Доктор Хоскинс стоеше недалеч, но само я погледна бегло и промърмори „Здравейте, мис Фелоус“, сякаш бе някъде другаде и потънал в мислите си, не забелязваше нищо.

Дори не й предложи да седне, макар покрай перилата да бяха изправени четири-пет реда сгъваеми столове. Тя взе един и го придърпа към парапета, за да вижда по-добре.

Внезапно в ямата блеснаха светлини и озариха пространството точно под нея, допреди миг потънало в мрак. Погледна надолу и видя няколко стаи, които приличаха на жилище без покрив. Гигантската кукленска къща можеше да се наблюдава от балкона. В една от стаите видя нещо като микровълнова печка и хладилник, а другата бе обзаведена като баня. Имаше и малка ниша, пълна с медицински инструменти. Помощниците на Хоскинс бяха изпълнили наистина всичките й заръки. Бяха донесли дори инкубатор. А това, което се виждаше в другата стая, положително бе част от детско креватче.

Мъже и жени със значки на компанията започнаха да пълнят залата и да сядат по столовете. Мис Фелоус познаваше някои — изпълнителни директори на СТАСИС. Бе се запознала с тях при предишните си посещения, но не си спомняше нито едно име. Останалите й бяха абсолютно непознати. Всички кимаха и й се усмихваха, като че работеше тук от години.

Тогава видя един човек. Добре помнеше името и лицето му. Изглеждаше добре — слаб, около петдесет и пет годишен, с малки, старателно подстригани мустаци и живи очи, от които сякаш нищо не убягваше.

Кендид Девни! Телевизионният кореспондент по международните научни новини!

Мис Фелоус не бе особено запалена по телевизията. Гледаше един-два часа в седмицата, понякога и по-малко. Имаше дни, когато въобще не се сещаше за нея. Книгите я развличаха достатъчно, а през по-голямата част от времето работата така я грабваше, че смяташе дори книгите за излишни. Но Кендид Девни познаваше. Макар и от време на време, се случваше нещо извънредно интересно, и тогава се налагаше да види, а не просто да прочете за него — кацането на Марс например, представянето на малкото динозавърче или разрушаването високо над източната полусфера на малкия, но смъртно опасен астероид, поел курс на сблъсък със Земята преди две години. Тези събития бяха отразени от Кендид Девни. Той неизменно присъстваше при всяко значително научно постижение. Напук на самата нея това, че той е тук тази вечер, силно впечатли мис Фелоус. Пулсът й леко се ускори при мисълта колко важно трябва да е тазвечершното събитие, щом човек като него го удостоява с внимание и че е толкова близо до нея, че само ако протегне ръка, ще го докосне! Самият Кендид Девни!

Раздразни се от глупостта си. В края на краищата Девни бе просто репортер. Нима трябваше да изпитва към него страхопочитание само защото го е виждала по телевизията?

Много по-достоен за възхищение факт е, че след малко щяха да проникнат в далечното минало и оттам да доведат в двадесет и първи век малко човешко същество, а самата тя ще играе изключително важна роля в начинанието. Тя, а не Кендид Девни. По-скоро той трябваше да се вълнува, че е в една и съща стая с нея, а не обратното.

Хоскинс бе отишъл да го поздрави и сега май му обясняваше проекта. Мис Фелоус се заслуша.

Девни казваше:

— Чудех се какво сте успели да свършите, откакто бях тук последния път, в деня на пристигането на динозавърчето. Не преставам да си блъскам главата над едно — въпроса за изборността.

— Да? По-точно?

— Засега не можете да стигнете по-далеч, това е обяснимо. Колкото по-назад във времето отивате, толкова по-мъгляви стават нещата. Нужна ви е повече енергия и в крайна сметка се натъквате на абсолютните енергийни ограничения. Не е трудно да разбера това. Но тогава явно можете да сондирате и много, много близо. Ето това ме озадачава. И не само мен. Искам да кажа — щом можете да се пресегнете и да докоснете нещо отпреди сто милиона години, трябва да можете да се доберете до нещо от миналия вторник с много по-малко усилия, а вие твърдите, че въобще не можете да достигнете миналия вторник, нито пък нещо друго от близко до нас време. Защо?

