Затвори апартаментчето в южната част на града. Преди това подбра няколко дреболии за новия си дом и прибра останалите. Справи се бързо. Нямаше цветя, за които да се притеснява, не гледаше котка, нито други домашни животни. Винаги се бе интересувала само от работата си. Децата, преди всичко децата. Не й бяха нужни саксии и домашни животни.

Благоразумна както винаги, предплати наема си за неопределено време. Бе взела съвсем насериозно предупреждението на Джералд Хоскинс, че може да я освободят всеки момент. А може и сама да реши да напусне. Мис Фелоус много добре знаеше, че е възможно опитите в СТАСИС ТЕХНОЛОДЖИС да не й харесат и много скоро да разбере каква огромна грешка е направила, като е приела работата. Тя съвсем не прекъсна всичките си връзки. В болницата винаги щяха да я приемат, децата я чакаха, домът й — също.

Въпреки че бе много заета през последните две седмици, на няколко пъти прекоси града и ходи до центъра на СТАСИС да помогне в подготовката за пристигането на детето от миналото. Бяха й предоставили на разположение екип от трима души — двама млади мъже и една жена — и тя им връчи подробен списък на нещата, които щяха да й трябват: лекарства, храна и дори инкубатор.

— Инкубатор? — учуди се Хоскинс.

— Да.

— Но ние нямаме намерение да пренасяме недоносено дете, мис Фелоус.

— Вие не знаете какво ще пренесете, доктор Хоскинс. Казахте горе-долу същите думи — може да доведете болно или слабо дете, дете, което може да се разболее в мига, когато някой съвременен микроб попадне в организма му. Искам инкубатор, дори и да не потрябва.

— Добре тогава, ще го получите.

— И стерилна камера, достатъчно голяма да побере жизнено и здраво дете, ако се окаже, че е прекалено едро да живее в инкубатор.

— Мис Фелоус, моля, бъдете благоразумна. Бюджетът ни е…

— Настоявам за стерилна камера, докато се уверим, че не е опасно да подложим детето на въздействието на нашия замърсен въздух.

— Страхувам се, че не можем да го предпазим от замърсяването. То ще започне да диша пълния с микроби въздух от момента на пристигането. Не можем да проведем СТАСИС-експеримента при исканите от вас условия. Няма никакъв начин, мис Фелоус.

— Искам да се намери начин.

Хоскинс я изгледа свирепо. Тя вече знаеше — този негов поглед означава: „достатъчно капризи“.

— Този път ще стане така, както казвам аз, мис Фелоус. Одобрявам желанието ви да предпазите детето от всички възможни рискове, но нямате понятие от техническата страна на нещата и просто трябва да приемете факта, че няма как незабавно да поставим детето в стерилна камера. Просто не е възможно.

— А ако се разболее и умре?

— Динозавърът все още се чувства отлично.

— Нищо не доказва, че влечугите, било то праисторически или съвременни, са податливи на вирусите, които пренасят болестите, типични за хората. Вие ще доведете човешко същество, доктор Хоскинс. Не малък динозавър, а представител на нашия биологичен вид.

— Наясно съм с това, мис Фелоус…

— Ето за това ви моля да…

— Аз пък казвам — не може. Налага се да поемем някои рискове и микробната инфекция е един от тях. Ще имаме подръка всички необходими лекарства и медицинска апаратура, но не възнамеряваме да създадем невиждана, чудотворна, стопроцентово обезопасена околна среда. Това не. — Хоскинс смекчи тона си. — Нека ви кажа само това. Аз самият имам дете, момченце. Още е толкова малък, че не ходи на детска градина. Да, да, на моите години. И то е най-прекрасното нещо в живота ми, най-прекрасното. Искам да знаете, мис Фелоус, загрижен съм за сигурността на детето, което пристига идната седмица, не по-малко, отколкото за сигурността на сина си Джери. И съм толкова уверен, че всичко ще бъде наред, колкото ако в експеримента участваше собственият ми син.

Според мис Фелоус доводите му не бяха особено разумни, но й стана ясно — няма да отстъпи, а освен с оставката си, тя не разполагаше със средство, способно да го разубеди. А този вариант пазеше за по-нататък, засега бе безполезно да го заплашва с напускане. Това бе единственият й коз. Трябваше да го запази за по-подходящ момент.

