Знаеше, че е прекалено сурова. Тими беше уплашил Джери и той се бе защитил по единствения познат за него начин. Нищо необичайно не се беше случило. Не можеха да очакват нещо много различно като начало.

— Хм, хм — промърмори Хоскинс.

Анет Хоскинс се обади:

— Знаех, че няма да се получи. Те просто инстинктивно не се харесват.

— Не е инстинктивно — отсече мис Фелоус.

— Не — подкрепи я Хоскинс. — Въобще не е инстинктивно. Поне не е по-инстинктивно, отколкото когато кои да е две деца не се харесват от пръв поглед. Пусни Джери на земята и го остави да свикне.

— Ами ако това пещерно дете си върне на Джери?

— Би било съвсем нормално — отговори Хоскинс. — Джери може да се оправя сам, а ако не може, време е да се научи. Просто трябва да го оставим да свикне.

Анет Хоскинс още не беше уверена.

— Всъщност — продължи съпругът й — смятам, че е най-разумно да тръгваме. Мис Фелоус знае как да се справи, ако възникнат проблеми. След около час ще доведе Джери в кабинета ми и аз ще го изпратя вкъщи.

Беше дълъг час. Тими се свря в другия край на стаята и очите му замятаха гневни искри към Джери, сякаш искаше да го заличи от лицето на земята със силата на погледа си. Явно, за разлика от друг път, когато бе обезпокоен, бе решил да не търси убежище в спалнята, защото вероятно смяташе за неразумно да изоставя предната част от владението си на разположение на врага.

От своя страна, Джери плахо се сви в противоположния ъгъл на стаята и се разплака за майка си. Изглеждаше толкова нещастен, че с риск да разстрои Тими още повече, мис Фелоус отиде при него и се зае да го успокоява, че майка му е наблизо и въобще не го е изоставила, и че съвсем скоро отново ще я види.

— Сега искам! — отвърна Джери.

Сигурно си мислиш, че са те зарязали тук завинаги, малкото ми, а? Ти и Тими, заключени само двамата. И никак не се радваш. Няма да се радваш, разбира се. И на Тими сигурно не му е много приятно.

— Искам вкъщи! — пищеше Джери. — Веднага!

— Скоро, скоро, Джери — успокояваше го тя. — Скоро ще си вървиш.

Той я заудря с юмруци.

— Не! — мис Фелоус го хвана за колана и го задържа на разстояние, докато той продължи да размахва ръце безуспешно. — Не, Джери. Не бива да се биеш. Искаш ли близалка?

— Не, не. Не искам.

Мис Фелоус се разсмя.

— Ами, ами. Не мърдай оттук. Отивам да ти донеса.

Тя отиде до тайното скривалище. Отдавна знаеше, че няма друг начин да опази бонбоните от Тими и затова ги държеше заключени. Измъкна една огромна зелена топка, толкова огромна, че трудно щеше да влезе в устата на момченцето. Джери ококори очи и незабавно спря да плаче.

— Така си и знаех — усмихна се мис Фелоус. Тя му подаде близалката, а той без никакво затруднение я натика в устата си.

Тими глухо изръмжа зад гърба й.

— Знам, Тими, и ти искаш. Не съм те забравила.

Тя извади още една близалка, този път оранжева, и му я връчи. Тими се нахвърли върху нея с цялата ярост, присъща на пленено животинче, и я издърпа от ръката й.

Мис Фелоус тревожно го погледна. Не беше очаквала посещението да протече гладко, но връщането на Тими към старите дивашки маниери я обезпокои.

Дивашки? Не. Прекалено строго осъждам поведението на Тими. Нали не той, а Джери посегна пръв — напомни си мис Фелоус. — В края на краищата Тими дойде и най-вежливо и възпитано се представи, а Джери го блъсна. Нищо чудно Тими да е решил, че животинските гримаси и ръмженето са правилният отговор на подобно държание.

Децата продължиха да се взират едно в друго от двата ъгъла, напъхали близалките в уста.

Мис Фелоус разбра, че днес никой няма да се забавлява истински, но такова нещо не й се случваше за първи път. Много кресливи битки между разярени дечица беше наблюдавала и неведнъж бе ставала свидетел как малко по малко се стига до примирия, които постепенно прерастват в приятелства. Само търпение беше нужно. В работата с децата почти винаги беше така. Проблеми от този род се разрешаваха сами с течение на времето.

