Главната жрица постави ръце последователно на всеки от черепите и нежно плъзна пръсти по челата, полирани през годините от дланите на толкова жрици. Почувства как по ръцете, а след това по раменете й полазват тръпки, когато мощта на извечното бащино начало от черепите прониква по тялото й.
Погали лъсналите зъби, прокара пръсти по очните орбити…
Бащиното начало проправи пътя на Майчината мощ в душата й. Едното неотстъпно следваше другото. Не можеше да пробудиш едното, без да усетиш другото.
— Богиньо, благодарим ти — зашепна Главната жрица. — Благодарим ти за даровете на земята, за месото на животните. Благодарим ти най-вече за даровете на утробите ни.
Тя докосна за миг гърдите си, после корема и слабините, приведе се и заби нокти в твърдата замръзнала почва. Макар и студена днес, това бе гръдта на Майката и тя я помилва с любов. До нея другите две жрици сториха същото.
Тя затвори очи. Видя огромната дъга на гръдта на Майката да се простира далеч пред тях. Душата й се изпълни с присъствието на Богинята, с Майчината мощ.
— Благослови ни! — молеше Главната жрица. — Закриляй ни. Дари ни благодатната си любов.
Трансът й бе прекъснат от крясъци и смях някъде зад нея. Момчетата се забавляваха с грубите си игри. Наложи си да не им обръща внимание. Макар и непохватни, жестоки и глупави, те също бяха деца на Богинята.
Богинята бе създала жените да раждат деца и любов, а мъжете да ловуват, да намират храна, да водят война и на всеки бе определена роля, която другият нито можеше, нито смееше да изпълнява. Това бе значението на Празника на Лятото, събирането на мъжа и жената в служба на Богинята. И ако момчетата бяха лоши и непочтени, то Богинята ги бе създала такива. Нека се смеят. Нека тичат в кръг, нека се налагат с пръчки, когато се догонят. Просто трябваше да бъде така.
Дългият обряд свърши. Тя взе пръчка и разръчка въглените. Прибра свещените камъни и вдигна мечите черепи. Целуна ги един по един и ги затъкна в гънките на кожата.
Сребърния Облак стоеше далеч от нея, скръстил ръце на гърдите си, нетърпелив, сякаш едва бе дочакал да свърши. По-наблизо Главната жрица видя Мъдрата. Въртеше се в кръг начело на най-малките деца и ги учеше някаква песен.
— Колко жалко — рече си тя. — Тази ялова жена си въобразява, че е една от Майките. Богинята е много сурова с нея.
— Свършихте ли най-после? — извика Сребърния Облак. — Можем ли вече да тръгваме, Главна жрицо?
— Да, да тръгваме.
Мъдрата дойде при нея. По петите й се промъкна ято дечурлига — Сладкото цвете, Детето на Небесния Огън и още няколко.
— Може ли да кажа нещо, Главна жрицо? — попита Мъдрата.
— Сивия1 Облак иска да прибираме и да тръгваме.
— Съвсем за малко, а?
— Щом е за малко, може.
Колко досадна беше тази Мъдрата. Главната жрица никак не я обичаше. О, да, тя бе умна и изпълнена с тъмна сила, те не трябваше да забравят това, ала бе чепата и неразбрана. Животът й бе изпълнен с нещастия. Главната жрица я съжаляваше заради мъртвородените бебета, за смъртта на баща им и всичко останало, но все пак искаше Мъдрата да я остави на мира. Около й витаеше гневът на Богинята.
Мъдрата тихо попита:
— Вярно ли е това, което се говори? Щяло да има специално жертвоприношение, като стигнем МЯСТОТО КЪДЕТО СЕ СРЕЩАТ ТРИТЕ РЕКИ?
— Да, ще има жертвоприношение — потвърди Главната жрица. — Как може поклонение без жертвоприношение на Светото място?
— Специално жертвоприношение!
Малкото останало търпение на Главната жрица бързо се изпаряваше:
— Как така специално, Мъдрата? Как така специално? Няма време за недомлъвки.
— Дете — отвърна Мъдрата.
Шепа сняг да бе хвърлила Мъдрата в лицето й, нямаше да я изненада повече.
— Какво? Кой говори такива неща?
— Мъжете приказват. На МЯСТОТО КЪДЕТО СЕ СРЕЩАТ ТРИТЕ РЕКИ ще предложим на Богинята дете, а тя в замяна ще държи Другите на разстояние. Сребърния Облак вече е решил. Сигурно преди това е говорил с теб. Вярно ли е, Главна жрицо?
