Нощем хората се гушеха из процепи и пролуки под небето, озарено от мразовитата светлина на бялата луна. Нямаше пещери, където да се приютят. Някои от тях — по-изобретателните, струпваха заслони от клони и съчки, ала повечето бяха изтощени до крайност от целодневния преход и търсенето на храна и въобще не правеха усилия.

Денят на Празника на Лятото беше дошъл и отминал и за първи път, откакто се помнеха, той не се състоя. Това никак не се харесваше на Главната жрица.

— Със студените месеци ще настъпи глад — мрачно каза тя на Пазителката на Миналото. — Не е на добро да се пропусне Празника на Лятото. Кога друг път не сме спазвали традицията на този ден, както подобава?

— Ние не пренебрегваме Празника на Лятото — отвърна Пазителката на Миналото. — Просто го отлагаме, докато Богинята ни посочи правия път.

Главната жрица плюна:

— Богинята ще ни посочва правия път! Какво си въобразява Сребърния Облак? Аз съм тази, чрез която получавате съвета на Богинята. И не е нужно да отивам до МЯСТОТО КЪДЕТО СЕ СРЕЩАТ ТРИТЕ РЕКИ, за да го прозра.

— Но Сребърния Облак трябва да отиде — каза Пазителката на Миналото.

— Само защото е страхливец. Уплашил се е от Другите. Разбра, че са пред нас, и иска да избяга от тях.

— И пред нас, и зад нас. Не можем повече да се крием. Заобикалят ни отвсякъде, а ние сме много малко и не е по силите ни да се бием. Какво да сторим? Богинята трябва да ни каже как да се справим с тях.

— Да — мрачно се съгласи Главната жрица. — Май имаш право.

— Така че, ако ти в името на Богинята не можеш да ни научиш как да постъпим…

— Достатъчно, Пазителко на Миналото. Разбирам какво искаш да кажеш.

— Добре тогава. Гледай да не забравиш.

Главната жрица сърдито изсумтя и отиде до огъня. Изправи се, притиснала с ръце страните си. Вече и не искаше да си спомня откога все се дърлеха с Пазителката на Миналото. Времето си течеше, а те така и не можеха да се помирят. Пазителката на Миналото се мислеше за много важна, задето помни дълго, подпомагана от снопове Пръчки на Паметта и добре познава обичаите. Да, вярно, Пазителката на Миналото бе важна за племето — с неохота си призна Главната жрица, — но не е посветена. А аз съм посветена. Тя просто помни миналото, а аз говоря с Богинята; понякога и Богинята говори с мен.

Все пак, помисли си тя, Пазителката на Миналото има право.

Главната жрица разгърна кожената си наметка. Топлото розово сияние на огъня се надигна и обви жилавото набито тяло. Другите бяха голяма заплаха. Те се бяха появили изневиделица — високи, гъвкави, влудяващи, с плоски лица, и се разпростираха навсякъде — заграбваха най-хубавите пещери, най-богатите ловни полета, най-сладките извори. Какви истории бе чувала Главната жрица — да ти настръхнат косите. От време на време Племето срещаше някой самотен и той разказваше за сблъсъци между своите и Други, за кървави кланета и страшни поражения.

Другите разполагаха с много, при това по-надеждно оръжие. Бяха по-подвижни в битките. Говореше се, че са бързи като сенки, и когато нападат, сякаш изникват от всички страни. Досега Сребърния Облак бе успял да предпази Племето. Умело бе превел народа си дотук през широките открити равнини, като бе избягвал сблъсъци с опасните пришълци. Ала докога щеше да продължи това? Да, най-добре да се поклонят на Святото място и да чуят какво ще ги посъветва Богинята, реши Главната жрица.

Освен това Сребърния Облак бе много убедителен по въпроса за религиозната страна на празника. Празника на Лятото отбелязваше връхната точка на годината. Тогава слънцето грееше топло, а денят бе дълъг. Той бе възхвала на добрата Богиня — на милостта и великодушието й, благодарност отсега за благата, които ще им дари в останалите седмици на летния лов и сезона за събиране на плодове.

Редно ли бе да проведат Празника на Лятото — бе попитал той — в момент, когато Богинята е явно огорчена от тях?

