— Сребърен Облак! Пак ще има сняг? — довя вятърът гласа на Мъдрата.

Тя стоеше заедно с Главната жрица и Пазителката на Миналото от другата страна на пътеката, близо до брега на реката. Преди това трите жени бяха разговаряли дълго.

Сребърния Облак се намръщи. Тези трите му създаваха само грижи. Три силни жени, изпълнени с властта на Богинята. Караха го да се чувства несигурен. И все пак знаеше колко важни са те за Племето, всяка от тях.

— Ще вали ли сняг, Сребърен Облак? Кажи ни!

Той сви рамене. Почука коляното си и кимна.

Мъчеше го старата рана на крака му. Винаги ставаше така, когато наближи времето на снега, но сега пулсираше много по-яростно.

Вчера валя почти цял час. И онзи ден валя, но за кратко. Сега пак щеше да има сняг. Лошо беше, когато снегът започнеше да вали всеки ден. Та вчерашният още не беше се стопил. Духаше от север — вятърът на злите сили. Той загребваше снега и го пращаше в лицето на Сребърния Облак.

Трябва да напуснем това място, рече си той. Трябва да намерим къде да зимуваме.

Мъдрата остави Пазителката на Миналото и Главната жрица и тръгна към него. Можеше да очаква неприятности. От дръзкото й геройство пред Светилището Мъдрата се движеше самоуверено и величествено, като че тя беше вожд на Племето, а не той… От деня, когато покри тялото си с цветовете на войната и предизвика бойците на Другите, никой не смееше да се подиграва с нея, никой не смееше дори да я погледне накриво. Винаги си е била чудата, винаги е била ожесточена, но сега ожесточението и чудатостта й бяха различни и тя сякаш бе недосегаема.

— Докога ще продължава това, Сребърен Облак? Въобще нищо не се променя, а сезонът на снега наближава.

— Знам.

— Да ги нападнем и да свършваме.

— Прекалено много са за нас — възпротиви се Сребърния Облак. — И ти го знаеш.

За кой ли път спореха за това.

— Не са чак толкова. Можем да се справим с тях, но вместо това просто си седим. Те се страхуват от нас, ние се страхуваме от тях и никой не си помръдва пръста. Докога ще ни държиш тук?

— Докато се поклоним на Богинята пред Светилището и научим каква е волята й.

— Тогава трябва да ги нападнем — каза Мъдрата.

Сребърния Облак я изгледа продължително. Очите й бяха страшни. Не бяха очи на жена, не бяха дори очи на воин. Като че бяха очи от излъскан камък.

— Ти беше долу с мъжете — рече Сребърния Облак. — Видя, че не искат да воюват. Да не искаш да нападнеш Другите съвсем сама, Мъдрата?

— Ти си вождът. Заповядай им да се бият. Аз ще се бия редом с тях.

— Всички ще умрат.

— А ако останем тук до зимата? Тогава няма ли всички да умрем, Сребърен Облак?

Той мрачно кимна. Права беше. Не биваше повече да остават тук. Той също го знаеше.

Може би въобще не биваше да идват, но той никога, пред никого нямаше да признае това.

— Не можем да тръгнем, Мъдрата, не преди да отидем до Светилището.

— Не можем да тръгнем, не можем да останем. Не можем да стигнем до Светилището. Много лошо, Сребърен Облак.

— Знам ли?

— Казвах аз, че не бива да идваме тук. Още отначало, когато каза, че ще отложиш Празника на Лятото, ти казвах.

— Не съм забравил, Мъдрата, но сега сме тук и ще останем, докато извършим ритуала, за който сме дошли. Не можем просто да си тръгнем, без да сме чули гласа на Богинята.

— Не можем — каза Мъдрата. — Съгласна съм. Аз не исках да идваме тук, но след като дойдохме, трябва да се поклоним на Богинята, точно както казваш. Съгласна съм с теб.

— Не можем повече да останем тук заради снега. Не можем да тръгнем, преди да извършим ритуала, но Другите са тук и поругават Светилището с присъствието си. Значи трябва да ги прогоним. Толкова е просто.

— Ако ги нападнем, ще ни убият.

— Въртим се в кръг — каза Сребърния Облак. — Това никъде няма да ни отведе.

Той мрачно я погледна. Лицето й бе неумолимо. Единственият изход, който предлагаше, бе сигурна смърт.