— Ако ми позволите да направя едно сравнение, Девни — обясни Хоскинс, — ще видите, че не е чак толкова нелогично.

Нарича го Девни — отбеляза мис Фелоус. — Като професор, който между другото обяснява нещо на свой студент.

— Разбира се, сравнявайте — съгласи се Девни, — щом смятате, че това ще помогне.

— Добре тогава — не можете да четете книга с нормален шрифт при положение, че я държите на метър от очите си, нали? Но ще се справите доста по-лесно, ако я приближите например с десет сантиметра. Дотук ясно — колкото по-близо, толкова по-добре. Ако обаче придържате книгата на три сантиметра, отново няма да можете да различавате буквите. Човешкото око не може да фокусира на толкова малко разстояние. Тоест, дистанцията е определящ фактор в много отношения. Прекалената близост не е по-добра от прекалената отдалеченост, поне що се отнася до зрението.

— Аха — кимна Девни.

— Или да вземем друг пример — дясното ви рамо е на около седемдесет сантиметра от върха на десния показалец. Без каквото и да е усилие можете да поставите десния си показалец на дясното си рамо. А десният ви лакът е два пъти по-близо до рамото. Нормално би било да го докоснете много по-лесно. Е, хайде тогава, опитайте. Отново се получава така — прекалено близо е.

— Мога ли да използвам сравнението ви в репортажа си? — попита Девни.

— Ама разбира се. Използувайте каквото искате. Знаете, че имате свободен достъп до всичко. Този път искаме целият свят да знае какво става при нас.

Пряко себе си мис Фелоус изпита възхищение от спокойствието и увереността на Хоскинс. Бе силен човек.

— Колко назад във времето смятате да достигнете тази вечер?

— Четиридесет хиляди години.

Мис Фелоус рязко си пое дъх.

Четиридесет хиляди години!

Тази възможност не й бе идвала наум досега! Беше прекалено заета. Наложило се бе да посвети времето си на много други неща — последните работни дни в болницата, установяването в компанията. Сега внезапно осъзна, че не си бе направила труда да обмисли много важни проблеми около експеримента.

Разбира се, знаеше, че се канят да пренесат в съвременния свят дете от миналото. Беше й ясно, че ще пренесат дете от праисторическа епоха, макар да не си спомняше от коя точно.

Ала „праисторическа“ бе обширно понятие. По-голямата част на Европа отпреди три хиляди години можеше да се нарече „праисторическа“. По света имаше места, където начинът на живот все още бе праисторически. В кратките мигове, когато се замисляше за това, Мис Фелоус предполагаше, че ще вземат детето от някое номадско, предземеделско общество най-много отпреди десет хиляди години.

Четиридесет хиляди години!

Не бе подготвена за такова нещо. Дали детето, което ще й поверят, ще прилича на човек? Изобщо имало ли е Homo Sapiens преди четиридесет хиляди години?

Как й се искаше да си спомни малко от отдавнашния курс по антропология в колежа, ала в момента в съзнанието й се въртяха само откъслечни спомени и те, за лош късмет, бяха разбъркани и мъгляви. Преди да се появи съвременният човек, живял неандерталецът. Примитивно грубо същество. Преди него по света се скитал още по-примитивният питекантроп и още някакво същество с не по-малко сложно наименование. А може би и други видове прачовеци — космати, дребни, голи човекоподобни маймуни, които малко или много можем да считаме за свои предци. Но колко ли отдавна бяха живели тези прародители? Двадесет хиляди години? Петдесет хиляди? Сто хиляди? Тя наистина не знаеше нищо за далечното минало.

„За Бога! Нима ще трябва да се грижа за някакво маймунче?“

Потрепери. Тя си прави труда, вдига толкова шум, за да издейства инкубатори и стерилни камери, а те се канят да подхвърлят в скута й някакво подобие на шимпанзе. Наистина се канят. Някакво свирепо космато животинче с нокти и зъби, животинче, което би се чувствало много по-добре в зоологическата градина, отколкото под грижите на специалист по…