Седмиците на временния му престой в двадесет и първи век се превръщаха в месеци и Тими се изразяваше все по-добре и по-точно. Още произнасяше думите провлачено, което доста разчувстваше мис Фелоус, но пък разбираше английски не по-зле от всяко дете на неговата възраст.

Понякога, когато беше развълнуван, започваше да цъка с език, а от време на време издаваше някое праисторическо ръмжене, но това се случваше все по-рядко. Изглежда, забравяше живота си отпреди да го доведат в съвременната епоха. Връщаше се към него само в съкровения свят на сънищата, а там мис Фелоус не можеше да проникне. Кой знае какви огромни мамути и мастодонти вилнееха из тях, какви мрачни и тайнствени сцени от праисторическите дни се бяха запечатали в съзнанието на малкото неандерталско момченце.

За нейна изненада мис Фелоус все още беше единственият човек, който можеше да твърди, че разбира Тими. Някои от хората, често заети в СТАСИС-сферата — помощниците й Мортесън, Елиът и Стратфорд; доктор Макинтайър и доктор Джейкъбс, изглежда, успяваха да разгадаят по някоя фраза, но това им струваше много усилия, а и те обикновено тълкуваха неправилно поне половината от това, което казваше Тими. Мис Фелоус беше озадачена. Наистина отначало детето се затрудняваше в правилното оформяне на думите, но с времето започна да говори доста гладко. Трябваше да признае обаче, че съумява да разбира Тими толкова добре само защото е денонощно с него. Съзнанието й моментално се справяше с разликата между това, което беше казал, и начинът, по който трябваше да бъдат произнесени думите. Все пак се отличаваше от съвременните деца, поне що се отнася до говорните способности. Разбираше много неща и бе започнал да съставя цели изречения, но езикът, устните, ларинксът и вероятно малката му хиоидна костица просто не бяха приспособени към особеностите на английския език на двадесет и първи век, което деформираше значително говора му.

Мис Фелоус го защитаваше:

— Някога да сте чували французин да говори английски? Или англичанин да говори френски? А ако искаме да произнесем нещо на руски, трябва да си изкривим челюстите. Във всяка езикова група още от рождение се развиват различни мускули на говорния апарат и за много хора е почти невъзможно да ги пренастроят. По тази причина съществуват и различни акценти. Е, Тими има ясно изразен неандерталски акцент, но постепенно и той ще изчезне.

Мис Фелоус съзнаваше, че дотогава ще разполага с огромна власт и влияние. Тя не само се грижеше за Тими, тя беше негова преводачка; проводникът, по който спомените му от праисторическия свят достигаха до антрополозите. Без нейното посредничество щеше да им е невъзможно да разберат отговорите, които той даваше на въпросите им. Те се нуждаеха от помощта й, за да реализират целите на проекта. И така, по неочакван за самата мис Фелоус начин, присъствието й се превръщаше в задължително условие за осъществяването на експеримента, чиято задача бе изследването на живота в далечното минало.

За жалост натрапниците почти винаги си тръгваха разочаровани от разкритията на момченцето. Не че Тими не искаше да помогне, просто бе прекарал само три-четири години в Каменната ера, и то първите три-четири години от живота си. Малко деца на неговата възраст от която и да е епоха са способни да опишат нравите в родното си общество.

В повечето случаи успяваше да разкаже за неща, които антрополозите вече подозираха и които вероятно самите те му внушаваха посредством въпросите си:

— Попитайте го колко голямо е било племето му.

— Не смятам, че знае какво значи „племе“.

— Колко хора е имало в групата, в която е живял?

Попита го. Бе започнала отскоро да го учи да брои. Той се обърка.

— Много — отвърна.

„Много“ за Тими би могло да означава всяко число, по-голямо от три. Оттам нататък всичко му изглеждаше еднакво.

— Колко? — пак попита тя.

Взе ръката му и посочи пръстчетата.

— Толкова?

— Повече.

— Колко повече?

Той се помъчи да си спомни. Затвори за миг очи, сякаш се взираше в друг свят, протегна ръце и бързо засвива пръсти един след друг.

— Числа ли има предвид, мис Фелоус?

— Може би. По всяка вероятност всяко движение означава „пет“.

