— Така ли? — Гневът на Хоскинс като че ли мигновено се стопи. Погледна я и смутено се усмихна. — Да, може би сте права. Сигурно е така. Нямам понятие с кого спи Манхайм, ако въобще спи с някого, и не ме интересува. Нито пък Левие. Искам само да ни оставят на мира, за да си гледаме работата, мис Фелоус. Нали знаете? Знаете, че правя всичко, което е по силите ми, за да бъде Тими щастлив тук. Вече съм толкова уморен, толкова дяволски уморен…

Мис Фелоус несъзнателно се протегна и взе ръцете му в своите. Колко бяха студени! Подържа ги за миг, сякаш искаше да му предаде от своята сила и енергия.

— Кога за последен път бяхте в отпуск, доктор Хоскинс?

— В отпуск? — Той сухо се изсмя. — Какво значи тази дума?

— Може би това е причината…

— Не мога. Просто не мога. Ако отсъствам дори за секунда, мис Фелоус, всичко може да се случи. Десетки от рода на Адамовски ще се опитат да задигнат проби от СТАСИС. Ще започнат без разрешение да провеждат нови експерименти, да правят бог знае какво на бог знае каква цена. Ще започнат да купуват техника, която не можем да си позволим, за да поставят началото на изследвания, които нямаме възможност да разработим. Тук има много луди глави, а аз съм единственият, който може да ги удържа. Докато не приключим с този етап, просто не смея да изляза в отпуск.

— Поне един по-дълъг уикенд… Наистина имате нужда от малко почивка.

— Знам. Колко добре знам само. Благодаря ви за загрижеността, мис Фелоус. Благодаря ви за всичко. Този институт е същинска лудница, а вие сте една от малкото нормални, на които може да се разчита.

— Все пак ще опитате ли да си починете поне малко?

— Ще опитам.

— Още отсега — настоя тя. — Наближава шест часът. Съпругата ви ви очаква. И малкото ви момченце.

— Да — съгласи се Хоскинс. — По-добре да си тръгвам. Още веднъж ви благодаря за всичко, мис Фелоус. Благодаря ви.

През нощта се събуди. От стаята на Тими се чуваше хлипане.

Отдавна не го беше чувала да плаче. Бързо скочи от леглото и отиде при него. Имаше изграден от години навик да се буди незабавно, ако някое дете се нуждае от нея.

— Тими — извика тя и светна лампата.

Той седеше в креватчето с широко отворени очи. От гърдичките му се изтръгваха пронизителните зловещи звуци, характерни за плача му. Сякаш не я забелязваше. Продължи да хлипа, без да й обръща внимание.

— Тими, аз съм, мис Фелоус. — Седна до него и го прегърна през рамо. — Всичко е наред, Тими. Всичко е наред.

Малко по малко плачът утихна.

Детето извърна глава към нея. Сякаш я виждаше за първи път. Погледът му имаше странен стъклен блясък, а устните бяха някак особено опънати назад. Белегът на лицето му изпъкваше зловещо в полумрака. Той отдавна бе престанал да й прави впечатление, но сега лицето на Тими бе пребледняло, почти безкръвно и мълнията изглеждаше по-ярка отвсякога.

Още спи — реши мис Фелоус.

Зацъка. Неандерталски цъкания. Като че не говореше на нея, а на някакво невидимо същество зад гърба й.

Мис Фелоус го прегърна и лекичко го залюля. Шепнеше името му и тананикаше. Мъничкото телце беше сковано, сякаш под въздействието на заклинание. Цъкането не спираше, прекъсвано от време на време от грубото ръмжене, което й бе познато от първите седмици. Страшно бе да чуе, че отново се връща към праисторическата си същност.

— Шт, Тими, малкото ми момченце, успокой се, всичко е наред, няма нищо страшно. Искаш ли млекце, Тими?

Усети го как се отпуска. Пробуждаше се.

— Мис Фелоус — колебливо промълви той.

— Мляко? Искаш ли топло мляко, Тими?

— Мляко. Да. Искам мляко.

— Ела — каза тя и го взе на ръце.

Отнесе го в кухнята. Не й се струваше разумно да го оставя сам точно сега. Сложи го на столчето до хладилника, извади бутилка мляко и я пъхна за миг в печката.

— Какво ти е? — попита го, докато пиеше. — Нещо си сънувал? Страшен сън ли беше, Тими?