Хоскинс бе също толкова категоричен и когато пожела предварително да се запознае с помещенията, където ще живее детето.

— Това е СТАСИС-зона — обясни той. — Там се провежда непрекъснато преброяване, по време на което никой няма право да влиза. Никой. Нито вие, нито аз, нито президентът на Съединените щати. Не можем да прекъснем преброяването само за да се разходите из помещенията и да ги разгледате.

— Но ако помещението е неподходящо…

— Подходящо е, мис Фелоус. Напълно подходящо. Имайте ми доверие.

— Все пак бих предпочела да…

— Доверете ми се.

Ужасни думи. И въпреки всичко малко или много наистина му се доверяваше.

Още не можеше да разбере що за учен е Хоскинс, въпреки надутата табелка с „кфн“. В едно поне бе уверена — като ръководител действаше твърдо, а и би ли станал най-важният човек в СТАСИС ТЕХНОЛОДЖИС ЛИМИТЕД, ако беше безличен и мекушав?

Точно в пет часа следобед, на петнадесети, телефонът на мис Фелоус иззвъня. Беше Нед Брътън — един от хората на Хоскинс.

— Текат последните три часа на предстартовото броене, мис Фелоус. Всичко е напълно готово. Ще ви изпратим кола точно в седем.

— Благодаря. Ще дойда с моята.

— Доктор Хоскинс нареди ние да изпратим кола. Ще бъдем при вас в седем.

Мис Фелоус въздъхна. Би могла да се противопостави, но беше безсмислено.

Нека Хоскинс жъне дребните победи — реши тя. — Пази си енергията за големите битки, които сигурно предстоят.

Ръмеше. Вечерното небе бе сиво и мрачно и сградите на СТАСИС ТЕХНОЛОДЖИС ЛИМИТЕД изглеждаха по-грозни отвсякога — огромни, прилични на хамбари, без следа от естетика и финес. Сякаш всичко бе набързо импровизирано. Мястото навяваше усещане за нещо грубо пресметнато, мрачно и бездушно. Цял живот бе работила на подобни места, но пред това тук дори най-мрачната болница би изглеждала като дом на веселието и смеха. Да не говорим за каменните изражения на служителите, заболи на реверите си значки с името и длъжността; приглушените гласове, усещането за военна точност.

Какво търся тук? — чудеше се тя. — Как можах да се забъркам във всичко това?

— Оттук, моля — упъти я Брътън.

Хората започнаха да й кимат и да й махат с ръка. Май не бе необходимо да обяснява коя е. Изглежда, всички — мъже и жени, я познаваха и знаеха какви ще бъдат задълженията й. Разбира се, тя също носеше значка, но никой не я поглеждаше. Те просто знаеха. Сякаш казваха: „Ето, тя ще се грижи за детето.“ Бързо влязоха навътре, прекосиха няколко голи коридора, строени все едно без план, и навлязоха в района на изследователския център, недостъпен за нея до момента.

Слязоха по отекващо метално стълбище и се озоваха в ръкав, осветен с ослепителни флуоресцентни светлини, после сякаш цяла вечност вървяха под земята. Накрая стигнаха стоманена врата, по чиято черна повърхност пробягваха металните вълни на защитния екран.

— Насочете значката си към защитния екран, мис Фелоус.

— Но защо е необходимо…

— Моля ви, мис Фелоус, моля ви.

Вратата се отвори. Пред тях се откриха нови стълби. Все по-нагоре и по-нагоре, спираловидно извити покрай стените на огромната цилиндрична галерия, после надолу, по друг коридор, през друга врата — наистина ли бе нужно всичко това?

Най-после излязоха на балкон, издаден над обширна яма. Далеч под тях от отсрещната страна бяха наредени в дъга странни инструменти с непонятно предназначение, които напомняха нещо средно между контролно табло на космически кораб и клавиатура на гигантски компютър. Сякаш се намираше на снимачна площадка на някаква фантастична епопея. Преуморени техници с трескави погледи кръстосваха помещението и жестикулираха неестествено и възбудено. Работниците местеха дебели черни кабели от един изход на друг, разглеждаха ги, клатеха глави, връщаха ги обратно; на големите екрани проблясваха светлини; часовниците отброяваха последните минути.