— Не умееш ли да говориш като хората? Стига си вил!

Онзи се наведе напред и протегна шия, така че приближи глава до Сребърния Облак, и той постави ръка зад ухото си, както постъпват глухите хора, макар Сребърния Облак да говореше прекалено високо. Странна поза. Беше много висок, невероятно висок, главата му почти опираше в небето. Така наведен, приличаше на дългокрака птица от блатните полета. Сребърния Облак не можеше да откъсне очи от него. Чудеше се как успява да запази равновесие и да се задържи на краката си — толкова тънки и дълги, и защо не се пречупва на две, като върви? Каква грозотия! Колко бледа кожа — като на призрак! Как стърчеше брадичката му и колко неестествено малко беше лицето му.

— Попитах те можеш ли да говориш като хората? Говори нормално, ако искаш да се разберем.

— Това са техните думи — рече Мъдрата. — Те си имат свои думи.

Лицето й придоби странно изражение — изражение на човек, който току-що е бил осенен от прозрение.

— Другите говорят свой език, различен от нашия.

— Какво? — недоумяваше Сребърния Облак. — Какви ги дрънкаш? Има само един език, Мъдрата. Има ясни думи и звуци, които са безсмислени. Не разбираме какво казва, значи звуците на Другите са само шум. Как така ще има повече от един език? Небето е небе, Планината е планина, водата — вода, а снегът — сняг. Всички знаят това. Откъде накъде ще се наричат другояче?

— Два народа — два езика. Един език за нас, друг за тях…

Главата го заболя. Трябваше да си признае, че Мъдрата може и да е права. Два народа — два езика. Защо не? Сега обаче беше трудно да мисли за това. Върху подобни проблеми трябваше да се разсъждава дълго, в по-спокойни времена. Махна с ръка и отново впери очи в Другия.

Той отново бе започнал да говори. Този път правеше знаци с ръце. Като че се опитваше да изчертае съдържанието на съобщението, което трябваше да предаде, понеже виждаше, че от речта му няма полза. Посочи Светилището с обвития с кожа връх на копието, посочи на изток към хълмистата местност, откъдето бе дошло Племето; после на запад към земите покрай морето, които сега принадлежаха на Другите. След това отново посочи Светилището. Посочи Сребърния Облак, посочи себе си, после пак Светилището.

— Разбираш ли нещо, Главна жрице? — попита Сребърния Облак.

— Иска да се махнем и да им оставим Светилището — незабавно отвърна Главната жрица.

Сребърния Облак не беше съвсем сигурен. Другия прекалено упорито сочеше напред-назад. Ако той беше отишъл при Другите да им каже да си вървят, просто щеше да посочи Светилището, после тях, после западните земи и накрая рязко да махне с ръка, за да разберат, че иска да се върнат обратно, откъдето са дошли. Всеки с малко ум в главата би разбрал.

Всъщност защо да не опита сега? И той опита.

Другия го гледаше, както се гледа дете, което с неукрепналото си гласче се намесва в разговора на разумни възрастни, млъкнали за миг, за да си поемат дълбоко дъх. Когато Сребърния Облак свърши, Другия повтори цялото махане и сочене отначало докрай.

— Според мен се опитва да ни каже, че можем заедно да се покланяме пред Светилището — обади се Мъдрата. — Нашият народ и техният.

— Да делим своето място с тая измет? — извика Главната жрица. — Светилището е наше!

— Това ли казваш? — обърна се Сребърния Облак към Другия. Говореше колкото се може по-високо и по-бавно. — Мислиш, че можем заедно да използваме Светилището? Сигурно се шегуваш. Това е Светилището на Богинята. Вие не сте деца на Богинята. А може и да сте нейни деца. Така ли е?

Той млъкна и зачака ясен отговор, но онзи отново занарежда непонятните думи на Другите и потрети жестовете с копието.

— Безнадеждно! — въздъхна Сребърния Облак. — Безнадеждно! Аз не те разбирам и ти не ме разбираш. Няма съмнение. Мъдрата и Главната жрица мислят, че те разбират, но всъщност не е така. Те просто чуват нещата, които биха искали да кажеш.

— Защо да не седна с него и да го науча на нашия език — предложи Мъдрата. — Или да се науча да говоря неговия?