Той кимна, без да изпуска млякото. Мис Фелоус го изчака да свърши.

— Сън — каза той. Сън беше от новите му думи. — Лош, лош сън.

— Сънищата не са истински, Тими. — Дали я разбираше? — Не бива да се страхуваш от сънища.

— Лош… сън…

Лицето му бе тъжно. Трепереше, въпреки че в кукленската къща бе топло.

— Хайде, ела да си легнеш — пак го прегърна тя.

Зави го хубаво.

— Какво сънува, Тими? Можеш ли да ми разкажеш?

Отново зацъка. Продължително. На два пъти тихо и кратко изръмжа.

Може би се връщаше към старите си навици след среднощната уплаха. Или пък не му достигаха английски думи, за да опише съня си.

Изведнъж каза:

— На-вън.

Каза го толкова неясно, че тя не беше сигурна дали е чула правилно.

— „Навън“ — това ли казваш?

— На-вън — повтори той.

Да, сега беше сигурна.

— Извън сферата? — Мис Фелоус посочи стената. — Навън? Там ли?

Той кимна:

— На-вън.

— Сънува, че си навън?

Закима яростно:

— Аха.

— И какво видя там?

Цъкания.

— Не те разбирам.

Зацъка още по-настойчиво.

— Тими, не така. Трябва да говориш като мен. Не те разбирам. Когато сънува, че си навън, какво видя?

— Нищо. Празно — отговори той.

„Празно“, разбира се. Нищо чудно. Тими нямаше представа какво има там. През единственото прозорче на кукленската къща се виждаше само малко късче трева, ограда и табелка, която не значеше нищо за него.

— Голямо… Празно — каза той.

— Съвсем нищичко ли не видя?

Цъкания.

Може би насън се бе върнал в неандерталския свят, бе видял студ, снежни виелици, грамадни космати животни, които пристъпват тромаво, и хора, облечени в кожи, но не знаеше достатъчно английски думи, за да опише всичко, затова повтаряше безспир:

— Навън. Голямо. Празно.

— Страшно? — опита се да му подскаже мис Фелоус.

— Празно — каза той. — Тими сам.

Да, помисли тя. Тими сам. Горкичкото. Бедничкото.

Прегърна го. Бе отметнал завивката и тя отново го загърна. Даде му една от любимите играчки — безформено зелено животно с увиснали крака, което трябваше да представлява динозавър. Когато го видя за първи път, доктор Макинтайър се намръщи и й прочете една от кратките си лекции по палеонтология. Би било погрешно да се мисли, че праисторическият човек въобще е бил съвременник на динозаврите. Всички грешали. Всъщност Мезозойската ера приключила милиони години преди на сцената да се появи първият човекоподобен примат. Тогава мис Фелоус му отговори, че всичко това й е известно, но Тими не го знае и много обича динозавърчето.

Момчето гушна играчката. Мис Фелоус остана до леглото му, докато заспи.

— Няма вече лоши сънища — тихо прошепна тя. — Няма вече сънища за големи празни пространства навън, където Тими е съвсем самичък.

Легна си. Часовникът на тоалетката показваше пет без петнадесет. Утрото щеше да настъпи много скоро. Съмняваше се, че ще заспи. Ще лежи и напрегнато ще се ослушва за шум от стаята на Тими. Зората нямаше да закъснее.

Не позна. Скоро се унесе. Този път сънува тя.

Спеше. Не тук, в кукленската къща, а в малкия апартамент в другия край на града, където не бе ходила от месеци. Някой чукаше на вратата настоятелно и припряно. Стана, нахлузи халата и включи екрана. В коридора стоеше млад мъж с прилепнала червена коса и рижа брада.

Брус Манхайм!

— Едит — каза той. — Трябва да те видя. Усмихваше се.

Ръцете й трепереха, докато отключваше вратата. Изведнъж се изправи пред нея в тъмния, изпълнен със сенки коридор.

Беше забравила колко е висок, широкоплещест, силен и мъжествен.

— Едит! О, Едит, толкова време мина.

Внезапно се озова в прегръдките му. Там, в коридора, без да се интересува от втренчените погледи на съседите, които бяха застанали пред вратите на домовете си, сочеха ги и мърмореха. Той я вдигна на ръце, както тя бе вдигнала преди малко Тими и я отнесе в апартамента й. Не спираше да шепне името й…