Да, непрекъснато се въртяха в кръг. Не можеха да тръгнат, не можеха да останат. Отложи Празника на Лятото, за да дойдат тук за ритуала, защото смяташе, че така трябва. Отменеше ли и него, понеже Другите бяха близо до Светилището, значи няма никакъв обред, нито през лятото, нито през есента и тогава Богинята непременно ще стовари целия си гняв върху Племето. Ще ги сполети голям глад и те ще обвинят за това вожда. Сребърния Облак се боеше, че има опасност да го отстранят, ако скоро не оправи нещата, а историята на Племето не познаваше жив бивш вожд. Всички много добре разбираха значението на обичая. Да се откажеш от жезъла на властта, бе все едно да се сбогуваш с живота.

По дългата рана на бедрото му се стичаше пареща жар. Сребърния Облак се почуди дали все пак няма да е по-добре да отстъпи, да остави някой друг да носи товара и така да приключи с болката и умората…

Дойде и Главната жрица.

— Мъдрата убеди ли те да нападнеш?

— Не.

— Толкова ли те е страх от смъртта?

Сребърния Облак се изсмя:

— Дори не разбираш колко е глупав въпросът ти, Главна жрицо. Страхувам се да не умрете ти, Млечния Фонтан, Смелия Лъв, Красивия Сняг и всички останали. Моята задача е да опазя Племето, а не да го поведа към сигурна смърт.

— Идва сезонът на снега. Ако останем на открито, това също би ни убило.

— Да, да — въздъхна той. — И това знам.

— Не бях съгласна с това поклонение — рече Главната жрица. — Помниш ли? Казах, че не е нужно да се връщаме чак дотук, за да научим каква е волята на Богинята, но Пазителката на Миналото ме убеди да отстъпя.

— Помня — спокойно отвърна Сребърния Облак. — Сега това няма значение. Ние сме тук. Как мислиш, бива ли да напуснем святото място, без да сме говорили с Богинята?

— А може би Богинята вече е казала своята дума — рече Главната жрица. — И тя е, че ние сме глупаци, предвожда ни глупак и затова заслужаваме да умрем. В такъв случай по-добре да умрем в битка с враговете, отколкото да умрем тук, затънали в безкрайни спорове, докато снегът се трупа около нас.

— Гледайте! — намеси се Мъдрата. — Един Друг идва да говори с нас.

Сребърния Облак сепнато се извърна. Така беше. Откъм отсрещния лагер към тях вървеше висок млад воин. Носеше копие, на чийто връх бе завързана ивица червена кожа. Когато пратеникът премина през пространството пред Светилището, Разцепения Хълм, който беше на стража, се наежи и му показа оръжието си. Другия издаде един от техните звуци и продължи да върви.

Огненото Око и Вълчото Дърво излязоха от лагера и посочиха Другия, като че Сребърния Облак не беше го видял. Размахаха копия, за да покажат, че са готови да се втурнат в атака. Сребърния Облак гневно им направи знак да се върнат обратно. Какво си въобразяваха? Че това е боен отряд от един човек? Ясно бе, че идва да говори с тях. Ясно беше.

Но как ще говоря с Друг? — недоумяваше Сребърния Облак.

Пратеникът тръгна на зиг-заг по заснежената земя, като заобикаляше местата, където подземната вода бе размекнала почвата. Прекоси пътя и се отправи към брега на реката, където стояха Сребърния Облак, Мъдрата и Главната жрица. Вдигна копие и тържествено го залюля. Това можеше да бъде само поздрав.

Сребърния Облак отговори с леко повдигане на своето копие и зачака да види какво ще се случи.

Другия заиздава техните звуци. Сякаш стенеше ранено животно.

— Да не би да не е добре? — попита той Мъдрата.

— Казва нещо. Така говорят.

— Говори ли? Така? Това е просто шум.

— Така говорят — настоя Мъдрата. — Сигурна съм!

— Добре тогава — каза Сребърния Облак. — Какво казва?

— Ха-ха. И откъде да знам?

— Ти си мъдра. Самата ти твърдиш това.

— Знам само това, което знам, а езика на Другите не знам.

— А, значи все пак нещо не знаеш! Не съм те чувал да казваш подобно нещо преди, Мъдрата.

Тя се усмихна кисело, но не отговори. Другия отново заприказва. Гласът му беше много писклив. Той се напрягаше и силно наблягаше на звуците, мъчеше се да произнася думите ясно, сякаш се обясняваше с малки деца. Само че нищо не се разбираше. Сребърния Облак усърдно се взираше в устата на мъжа, но не схващаше значението на нито една дума. Другия не говореше човешки език.