Още повече, — мислеше Главната жрица — как може да се състои Празника на Лятото, след като Сребърния Облак твърдо отказва да го проведе. Обрядът трябваше да бъде извършен от мъж, при това от мъжа с най-голяма власт в Племето. Именно той трябваше да изиграе танца на благодарността пред Светилището на Богинята. Именно той трябваше да принесе в жертва бичето, да вземе в прегръдките си избраната девица и да я посвети в тайните на Великата Майка. Другите празници се ръководеха от Трите жрици, но беше невъзможно те да проведат Празника на Лятото. Това бе работа на вожда. Главната жрица не бе особено доволна, но Сребърния Облак бе решил.

Главната жрица загърби огъня. Време беше да подготви Светилището за утринните ритуали.

— Жрици на Богинята — извика тя, — хайде и двете на работа!

Навремето и трите имаха имена, ала сега всички ги наричаха „Жриците“. Когато встъпваш в служба на Богинята, трябва да се откажеш от името си. Богинята няма име, нямат имена и Нейните служителки.

Главната жрица все още си спомняше името на най-младата, тъй като бе нейна дъщеря и Главната жрица сама я бе нарекла Ярко Утринно Небе. Сега бе само Жрица. Не можеше обаче да си спомни как се казваше втората Жрица — или Тъжната Птица, или Бързата Лисица — не беше сигурна. Някога Тъжната Птица и Бързата Лисица много си приличаха. Едната умря, а другата стана Жрица. С времето Главната жрица започна да ги бърка. Що се отнася до собственото й рождено име, Главната жрица въобще не можеше да си го спомни. Бе го забравила преди много-много години и сега рядко мислеше за него. Беше Главната жрица и толкоз. Понякога, докато чакаше съня да я навести, усещаше, че пряко волята си се чуди какво ли е било името й. Май нещо като Слънчев лъч? Или Златни Криле? Или Блестяща Вода. Нещо, свързано с блясък, сигурна беше. Ала самото име винаги й се изплъзваше. Чувстваше вина, задето се опитва да си го спомни. Със сигурност знаеше — няма кого да попита. Беше грях Главната жрица да използва родното си име по каквато и да е причина. Всеки път, когато се замисляше за него, незабавно правеше знака за пречистване и молеше прошка.

Това бе четиридесетото й лято. В Племето само Пазителката на Миналото бе по-стара, и то само с пет-шест луни. Но Главната жрица бе силна и здрава, можеше да живее още десет години, може би петнадесет, а даже и двадесет, ако има късмет. Майка й бе доживяла дълбока старост, бе успяла да превали шейсетте; баба й — също. Дълголетието бе обичайно за семейството й.

— Тази сутрин ще извършим ли целия обряд? — попита най-младата жрица, докато подреждаха камъните и оформяха Светилището.

Главната жрица я погледна ядосано:

— Разбира се! Защо не?

— Защото Сребърния Облак иска да тръгнем веднага след утринното хранене. Казва, че днес трябва да изминем повече път, отколкото през предишните три дни.

— Сребърния Облак! Сребърния Облак! Сребърния Облак казва това, Сребърния Облак казва онова и ние подскачаме като жаби, накъдето ни заповяда. Той може да бърза, ала не и Богинята. Ще извършим целия обряд.

Тя запали огъня на Богинята. Втората жрица извади малката торбичка от вълча кожа, взе отвътре благоуханни билки и ги поръси в огъня. Оцветените пламъци лизнаха високо. Най-младата жрица донесе каменния съд с кръвта на убитото вчера животно и поля малко на жертвеника. Главната жрица извади трите свещени мечи черепа от косматата меча козина, в която ги съхраняваше. Бяха най-ценното притежание на Племето. Постави всеки от тях на плосък камък, за да ги предпази от допира със земята.

Черепите бяха преминали през ръцете на много поколения, дори и Пазителката на Миналото не можеше да каже колко. Преди години велики герои бяха надвили мечките в пряк двубой. Оттогава жриците си ги предаваха една на друга. Мечката бе Бащата на Племето, великата заплодяваща сила, която поражда живот във Великата Майка. Главната жрица трябваше да внимава черепите да не докоснат земята, защото тогава те щяха да оплодят Майката, а сезонът не беше подходящ за това. Децата, заченати сега, по средата на лятото, щяха да се родят през тъмните дни на късната зима, когато храната е най-малко. Най-добре е да бъдат заченати през есента, за да се появят на бял свят напролет.