— Преброих по три движения на всяка ръка. Значи в племето е имало тридесет души.

— Според мен са четиридесет.

— Тими, кажи ми пак колко души имаше в твоята група?

— Какво е това „група“, мис Фелоус?

— Хората около теб, приятелите, роднините. Колко бяха?

— Приятели, роднини?

Замисли се над тези думи, по всяка вероятност неясни и нереални за него. После пак се загледа в ръцете си и пръстчетата му бързо затрепкаха. Не беше ясно дали брои или иска да каже нещо съвсем различно. Бе невъзможно да се разбере колко пъти сви пръсти — осем, може би десет.

— Видяхте ли? — попита мис Фелоус. — Мисля, че сега казва осемдесет, деветдесет, сто души. Дали въобще отговаря на въпроса ви?

— Преди цифрата беше по-малка.

— Знам, но сега казва това.

— Не е възможно. Толкова примитивно племе не може да се е състояло от повече от тридесет души. Най-много.

Мис Фелоус сви рамене. Щом искаха да изопачават данните, това си беше техен проблем:

— Тогава си запишете „тридесет“. Искате от едно дете, което тогава е било на около три години, да ви даде статистически данни за ръста на населението. Той налучква. Учудващо е, че въобще отгатва какво очакваме да ни каже. А може и да не отгатва. Защо мислите, че умее да брои? Че числата въобще имат някакво значение за него?

— Но той разбира какво го питате, нали?

— Не по-зле от всяко друго дете на пет години. Попитайте някое петгодишно хлапе колко души живеят на неговата улица и ще видите какво ще ви каже.

— Ами.

Отговорите на останалите въпроси бяха също толкова несигурни. Племенна структура? С цената на продължителни усилия мис Фелоус успя да изтръгне от Тими, че начело на племето стоял „голям човек“. Под това явно имаше предвид „вожд“. Нормално беше да се очаква неандерталските племена да са имали вождове. Попита го дали си спомня името на „големия човек“, но Тими отговори с цъкания. Както и да се е казвал вождът, детето не можеше да го преведе на английски, нито да го предаде със съвременни звукове, и отговаряше с неандерталски цъкания. А дали вождът имал съпруга? — поинтересуваха се учените. Тими не знаеше какво е това „съпруга“. Как бил избиран вождът? — Тими не разбра въпроса.

А религиозните вярвания и обичаи?

Посредством всевъзможни похвати със съмнителна научна стойност мис Фелоус успя да получи описание на свещено място, изградено от камъни, до което Тими не бивало да се приближава, и вяра, която, доколкото можа да разбере, била ръководена от жена, стояща високо в йерархията на племето. Сигурна бе, че става дума за жена, а не за мъж, защото, докато говореше, Тими непрестанно я сочеше. Не беше обаче съвсем убедена, че детето разбира какво точно искат да научат от него.

— Само ако бяха пренесли по-голямо дете през времето — повтаряха антрополозите непрекъснато. — Или някой възрастен неандерталец, за бога! Ако! Ако! Колко е вбесяващо единственият ти източник на информация да е някакво малко дете!

— Разбирам ви — казваше мис Фелоус без особено съчувствие. — Но това малко неграмотно дете е само неандерталецът, когото никой от вас не се е надявал някога да може да разпитва. Никога, дори и в най-необузданите си фантазии не сте си представяли, че ще разговаряте с неандерталец.

— И така да е, все пак! Все пак…

— Да, все пак! — въздъхна мис Фелоус и ги осведоми, че времето им за работа с Тими е изтекло.

Изведнъж Хоскинс се появи отново. Пристигна в кукленската къща без предупреждение.

— Мис Фелоус, може ли да говоря с вас? — попита той с колебливия тон, който използваше, когато бе силно притеснен.

„Защо не?“ — помисли мис Фелоус.

Приглади униформата си и сдържано излезе. Изведнъж спря объркана. Хоскинс не беше сам. Бледа слаба жена, средна на ръст, боязливо стоеше на входа на СТАСИС-зоната. Светлата кожа и русата коса й придаваха крехък вид. Светлосините й очи тревожно търсеха нещо зад рамото на мис Фелоус, старателно оглеждаха стаята и припряно примигваха, като че от вратата на детската стая щеше да изскочи някоя свирепа горила.