Сърцето й лудо заби, в ушите й сякаш отекна гръмотевичен тътен. Почувства се слаба и замаяна, с огромно усилие се задържа на краката си, но не отклони поглед от очите на Мъдрата. Пое дълбоко въздух, напълни дробовете си, пак, и пак, и пак, докато накрая си възвърна някакво подобие на самообладание.
— Да, никога досега Другите не са били толкова опасни.
— Жертвоприношенията на деца няма да ни опазят от Другите.
— Говори се, че вие със Сребърния Облак сте решили обратното.
— Който казва така, лъже — разпалено се сопна Главната жрица. — Аз не знам нищо такова. Нищо. Това са глупости, Мъдрата. Няма да стане. Няма да го допусна. Обещавам ти. Няма да има жертвоприношения на деца. Можеш да си напълно сигурна в това.
— Закълни се. Закълни се в Богинята! Не! — Мъдрата се присегна и хвана детето на Небесния Огън с една ръка и Сладкото Цвете с другата. — Закълни се в душите на това малко момченце и това малко момиченце.
— Думата ми ти стига.
— И няма да се закълнеш?
— Думата ми е достатъчна — отвърна Главната жрица. — Не. Не съм длъжна да се кълна пред теб нито в Богинята, нито в дребното телце на Сладкото Цвете, нито в каквото и да било. Ние сме цивилизован народ, Мъдрата. Не убиваме деца. Какво още искаш?
Мъдрата я изгледа с недоверие, но отстъпи и си тръгна. Главната жрица остана сама и се замисли.
— Да принесат в жертва дете? Сериозно ли го мислят? Нима се надяват, че това ще послужи за нещо?
Би ли допуснала Богинята подобно нещо? Да отнемеш мъничък живот, да върнеш на Богинята това, което ти е дала — това ли е начинът да я убедиш, че трябва да помогне на Племето в момент на изпитание?
Не. Не. Не. Не. Колкото и да се опитваше, не виждаше никакъв смисъл.
Къде беше Сребърния Облак! А, ето го там — разглежда купчината нови върхове за стрели на Ездача на Мамути. Главната жрица отиде до него и го дръпна настрани.
— Искам да ми кажеш нещо — тихо рече тя. — Кажи ми истината. Наистина ли смяташ да принасяш дете в жертва, когато стигнем МЯСТОТО КЪДЕТО СЕ СРЕЩАТ ТРИТЕ РЕКИ?
— Да не си се побъркала, Главна жрицо?
— Мъдрата каза, че някои от мъжете говорят за това, че ти вече си взел решение, и аз съм съгласна.
— А ти съгласна ли си? — попита Сребърния Облак.
— Разбира се, че не съм.
— Е, и останалите приказки са толкова верни. Да принасяш в жертва дете?! Главна жрицо, да не би да си повярвала, че въобще мога да…
— Не бях сигурна.
— Как може да говориш така?
— Но нали отложи Празника на Лятото?
— Какво става с теб, Главна жрицо? Не правиш ли разлика между отлагането на някакъв празник и убийството на дете?
— Според някои едното е не по-малко от другото.
— Е, всички, които казват подобни неща, са луди — сопна се Сребърния Облак. — Нямам такива намерения. Можеш да кажеш на Мъдрата, и аз… — той замълча. Лицето му придоби странно изражение. — Да не мислите, че това може да ни помогне? Да не би да предполагаш…
— Не — отсече Главната жрица. — Не, не разбира се. Сега май ти си загуби ума. Не ставай смешен. Нищо не предполагам. Дойдох само да разбера дали в приказките, които се разнасят, има нещо вярно.
— Вече знаеш. Няма нищо подобно.
Ала в очите му остана странен блясък. Яростта му се беше постопила и той се бе замислил. Главната жрица не знаеше как да тълкува тази вглъбеност. За какво ли мислеше?
В името на Богинята! Дали изведнъж не му щукна да принесе дете в жертва! Дали току-що не му подсказах тази чудовищна идея? Не — реши тя. — Не. Не е възможно. Тя добре познаваше Сребърния Облак. Беше корав, непоколебим, можеше да бъде жесток, ала това — не. Не и дете.
— Искам хубаво да ме чуеш. — Главната жрица се надяваше, че ще бъде убедителна. — Според някои хора от Племето няма да е зле да предложим дете на Богинята. И струва ми се, могат да успеят да те убедят в това, докато стигнем МЯСТОТО КЪДЕТО СЕ СРЕЩАТ ТРИТЕ РЕКИ. Но аз няма да позволя. Ще стоваря най-тежкото проклятие на Богинята на главата на тоя, който предлага подобно нещо. Да, Най-страшното проклятие — проклятието на Мечката. Без колебание ще го лиша и от най-нищожната милост на Богинята. Ще…