— Какво ще кажете за кубчетата? Тими, искаш ли да поиграете с кубчетата?

Тими я погледна някак мрачно и тъжно, почти отчаяно.

— Добре — каза тя. Отиде в другата стая и изнесе кубчетата. Бяха красиви гладки блокчета, които леко прилепваха едно към друго, а когато се съединяха два подобни цвята, се чуваха тихи мелодични звънчета. Мис Фелоус ги постави в средата на пода.

— Тими, нали може Джери да си поиграе с твоите кубчета?

Тими изръмжа.

— Значи позволяваш? — каза тя. — Добро момче. Знаех си аз, че ще се съгласиш. Хайде, Джери, ела. Тими ти дава да поиграеш с кубчетата.

Джери боязливо пристъпи напред. Тими вече се бе настанил на пода и измъкваше любимите си кубчета от купа. Джери предпазливо наблюдаваше от безопасно разстояние. Мис Фелоус застана зад него и лекичко, но настойчиво го побутна напред.

— Хайде, Джери, поиграй си с кубчетата. Нищо няма. Тими е съгласен.

Той се обърна назад и вдигна към нея поглед, изразяващ силно недоверие.

Внимателно вдигна едно кубче. Тими изръмжа по-високо, но мис Фелоус го изгледа предупредително и той не помръдна от мястото си. Джери взе още едно кубче, после още едно. Тими сграбчи две и ги сложи зад гърба си. Джери си хареса четвърто кубче.

За минути купчината бе разделена почти поравно. Тими отнесе своята половина в единия край на стаята, а Джери усърдно се зае с неговата в другия край, близо до вратата. Двете деца не си обръщаха никакво внимание. Все едно бяха на различни планети. Въобще не се забелязваха, не се поглеждаха, дори крадешком.

Поне играят с кубчетата от един комплект, рече си мис Фелоус. И това е начало.

Тя ги остави да се занимават. От време на време им хвърляше по един поглед да провери дали някой няма да се осмели да прекрачи невидимата стена, която бяха издигнали по средата на стаята, но уви — всеки се занимаваше в своята територия. Толкова упорито се стараеха да не си обръщат внимание, че сигурно чак се изморяваха от усилието. Тими бе съчетал всичките си кубчета по цвят и ги бе наредил в неравен квадрат с два липсващи ъгъла. Затова пък Джери след няколко безуспешни опита успя да оформи доста по-съвършен модел във вид на правилна пирамида.

Мис Фелоус бе обезкуражена от по-голямата сложност на фигурата на Джери. Още едно доказателство за умственото превъзходство на Homo sapiens sapiens? Може би. Но съществуваше малка вероятност Джери да има същите кубчета вкъщи и баща му, който беше физик, да го е научил как се строят малки спретнати пирамидки. А Тими, горкичкото, си нямаше баща и следователно му липсваха подобни възможности. Мис Фелоус не се бе опитвала да го запознае с изкуството да се редят кубчета. Никога не й бе идвало наум. Просто се радваше, че Тими сам инстинктивно разбра как се играе с тях. И сега, тъй като се чувстваше объркана от липсата на особени умствени способности у момченцето, й се искаше да мисли, че доктор Хоскинс е вложил доста усилия, за да поощри умението на Джери в подреждането на кубчета. Определено се надяваше да е така.

— Деца, искате ли малко мляко? — попита мис Фелоус. Часът отиваше към края си.

Искаха. Само че не станаха по-дружелюбни, след като им даде. Всеки се оттегли да пие в своя край на стаята. Мис Фелоус с неудовлетворение забеляза колко по-умело се справя Джери с чашата.

Стига вече — сгълча се тя. — Джери е имал повече време да научи всички тези неща, за разлика от Тими. Той не е бил захвърлен в този свят на четири годинки, без да има понятие как се справят съвременните хора.

Все пак не съумя да преодолее напълно унинието си, преди да тръгне с Джери към кабинета на Хоскинс.

— Е, как мина? — попита Хоскинс.

— Положихме началото — отговори мис Фелоус. — Само началото, но все отнякъде трябваше да започнем, нали?

— Имаше ли още бой?

— Не.

Тя му разказа за кубчетата, но пропусна да спомене явното превъзходство на Джери като архитект.

— Изтърпяха се, най-точно казано. Тими остана в единия ъгъл, Джери — в другия. Нужно им е време да се харесат.