— Не го доближавай — сгълча я Главната жрица. — Той е нечист, а тази земя е свещена.

— Но ако можем да разговаряме…

— Няма смисъл — прекъсна я Сребърния Облак. — Дори и звуците му да представляват някакъв език, ти никога няма да го научиш. Няма да успееш. Все едно да седнеш при мечки да учиш мечешките звуци, или да научиш мечка да говори. Това е невъзможно.

— За старците всичко е невъзможно — сопна се Мъдрата.

— Стар? Кой е стар? — извика Сребърния Облак.

Другия отново започна да сочи с копието и да издава своите звуци. Може би за последен път се опитваше да предаде съобщението си на Сребърния Облак, но абсолютно нищо не се разбра. Почувства как го обхваща силна тъга. Не само защото Мъдрата го нарече стар, защото болката изгаряше крака му или защото идваше сезонът на снега, а Племето още не бе се погрижило за зимния лагер, а защото този чудноват, приличен на щъркел човек навярно бе дошъл с послание за мир, а той не можеше да го разбере и не можеше да накара Другия да го разбере. И скоро нямаше да се измъкнат от безизходицата. Не можеха да се споразумеят и това издигаше каменна стена помежду им.

Другия привърши речта си и зачака.

— Съжалявам — каза Сребърния Облак. — Просто не те разбирам. Лошото е, че аз не говоря твоя език, а ти, предполагам, не говориш моя.

— А, значи все пак признаваш, че е език — възликува Мъдрата.

— Да — мрачно призна Сребърния Облак. — За добро или зло.

Преговорите приключиха. Пратеникът на Другите беше свъсен и изглеждаше сърдит. Той се извърна и бързо се отдалечи към своя лагер. Сребърния Облак с удивление наблюдаваше отпуснатата походка на мъжа. Чудно как ръцете и краката му не се откачат, като върви и главата му все още не се е претърколила от тънкото вратле. Толкова зле беше скроен, толкова лошо скърпен. Сребърния Облак беше благодарен за собственото си жилаво стегнато тяло. Нищо, че напоследък бе започнало да се изморява и да го боли. Беше му служило вярно дълги години. То му бе дар от Богинята. Неговото тяло. Съжаляваше Другите за крехкостта и грозотата им.

Когато пратеникът им премина през охраняваната зона, Разцепения Хълм отново размаха копие и предизвикателно изсъска. Другия не му обърна внимание. Разцепения Хълм потърси с поглед съвет от Сребърния Облак. Той поклати глава и му нареди да си сдържа нервите. Другия изчезна в далечния си лагер.

Значи това беше. Нищо не се получи.

Сребърния Облак се раздираше от съмнения. Каквото и да захванеше тези дни, все го объркваше. Не почетоха Богинята; едно малко момченце изчезна без следа; бяха дошли да се поклонят пред Светилището, а не можеха да се доберат до него; зимата бързо напредваше. И като връх на всичко не успя да постигне абсолютно нищо с пратеника на Другите. Без съмнение Мъдрата както винаги беше права, колкото и неприятно да му беше да го признае. Много беше стар за вожд. Време бе да отстъпи и да остави Палачите да свършат работата си, време беше да се предаде на безкрайния сън.

Огненото Око щеше да заеме мястото му. Нека той се чуди какво да прави по-нататък.

Ала мисълта още не бе напуснала главата му и той се ядоса. Огненото Око? Този глупак! И както всички глупаци, щеше да върши само глупости. Грях щеше да е да остави Племето в ръцете на Огненото Око.

Кой тогава? Разцепения Хълм? Вълчото Дърво? Младата Антилопа? Всички бяха глупаци. Не биваше да им поверява народа си. Може би някой ден щяха да надраснат глупостта си? Откъде можеше да знае. Тогава кой ще стане вожд след мене? Нека Богинята реши — каза си Сребърния Облак. — След като си отида, това ще е неин проблем, не мой.

Не, нямаше да се оттегли сам. Ще чака смъртта да го повика. Знаеше, че той също е глупак. Иначе щяха ли да са в това безсмислено положение? Но поне не беше чак толкова глупав като младите мъже и можеше да остане вожд поне още известно време.

— Какво ще правиш, Сребърен Облак? — попита Мъдрата.

— Нищо. Какво мога да направя?