в далечното минало на човешката история.

Рано една вечер, след като Тими си беше легнал, телефонът иззвъня. От централата съобщиха:

— Мис Фелоус, търси ви Брус Манхайм.

Тя учудено вдигна вежди. Манхайм да търси нея? Никой не я търсеше тук. Никога. Сама бе предпочела да живее изолирана от външния свят, за да не я безпокоят журналисти, разни любопитни, откачени фанатици и хора от рода на Манхайм. И ето че сега й се обаждаше. Как бе успял да се добере до нея зад гърба на Хоскинс? Или й се обаждаше с негово разрешение?